Ъптон Синклер
Петрол (56)

VII

Германските подводници бяха прекалили с потопяването на американски кораби и Америка се канеше да обяви война; конгресът беше свикан и цялата страна бе настръхнала в очакване на войната. Вестниците пълнеха страниците си със съобщения от Вашингтон и Ню Йорк и от столиците на Европа, затова нямаше нищо чудно, че новините за петролната стачка в Парадайз останаха на заден план. Нарядко на последните страници на вестниците можеха да се срещнат кратки съобщения: трима стачници били арестувани по обвинение, че през нощта нанесли побой на един стачкоизменник; петролните собственици заявили, че стачниците се опитали да предизвикат пожари и че германски агенти развивали дейност сред смутителите; ей такива дребни съобщения, за да напомнят, че три хиляди работници, и жените и децата на много от тях, водеха отчаяна борба с глада.

Татко, разбира се, получаваше всеки ден доклади затова, което ставаше, и Бъни научаваше новините. Малко по малко собствениците бяха събрали нови работници, като им плащаха високи надници, за да ги привлекат на петролното поле. Малцина от тях бяха квалифицирани работници, затова често имаше злополуки; въпреки това редица сондажи започнаха да работят, а имаше и два-три случая на започване работа за нови сондажи. Но на периметъра на Рос всичко беше в застой и Бъни ясно разбираше, че баща му се дразни от това положение. Всеки ден той губеше цяло състояние, а същевременно губеше и положението си сред колегите, които мислеха, че е или побъркан, или изменник — те не можеха да разберат кое от двете. Разбира се, „петте големи“ бяха много доволни да гледат как един от независимите сам си подлива вода, но се правеха на възмутени, разпространяваха слухове, вършеха пропаганда против съперника си и преувеличаваха неприятностите, причинявани от него в петролното поле.

Бъни виждаше всичко това и научаваше всичко обидно от клюките, които леля Ема донасяше в къщи от клубовете, а Бърти от сбирките по домовете на приятелите си и от танцовите забави. Тогава той си мислеше за работниците, вкопчили се жалко в надеждите си за по-добър живот, и сърцето му се късаше. Имаше само едно нещо, което можеше да оправдае държането на татко, и то беше работниците да победят: те трябваше да победят, трябваше! Това беше същото чувство, което Бъни изпитваше, когато наблюдаваше футболен мач и викаше до прегракване в полза на своя отбор. Тогава му се искаше да изскочи на игрището и да помогне на отбора, но за съжаление правилата на играта забраняваха подобно нещо!

На периметъра на Рос имало някакви нови инциденти с охраната и татко се канеше да отиде там; Бъни отиде с него за събота и неделя. Беше вече пролет, хълмовете бяха зелени, а дърветата окичени с цвят — ах, каква красота! Но хората бяха в окаяно положение, милиони човешки същества; защо те не можеха да се научат да бъдат щастливи в този свят? В цялата страна цареше пролет, а всички се готвеха да тръгнат на война, да образуват огромни армии и да убиват други хора, които също се стремяха към щастие! Всички казваха, че войната не може да се избегне, и въпреки това нещо в Бъни не му позволяваше да спре да мечтае за друг свят, в който хората няма да се осакатяват и избиват и да рушат не само чуждото, но и собственото си щастие.

Стигнаха в Парадайз и видяха странната гледка на бездействуващи работници, разтакаващи се из улиците, и на охрана пред входовете на всички петролни полета. Някой държеше реч на празно място, насъбрала се тълпа го слушаше. Беше време за какви ли не маниаци да поучават — странствуващи проповедници, продавачи на чудодейни лекарства, оратори-социалисти, — хората ги слушаха с безразличие. Бъни установи, че сега неговата читалня се посещаваше и имаше работници, които бяха прочели всички списания, дори и рекламните!

Татко се срещна с един комитет на своите работници. Положението било невъзможно — съобщиха те, — охраната преднамерено предизвиквала инциденти, те били често пияни и не знаели какво правят или са направили. Ето защо съюзът дал още палатки и работниците от бараката се канели да напуснат. Онези, които имали семейства и живеели в индивидуалните жилища, щели да се помъчат да останат, ако господин Рос разреши; за семействата нямало място къде да бъдат преместени, а те не смеели да оставят жените и децата си сами в близост с охраната. Татко говори с началника на охраната и бе осведомен, че, разбира се хората му имат алкохол; нима може да се очаква да стоят в тази затънтена дупка без алкохол? Татко трябваше да признае, че е така: хората били такива, а когато искаш да ти пазят имота при форсмажорни обстоятелства, трябва да приемаш такива, каквито можеш да намериш. Бъни не беше доволен от този аргумент, но Бъни бе „идеалист“, а такива хора са рядко доволни в този груб свят.

