Ъптон Синклер
Петрол (6)

V

Преди известно време двамата бяха станали свидетели на голяма пътна катастрофа и след това се явиха да дадат показания. Съдебният служител бе извикал: „Дж. Арнолд Рос“ и след това също така тържествено „Дж. Арнолд Рос младши“ и момчето се бе изправило пред съда и казало, че знае какво значи да положиш клетва, че познава правилника за движението, и разказа точно какво бе видяло.

Това го бе направило, както би могло да се каже, „съдебно зряло“. И всеки път, когато при пътуване се случеше и най-малко нарушение, въображението му го превръщаше в съдебно заседание. „Не, господин съдия, тоя човек нямаше какво да търси на лявата страна на пътя. Ние бяхме твърде близко до него и той нямаше време да задмине колата пред себе си.“ Или пък: „Господин съдия, човекът се движеше от дясната страна на пътя нощно време, а срещу нас идваше кола със заслепяващи фарове. Вие знаете, господин съдия, че човек трябва да се движи нощно време отляво, за да може да вижда колите, които идват срещу него“. Често пъти по време на тези въображаеми пътни инциденти момчето току подскачаше и татко питаше: „Какво има, сине?“ Момчето се смущаваше, защото не искаше да каже, че се е оставило да го увлече въображението. Но татко разбираше и се усмихваше на себе си: чудно дете, вечно си представя разни неща, умът му скача от едно нещо на друго, винаги е възбудено!

Татковият ум не беше устроен така: той се спираше върху едно нещо и оставаше там и мислите минаваха през него в бавна и тежка върволица; чувствата му бяха като пещ, за която е необходимо дълго време, за да се загрее. Понякога през време на тези пътувания той не казваше нито дума по цял час; потокът на съзнанието му бе като река, която се е просмукала през камъни и пясък, изчезнала от погледа; той се превръщаше само в едно всеобемащо чувство на благоденствие, загърнато в богато ушито топло палто, необходима добавка, би могло да се каже, към тихо бръмчащ мотор, работещ в баня от кипящо масло и движещ се по пътя с петдесет мили в час. Ако се заемехте да разглобите това съзнание, щяхте да намерите не мисли, а състояния на физически органи, и на времето, на колата, на банкови сметки и на момчето, седнало до него. Изразяването му с думи го прави определено и обособено, затова човек трябва да се помъчи да възприеме всичко заедно, слято в едно: „Аз, водачът на тази кола, който някога бях Джим Рос, каруцар, и Дж. А. Рос с-йе, обща търговия в Куин Сентър, Калифорния, а сега съм петролен деец, почти съм си смлял закуската, малко ми е горещо с широкото ново палто, тъй като слънцето изгрява, и имам нов петролен сондаж, даващ четири хиляди варела при Лобос Ривър и шестнадесет сондажа на помпа при Антилоуп, а сега съм на път да подпиша договор за периметър в Бийч сити, и за един-два часа ние ще наваксаме загубеното време, и «Бъни» седи до мене и той е здрав и силен и някога ще притежава всичко, което аз печеля, и ще върви по моя път, само че никога няма да прави глупави грешки, нито ще има мъчителни спомени като мене, а ще бъде умен и съвършен, и ще прави всичко, каквото му кажа“.

В това време умът на „Бъни“ съвсем не се държеше така, а напротив скачаше от тема на тема като скакалец в ливада, който скача от едно стръкче трева на друго. Един заек бягаше като луд; ушите му бяха дълги като на муле и защо ли бяха така прозрачни и розови? Една сврачка бе кацнала на ограда; тя току размахваше криле, сякаш се прозяваше — какво ли искаше да каже с това? Мярна се и един бегач — дълга мършава птица, бърза като кон за надбягване, и лъскав, красив, черен, бял и кафяв, с качулка и дълга опашка. Къде ли намира вода сред тези безводни хълмове? Посред пътя имаше премазан леш — ивичест суек е искал да пресече пътя и някаква кола го прегазила; други коли щяха да минават през него, докато стане на прах и бъде разнесен от вятъра. Нямаше смисъл да се заговаря за това на татко, защото той щеше да каже, че суеците разнасяли чума или че имали бълхи, които я разнасяли; от време на време току се появявали случаи от тази болест, но вестниците били принудени да замълчават, защото то било лошо за търговията с недвижимо имущество.

