Ъптон Синклер
Петрол (74)

VII

Новата сделка беше в ход и татко пишеше дълги писма, с които съобщаваше как напредва работата — писма, които Бъни трябваше да върне след прочитане и да не ги оставя в палатката. Разни слухове проникваха във вестниците, а след това и по-големи подробности, предназначени да подготвят общественото мнение за осъществяването на огромното мероприятие. Късно през лятото Бъни получи отпуск и се върна в къщи, за да научи последните новини.

„В къщи“ вече не значеше Бийч сити, тъй като татко беше чакал само Бъни да завърши училище и сега се беше преместил в друга къща. Това беше палат в модната част на Ейнджъл сити, който беше наел чрез един посредник срещу петнадесет хиляди долара годишно. Беше с розова гипсова мазилка отвън и с дървета край живия плет, подкастрени във формата на камбани и топки, като отличителния знак на заложните къщи. Имаше широка тераса с люлки, висящи на пиринчени вериги, папрати, насадени в редица огромни морски раковини, и големи прозорци с огледални стъкла, които не се отваряха. Вътре мебелите бяха дъбови в стил „Мисия“ и толкова тежки, че човек трудно можеше да ги премести, но това нямаше значение, защото татко не искаше да ги мести и сядаше, където му попадне, и единственото място, където държеше на удобства, бе неговата „бърлога“, в която си имаше свое голямо старо кожено кресло, куп пури и карта на петролното поле в Парадайз, покриваща цяла стена. Друго нещо, за което се беше погрижил, бе най-големите картини на баба да бъдат закачени в столовата, в това число и скандалната картина на германците с бирените им чаши! Останалите вещи на старицата, стативът, боите и голям куп по-малки нейни картини бяха прибрани в сандъци и оставени в мазето. Леля Ема беше сега господарка на домакинството, а Бърти, когато беше в къщи — главният критик.

На бюрото в кабинета на татко бе струпан висок цял фут куп книжа, отнасящи се до новото предприятие. Татко ги прехвърли едно по едно и обясни подробностите. „Рос Консолидейтед“ трябваше да бъде корпорация с капитал седемдесет милиона и татко трябваше да има десет милиона в облигации и приоритетни акции и други десет милиона в обикновени ценни книжа. Господин Роско трябваше да получи същата сума за своите владения на Панорамния хълм и Лобос Ривър, а разни банкери щяха да получат по пет милиона за финансирането на проекта. Останалата сума щеше да представлява акции от особен вид — двадесет и пет милиона долара, — които щяха да бъдат предложени на широката публика, за да се финансира новото строителство — една от най-големите рафинерии в щата, хранилище за петрол, нови петролопроводи и система от бензиностанции из цяла Южна Калифорния. Тези акции нямаше да имат „право на глас“, чудесна новост, която татко обясни на Бъни: хората щели да вложат парите си и да участвуват в разпределението на дивидентите, но нямаше да имат дума в управлението на компанията.

— Така няма да имаме куп глупаци, които да се бъркат в работата ни — каза татко, — и никой няма да може да ни изненада на борсата и да ни отнеме контрола.

Малко след това Бъни започна да долавя от обясненията значението на това вечно и нерушимо владение, което татко и господин Роско осигуряваха за себе си. В рекламите и проспектите за „Рос Консолидейтед“ на купувачите щеше да се каже всичко относно огромните петролни източници на периметъра „Рос младши“ в Парадайз, а тука изрично се казваше, че „Рос Консолидейтед“ няма да разработва този периметър, а ще го отстъпи под наем на специален концерн, „Рос младши оперейтинг къмпани“, акциите на който ще притежават само татко, господин Роско и банкерите! Имаше цяла редица такива сложни хитрости: компании учредители, компании наематели и отделни тиражи от акции, като някои от тези неща щяха да влязат в действие веднага, а други по-късно, след като купувачите на акции вложат парите си.

Когато Бъни, „младият идеалист“, започна да възразява по някои от тези въпроси, той видя, че това огорчава баща му. Татко каза, че това са нормални неща в големите финансови операции и, за бога, да не са те благотворително дружество? Акционерите ще получават своя дял от печалбите и дори нещо повече — още първата година цената на акциите ще надхвърли номиналната им стойност с двеста на сто. Само почакай и ще видиш! Пък не друг, а татко и неговият син бяха извършили трудната работа на периметъра в Парадайз, както и на Панорамния хълм, и на Лобос Ривър, и правителството иска от тях да продължат тази дейност, да направят още стотина нови сондажи и да помогнат за спечелването на войната, а как биха могли да сторят това, ако раздават парите на хората, за да ги харчат по джазови вечеринки? Само погледни всички тези незаконни „военни“ деца и лудото харчене в Ню Йорк! Татко се грижел за парите си и ги използувал разумно, в индустрията, както се полагало — беше напълно искрен и непоклатим като скала в убеждението си, че именно той е този, който трябва да обира печалбите. Той и господин Роско били двамата, които се бяха борили сами срещу големите компании и бяха преминали и издържали всичките бури; сега те осъществявали неразрушима комбинация и щели да извлекат добра печалба от нея, хайде на бас!