Ъптон Синклер
Петрол (62)

IV

Горе в Парадайз всичко вървеше отлично. Всички работници се бяха върнали на работа, дори онези, които бяха в черния списък, с един долар на ден повече и с обещание за ново повишение; добър сондьор струваше горе-долу колкото собственото му тегло в злато. Тук също идваха „четириминутни оратори“ и бяха изслушвани с радост: петролните работници бяха патриоти и биха до един постъпили във войската, но бяха необходими за тази работа, нямаше нищо по-важно от петрола и за тях начинът да служат на страната бе да осигуряват потока от петрол и да не допускат пожари, задръстване на сондажите с разни предмети и други саботажни действия на вражески агенти.

Пол отново беше главен строител на татко. Но дойдоха повиквателните за първия набор й Пол беше един от късметлиите. Татко предложи да го освободи, тъй като очевидно трябваше да има и жилища за настаняване на работниците, които щяха да направят новите сондажи и да работят на тях. Татко имаше възможност да уреди този въпрос — това ще ви стане ясно, когато разберете, че председател на комисията по освобождаването от военна служба беше господин Кари, чифликчията, който беше приел от татко пари, за да се построи пътят преди да започне работата на сондажите. Но Пол каза не — имало женени хора със семейства, които не били по-лоши строители от него, така че Пол щял да изпълни своя дълг на бойното поле.

Пол и Бъни отново бяха приятели и непрекъснато спореха. Пол не беше чак толкова за войната, както Бъни мислеше, че трябва да бъде: беше съгласен, че трябва да я спечелят, щом са влезли в нея, но не беше сигурен дали изобщо е било необходимо да се влиза, затова Бъни трябваше да преповтаря всички доводи, които чуваше от ораторите в училище. В къщата при Раскъм не секваха остри пререкания, защото, колкото и странно да изглежда, Рут имаше същото отношение към войната, както бабата на Бъни, която Рут никога не бе виждала. Рут твърдеше, че всички войни били проклети и тя не искала да има нищо общо с никаква война. Но лесно можеше да се разбере естествено какво точно имаше на ум: тя не искаше Пол да бъде отведен и убит! Когато той прочете името си в първия наборен списък, Рут беше като луда и нищо не можеше да я успокои. Тя го прегръщаше, заклеваше го да не отива, казваше, че щяла да умре от мъка, ако го убият, а когато разбра, че той наистина заминава, гледаше си работата, бледа и мълчалива.

Пол замина за военен лагер на обучение и след това бледостта и мълчаливостта станаха преобладаващи черти в характера на Рут. Тя се прибираше да спи в бащиния си дом, което значеше, че трябва да ходи на черква с тях в неделя, да седи и да си хапе устните, докато Илай проповядва. Защото Илай беше от типа на старозаветните пророци, сипеше проклятия против враговете на господа, громеше ги наляво и надясно и не оставаше никого жив, дори й малките „изчадия на дявола“. Като проповедник Илай не беше длъжен да ги избива лично; той беше освободен от военна служба, освободена беше и сестра му Мили, която разреши за себе си проблемата за войната, като се ожени за един петролен работник и накара таткото на Бъни да го направи надзирател и да нареди да си остане в тила. Мили, която беше голяма бъбрица и много отракана, каза на Бъни, че Рут трябвало да си намери съпруг, вместо да оплаква Пол; може би щял да дойде ден, когато Бъни ще поиска да бъде освободен от военна служба и те ще могат да разрешат проблемата едновременно!