Но момчето си мислеше за нещастното животинче, което е било така внезапно погубено. Колко жесток е животът; и колко странно е, че нещата растат и имат силата да се самосъздават, някак си като че ли от нищо, и татко не може да обясни това и казва, че никой не може да го обясни — човек просто живее. После насреща се зададе каруца, стара, разкривена таратайка, натоварена с покъщнина; за татко тя представляваше само пречка, но Бъни видя върху багажа две момчета на негова възраст, които го гледаха тъпо и безучастно. Те бяха бледи и имаха вид на недохранени; и това бе също нещо, на което човек можеше да се чуди; защо хората трябва да бъдат бедни и никой да не им помага. В този свят човек трябвало сам да си помогне, бе обяснението на татко.

„Бъни“ — „Зайченце“ — беше галеното име на момчето; майка му го нарекла така, когато е бил малък, защото е бил мекичък, мургав и топъл, и тя го обличала с мек, мъхест пуловер, кафяв на цвят, гарниран с бяло. Сега беше тринадесетгодишен и не обичаше това име, но момчетата го съкратиха на „Бън — Зайко“, — което така си му и остана и което бе задоволително. Беше хубаво момче, все така мургаво, с къдрава кестенява коса, рошена от вятъра, и светлокафяви очи, и здрав цвят на лицето, защото живееше на открито. Той не ходеше на училище, а имаше домашен учител, тъй като трябваше да заеме мястото на баща си в обществото, и пътуваше с баща си, за да изучи неговия занаят.

Чудесни, безкрайно чудесни бяха тези нови впечатления: разкриваха се нови лица, нови начини на живот. Редяха се градове и села, пълни с хора, къщи, коли, коне и надписи. Надписи имаше и по пътя; пътепоказатели на всеки кръстопът ти даваха урок по география — списък на населените места, към които води пътят, и разстоянията до тях; можеше да уточниш разписанието си, а това бе урок по аритметика! Имаше и пътни знаци, предупреждаващи за различните опасности — завои, стръмнини, хлъзгави места, пресечки, железопътни прелези. По пътя имаше големи надписи от електрически крушки: „Лома Виста. Добре дошли в нашия град!“ А малко по-нататък: „Лома Виста. Край на града. Довиждане. Елате пак“.

Нямаха край и рекламите, специално предназначени да разнообразят пътуването. „Гледка напред. Снимайте с кодак в движение!“ — гласеше един от честите надписи и човек търсеше гледката, но никога не бе сигурен къде е тя. Един производител на гуми бе поставил големи дървени фигури на момче, което развява знаме; татко казваше, че това момче приличало на Бъни, а Бъни казваше, че прилича на снимката на Джек Лондон, която видял в едно списание. Друг производител на гуми бе наредил да сложат голяма отворена книга от дърво на отклонението, водещо към всяко градче; тя трябваше да представлява учебник по история и в нея се разказваха неща за това селище — нови и любознателни факти: човек узнаваше, че в Ситръс била засадена първата портокалова градина в Калифорния, че Санта Розита притежавала най-добрите радиеви извори западно от Скалистите планини и че в покрайнините на Кресънт сити в 1769 година отец Джуниперо Сера покръстил две хиляди индианци.

Човек можеше да научи, че все още има хора, които се занимават с покръстване; те бяха тръгнали по шосето с кутии с разноцветни бои и украсили скалите и откосите край железопътни линии с надписи: „Подготви се да срещнеш своя бог“. След това идваше пътен знак: „Железопътен прелез. Спри, огледай се, ослушай се!“ Железопътната компания предпочитала хората да срещнат своя бог по вината на някой друг, обясняваше татко, тъй като щяло да има дела за вреди и загуби, ако хората взимали религията много сериозно. „Исус чака“ — провъзгласяваше някой камък, а след това идваше друг надпис: „Обед с пиле, 1 долар!“ Винаги имаше смешни надписи за разни неща за ядене — очевидно всички на тоя свят обичаха да ядат и се развеселяваха при мисълта за похапване. Срещаха се духовити наименования на различни заведения. Имаше и безкрайни игрословици с думата „хан“. Когато човек влезеше в тези ханчета, откриваше, че същият весел дух господствува по стените: „На бога вярваме, всички други плащат в брой“, „Не се оплаквайте от нашето кафе; някой ден и вие може да остареете и да изгубите силите си“ или „Имаме споразумение с банката: тя не продава супа, а ние не приемаме чекове“.