Ъптон Синклер
Петрол (77)

X

Те отидоха в Парадайз, за да видят станалите промени, и една от първите промени видяха в Рут, която бе приготвила обеда им в къщата в Раскъмг. Бъни бе поразен от вида й: тя изглеждаше десет години по-стара от времето, когато я беше видял за последен път, лицето й бе бледо, а усмивката пресилена. Беше изоставила всяка грижа за женския си чар, косата й бе гладко сресана и прибрана на кок, а роклята стигаше до глезените, с половин крак по-дълга от модата. Рут се канела да стане стара мома, каза Мили, и то само от скръб за Пол.

— О, зная, че е мъртъв! — заяви Рут. — Помислете си само: има вече пет месеца, откак е заминал, не смятате ли, че Пол щеше да ми напише сума писма за това време?

Това наистина беше странно и татко си помисли малко и каза:

— Да, достатъчно сме чакали, сега ще я разберем тази работа!

— О, господин Рос, какво смятате да правите? — извика Рут и сключи ръце.

— Е, в края на краищата не сме загубили цялата тази армия в Сибир и предполагам, че има някакъв начин да влезем във връзка с нея.

Рут пребледня още повече:

— О, не зная дали бих имала сили да науча истината! Ами ако трябва да чуя, че е мъртъв… ако това се окаже истина…

— Слушай, дете — каза татко, — ти винаги си представяш нещастията по-лоши, отколкото са. Аз, искам да се осведомя за моя главен дърводелец и точно това ще направя.

Татко отиде на телефона и потърси кантората за храни и фураж на господин Джейк Кофи е Сан Елидо.

— Ало, Джейк! Да, ние всички тук сме добре, а ти как си? Слушай, доколкото си спомням, вие успяхте с вашия кандидат… забравих му името, думата ми е за конгресмена от този край. Та аз никога не съм му поискал услуга, но струва ми се, че имам право да поискам, като се има предвид какво съм дал, за да бъде избран. Слушай, изпрати му телеграма и му кажи да си направи разходка до Министерството на войната и да поиска сведения къде се намира и как е със здравето Пол Уоткинс. Имаш ли молив?

Татко се обърна към Рут:

— Как беше? Рота Б, четиридесет и седми Калифорнийски полк, Американски експедиционен корпус в Русия. Искам Министерството на войната да телеграфира запитването и да поиска телеграфически отговор; изпрати на конгресмена двадесет и пет долара за разноските и ако остане нещо, нека го задържи. Днес ще ти изпратя чек. Ако искаш, можеш да обясниш, че член от семейството му е болен и е въпрос на живот или смърт да се получи незабавно някакво съобщение. Ще ти бъда много задължен, Джейк, и ако имаш нужда от бензин за колата си, намини насам, ще пуснем новата рафинерия. Как ти хареса последният чек с дивидентите от компанията? Ха, ха, ха! Е, довиждане.

Два дни Рут беше като на тръни и сърцето й се свиваше всеки път, щом иззвънеше телефонът; най-сетне се чу гласът на Джейк Кофи. Слушалката вдигна Бъни и бързо-бързо повтори съобщението: „Телеграма от конгресмена Ледърз, Военното министерство съобщава, че Пол се намира в Иркутск и е добре“. Рут изпищя, тя стоеше при обедната маса, посегна да се хване за нея, не можа и залитна и Бъни ще не ще пусна слушалката, за да я задържи. Тя беше бяла, студена и безчувствена и трябваше да я сложат на пода и да напръскат лицето й с вода. А когато дойде на себе си, само плачеше и плачеше като дете. Бъни си спомни, че телефонната удушалка продължава да виси, и отиде да се извини на господин Кофи и да благодари, и трябваше да положи усилие гласът му да не затрепери; истината беше, че и той, и татко се бяха тревожили за Пол повече, отколкото бяха склонни да признаят.

След като Рут беше вече в състояние да седне и да се усмихне, татко каза:

— Иркутск, къде се намира това?

И момичето веднага отговори:

— На езеро Байкал, сред Сибир.

— Хей, къде си учила география? — възкликна татко.

Оказа се, че сред книгите на Пол имало стар атлас и Рут бе научила частта за Сибир наизуст — тя знаеше имената на всички станции по Транссибирската железопътна линия: Омск, Томск, Тоболск. Това се видя забавно на татко и той я накара да ги изброи — дявол да го вземе, ако имаше прикачено и някакво разписание, тя щеше да знае кога пристига нощният товарен влак във Владивосток! Рут знаеше физическата география на този край, народите, които го населяваха, флората и фауната, произведенията, които представляваха търговски интерес, — кожи, дървен материал, жито, млечни продукти.

Единствената беда беше, че данните бяха от преди двадесет години! Затова сега тя щяла да вземе пощенската кола за Роузвил още този подиробед и да намери в библиотеката голям нов атлас и някои книги по този въпрос. Бъни каза, че ще я отведе той, и го направи, и там те намериха атлас със снимка на Иркутск — площад с няколко сгради, църкви или джамии, или кой знае как ги наричаха, с големи кръгли кубета, които се изостряха към върха; земята беше покрита със сняг и имаше шейни с големи високи дъги над шията на конете. Там било ужасно студено, каза Рут, а Пол не бил свикнал на студ, но Бъни се засмя и й каза да не се безпокои за това, Пол сигурно има достатъчно топли дрехи, тъй като това било най-добре гледаната армия в историята, и докато железопътната линия работела, никой нямало да страда от студ.

Но за Рут, това не беше достатъчно: това, което искаше, бе Пол да се върне в къщи. Сигурно сега след като войната е свършила, той вече трябва да е на път! Но Бъни й каза, че трябва да има малко търпение, тъй като примирието още не е мир, че трябва да завършат мирните преговори, а междувременно армията ще държи позициите си. Но когато бъде обявен мир, Пол положително ще се върне, защото без съмнение американците няма да останат да експлоатират Транссибирската, железница след края на войната. Бъни каза това със смях, като го смяташе за смешно, и Рут се усмихна, защото то й прозвуча смешно, толкова малко разбираха от тънкостите на световната дипломация тези две деца от калифорнийските гори!