Бъни отиде да види Рут и Мили — където можеше да научи новините! Момичетата бяха много заети с печене, но това не им пречеше на езиците и от устата на Мили се лееше порой от клюки. Дик Нелсън бил в болницата с отнесена от изстрел част от челюстта — този прекрасен младеж, Бъни си го спомняше, той работеше на сондаж №11. Той повалил едного от охраната заради мръсотиите, които говорил за сестра му, а други двама стреляли срещу него. Боб Мърфи бил в затвора, бил арестуван, когато докарали стачкоизменници на кладенците на „Виктор къмпани“. И така тя изреждаше име след име на хора, които Бъни познаваше. Очите на Мили бяха широко отворени от ужас, но все пак личеше, че е млада и това е най-силното усещане, което е изпитвала досега в живота си. Ако дяволът със своите копита, рога, вила и мирис на изгоряло се появеше на молитвено събрание в храма на Третото откровение. Мили щеше да изпита удоволствие от тази сензация; по същия начин сега й правеше удоволствие тази шайка, пиещи уиски, псуващи главорези, изригнати ненадейно от престъпния свят на града в нейното мирно, благочестиво и разкрасено от пролетта селище.

Бъни попита за Пол и научи, че той бил включен в стачния комитет и бил редактор на малък вестник, издаван от профсъюза; вестникът бил чудесен, виждал ли го е Бъни? Те му дадоха един екземпляр: единичен лист, отпечатан на циклостил от двете страни, за икономия, с малка петролна кула в началото на първата страница до заглавието „Работнически защитник“. Той беше пълен с новини за стачката, призиви и апел до губернатора на щата да вземе мерки срещу насилията на охраната и отказа на шерифа да им отнеме уискито; имаше и стихотворение: „Събудете се, трудови хора“ от госпожа Уини Мартин, жена на шлосер-инструменталчик. Пол току-що се завърнал от едно пътуване до друго петролно поле, където ходил да убеди работниците да се присъединят към стачката; там се опитали да го арестуват, но той бил предупреден навреме и се измъкнал по друг заобиколен път.

Америка вървеше към войната и всеки се вълнуваше от това; в училище пееха патриотични песни и организираха военноучебни отреди. Тази петролна война беше толкова малка в сравнение с другата, че никой не й обръщаше внимание, но тя беше завладяла Бъни и бе започнала да му се струва по-важна от другата. Цялата тази арогантност на силата, това незачитане на правото и почтеността, тези долни лъжи относно работниците! Тук Бъни чуваше истината, чуваше я направо от мъже и жени, които познаваше, а после си спомняше измислиците, които беше чел във вестниците, и се мразеше, че живее с пари, спечелени по такъв начин! Баща му плащаше „вноски“ на федерацията и по този начин плащаше заплатите на тези мизерници, плащаше за пушките и патроните им и за бутилките уиски, без които те не биха стояли!

Какво значеше всичко това? Какво се криеше зад всичко това? Само едно: алчността на властвуващата групичка собственици, които не искаха да дадат на работниците си надница, достатъчна за преживяване, и искаха те да им работят дванадесет часа на ден. Те пропъждаха с пистолети и пушки работниците от сондажите — единственото им средство за прехрана, и искаха с глад да ги принудят да се върнат и да работят при старите несправедливи условия. Това беше цялата проста история. А тук, в кухничката на Рут, положението се виждаше от другата му страна. Момичетата се бяха видели принудени да намалят цената на хляба, който продаваха, тъй като някои хора не можеха вече да го купуват. Петролните работници никога не могат да спестят много, защото трябва често да сменят местоработата си и да довеждат там семействата си или да им изпращат пари за издръжка. А сега спестяванията им бяха вече изразходвани, а помощта, която се получаваше от други петролни полета, бе недостатъчна и Пол, който беше пестил пари, за да учи и да стане учен, ги даваше за издръжката на гладни семейства. А Рут и Мили даваха всичкото си време и дори и старата госпожа Уоткинс помагаше, когато можеше.

Бъни разказа за тази мъка на баща си. Какво щяха да правят хората, когато нямаше да имат вече храна? Татко отговори, че трябвало да се върнат на работа!

— И да изгубят стачката, татко?

— Да! — отговори татко. — Ако не могат да я спечелят, трябва да загубят — такъв е законът на стачките, както и за всичко друго. Животът е суров и рано или късно човек трябва да го разбере. Те трябва да се откажат и да чакат, докато съюзът им стане по-силен.

— Но, татко, как могат да го направят по-силен, когато собствениците ги бойкотират? Ти знаеш как преследват членовете на съюза; ето сега, ако се откажат, повечето от компаниите няма да върнат на работа онези, които са били активни.

Татко каза, че знаел това, но работниците трябвало да продължат да се опитват, друг начин нямало. Разбира се, той не можел да подпомага стачката, като държи сондажите си затворени! Работниците трябвало да разберат, че той не можел да продължи играта повече, и нямали право да очакват това от него; трябвало или да затворят и другите сондажи, или да станат свидетели как сондажите на Рос ще бъдат отворени. На Бъни сякаш му се обърна нещо наопаки и от този ден трябваше да крие една мисъл, като някакъв мръсен порок: „Ние ще докараме стачкоизменници на нашите кладенци!“