Ъптон Синклер
Петрол (57)

VIII

Имаше всъщност само едно място, където Бъни можеше да бъде щастлив, и това беше горе, в бунгалото. Той прекара целия следобед в събота там, помагайки на Рут и Мили — единственият начин, по който му беше позволено да помага на стачката! Една част от времето те говореха за страданията, за които знаеха, останалото време бяха весели и се шегуваха, като всички млади хора; но цялото време работеха като пчели, превръщайки брашното, което купуваше съюзът, в различни неща за ядене. Привечер дойде господин Уоткинс с каруцата — това беше вторият му курс, — те я натовариха и Мили отиде с него, а Бъни остана при Рут да й помогне да разтреби къщата и се опита да й обясни трудното положение на баща си и защо той Бъни, не може истински да помогне на стачката.

В неделя ходи по събрания и пак чу Пол да държи реч. Пол, който винаги имаше мрачен вид, сега изглеждаше измършавял от няколкото седмици недояждане и недоспиване и в гласа му се долавяше яростна страстност: той разказа за пътуването си до други петролни полета и как никъде нямало справедливост, градските, окръжните и щатските власти били прости пионки на господарите и правели всичко възможно да потискат работниците и да смажат тяхната организация. В пламъка на страданията Пол бе калил като стомана духа си, тълпата работници бе преминала през този процес заедно с него и даде нови обещания за солидарност; Бъни изпита тръпките на голямо масово изживяване — той жадуваше да бъде част от множеството, но после се измъкна като богатия младеж от библейската история.

Пол го беше забелязал в тълпата и след събранието го намери.

— Искам да ти говоря! — каза му той. И когато се отделиха настрана от другите, понеже нямаше време за губене, пристъпи направо към въпроса: — Слушай, искам да оставиш сестра ми на мира!

— Да я оставя на мира? — възкликна Бъни, рязко се спря и загледа Пол. — Какво искаш да кажеш?

— Мили ми каза, че си ходел горе много често… снощи си бил там при нея.

— Но, Пол! Някой трябваше да остане при нея!

— Ние ще се погрижим сами за себе си; тя е могла да отиде у таткови. И искам да разбереш, че няма да търпя богати младежи да се въртят около сестра ми.

— Но, Пол! — В гласа на Бъни прозвуча изумление и скръб. — Истина ти казвам, Пол, ти грешиш!

— Искам ти да не грешиш в едно нещо: ако някой направи нещо лошо на сестра ми, ще го убия, бога ми, ще го убия!

— Но, Пол, аз никога не съм и помислял за подобно нещо. Слушай… ще ти кажа… аз съм влюбен в едно момиче… момиче от нашето училище. Честна дума, Пол, лудо влюбен и… не бих могъл да помисля за друга.

Като направи това признание, Бъни се изчерви и човек не можеше да не разбере, че беше искрен. Гласът на Пол се смекчи:

— Слушай, сине, ти вече не си дете, пък и Рут не е. Разбира се, не се и съмнявам в това, което казваш: естествено е да избереш момиче от твоята класа. Но може да не е същото с Рут, може тя да прояви интерес към тебе, затова не бива да си около нея.

Бъни не знаеше какво да отговори — тази мисъл беше съвсем нова за него.

— Исках да науча нещо за стачката — обясни той, — а с тебе нямах никаква възможност да говоря. Нямаш представа колко ми е криво, но не зная какво да правя.

Бъни заговори бързо-бързо, като изля цялата си мъка в няколко изречения: бил раздвоен между предаността към баща си и съчувствието към работниците; бил в някакъв капан и какво можел да направи?

Когато Пол отговори, гласът му отново беше суров:

— Както научих, баща ти помага за издръжката на тези мизерници тук.

— Той плаща вноски, ако това е, каквото искаш да кажеш. Той е сключил договор с федерацията… когато е влязъл в нея…

— Няма договор, който да налага нарушаване на закона! А нима не знаеш, че тези типове нарушават по сто закона на ден?

— Зная, Пол, но баща ми е обвързан с другите собственици; ти не разбираш: той наистина се намира в тежко финансово положение за това, че сондажите му не работят, и прави всичко това само заради работниците.

— Зная това и ние го ценим. Но сега той заявява, че е принуден да се огъне и че ще докара, като и всички останали, стачкоизменници. Ние вече не можем да удържим натиска им; те водят мръсна борба и баща ти го знае и въпреки това играе, както те му свирят.

Настъпи пауза, след която Пол продължи мрачно:

— Аз зная, разбира се, че парите му са поставени на карта и той няма да ги рискува, а ти ще правиш това, което ти каже.

— Но, Пол! Аз не мога да се противопоставя на татко! Смяташ ли, че бих могъл?

— Когато моят баща ми изрази волята си и искаше да ми попречи да мисля и да науча истината, аз му се противопоставих, нали? И ти ме насърчи да го направя, ти смяташе, че така е редно.

— Но, Пол, ако се противопоставя на татко за такова нещо… ами че аз ще го съкруша.

— Е, може и аз да съм съкрушил баща си, не зная това, нито ти го знаеш. Работата е там, че баща ти върши неправда и ти знаеш това: той помага да насъскат тези главорези против нас и да ни лишат от правдата ни на граждани и дори на човешки същества. Не можеш да отречеш това и трябва да отдадеш дан на истината.

Настъпи мълчание, докато Бъни се мъчеше да си представи ужасяващата възможност да се противопостави на татко, както Пол се бе противопоставил на стария господин Уоткинс. Беше му се сторило толкова правилно в единия случай и му се струваше толкова невъзможно в другия!

Най-после Пол продължи:

— Разбирам, сине. Ти няма да го направиш, нямаш дързост за такова нещо: ти си малодушен. — Той почака, докато тези жестоки думи попаднат на място, и продължи: — Да, това е най-подходящата дума: малодушен. Ти си имал винаги всичко, което си искал, поднасяли са ти го на сребърен поднос, и това те е направило баба. Имаш добро сърце и знаеш кое е право, но не можеш да пристъпиш към действие, много би се страхувал да не наскърбиш някого.

И това беше краят на разговора им. Пол нямаше какво повече да каже, а и Бъни нямаше какво да отговори. Очите му се наляха със сълзи — и това бе малодушие, нали? Той извърна глава, та Пол да не ги види.

— Е — каза Пол, — имам сума работа и трябва да тръгвам. Един ден тази борба ще отмине и баща ти ще продължи да печели пари и надявам се това да те направи щастлив, въпреки че всъщност се съмнявам. Сбогом, сине!

— Сбогом — каза Бъни тихо.

Пол рязко се обърна и бързо се отдалечи.

Бъни също си тръгна, но вътрешно кипеше. Беше вбесен от това, че Пол не го разбираше, от жестоката му грубост; но през цялото време някакъв вътрешен глас му твърдеше: „Той е прав! Малодушен си, малодушен си — това е най-подходящата дума!“ Ето това, разбирате ли, беше чертата на Бъни, която така безкрайно разяряваше сестра му Бърти — това, че Бъни се подчиняваше на Пол, че без протест се оставяше да го тъпче и приемаше всичко смирено. Той беше напълно лишен от чувството за лично достойнство, на което бащините му милиони му даваха право.