Ъптон Синклер
Петрол (71)

IV

Германците нанесоха нов страхотен удар на англичаните — този път това беше битката за Фландрия. Те завзеха голяма част от английските линии и ако не беше шестдневната съпротива на работниците, шофьорите и на всички други зад линиите, при което всеки човек се беше окопал и воювал самостоятелно с каквото оръжие му попаднеше, германците щяха да завземат цялата железопътна мрежа на Фландрия. Месец-два по-късно започна друга офанзива, този път на юг, срещу французите, битката край Ена и Оаза; изглеждаше като че ли Париж е обречен и хората в Америка затаяваха дъх, когато четяха бюлетините във вестниците.

В разгара на тази битка, която се водеше на фронт близо двеста мили, се случи нещо епохално: силно притиснатият френски командир изнесе напред първата от новопристигналите американски части. Тези момчета бяха преминали само няколкомесечно обучение и французите не смятаха, че ще могат да устоят; но вместо да се огънат като останалите армии, те пробиха германската линия и напреднаха няколко мили на един фронт от повече от три мили. Тогава и други американци бяха хвърлени напред, а след няколко дни дойде битката при Боа дьо Бело и цяла Америка бе обзета от ликуване. Това не бе национална гордост, а нещо повече — хората го приемаха като победа на началата на свободата. Ако човек погледнеше списъците на убитите и ранените в тези сражения, щеше да срещне имена като Хоровиц и Шнеров, Самерджян и Саманиего, Константинопулос, Топлицки и Куонг-Линг; но те всички се бяха били еднакво и това беше победа за златния поток на красноречие, който се лееше от Белия дом.

Сред тези вълнуващи събития дойде завършването на Бъни и той трябваше да вземе своето голямо решение. Той и баща му имаха най-сериозния разговор в своя живот: Бъни не беше виждал баща си така дълбоко развълнуван. Той му каза:

— Сине, не ти ли е ясно, че трябва да останеш и да ми помагаш в тази работа?

Но Бъни му отговори:

— Татко, ако не постъпя в армията, това ще ми тежи цял живот!

Татко му обясни какво би значило лично за него това решение. Не можел вече да носи бремето сам. Щели да влизат в действие все нови сондажи и всеки от тях щял да представлява допълнителна грижа. Те просто трябвало да имат своя рафинерия, а това значило и мрежа от бензинови станции, не можело да се разчита завинаги на правителствени поръчки. Периметърът в Парадайз бил на Бъни, но щом той искал да се откаже от него, тогава татко трябвало да влезе в преговори с някои от големите финансисти, които вече правели сондажи за уедряване. Ако Бъни постъпел в армията, нямало да има смисъл да се разчита на него, защото татко бил сигурен, че войната не е и наполовина свършила.

— А и много от онези, които сега заминават, няма да се върнат — каза той.

Гласът му трепна и ако продължиха още малко, щеше да се наложи да извадят носните си кърпи, което щеше да е еднакво неловко и за двамата. Но това, което Бъни можа да каже, беше:

— Аз просто трябва да отида, татко, просто трябва да отида!

И татко отстъпи и след една-две седмици Бъни получи повиквателно да се яви на обучение. Леля Ема се заля от сълзи, а баба му стисна сбръчканите си стари устни върху неудобните изкуствени челюсти и каза, че това било престъпление и че животът й вече нямал никакъв смисъл. Бърти се зае да уреди прощален гуляй, а татко съобщи, че започнал преговори с Върнън Роско, най-големия независим петролен деец на западното крайбрежие, председател на „Флора-Мекс“ и „Мид-Сентрал Пит“, който на няколко пъти отварял дума за проекта да се създаде мощно предприятие под името „Рос Консолидейтед“.