Ъптон Синклер
Петрол (54)

V

Бъни научи, че Пол е отишъл със стачниците. Господин Рос му предложил да остане, тъй като имало дърводелска работа, която трябвало да бъде завършена, пък и дърводелците не стачкували. Но Пол размислил и решил, че мястото му е при петролните работници: те нямали много просветени хора сред себе си — това била една от причините за дванадесетчасовия ден, затова господин Рос трябвало да приеме оставката на Пол, завинаги или временно, както счете за най-добре. Татко казал, че това нямало да породи лоши чувства и че Пол можел да се върне на работа, когато преминела стачката.

Бъни отиде в Раскъм да види Рут и да поговори с нея за стачката. „Завеждащият хортикултурните мероприятия“ стачкуваше заедно с главния дърводелец, но те все още живееха в къщурката и Рут вършеше домакинската работа за татко, когато оставаше тук. Рут каза, че Пол не можел вече да идва чак тук и спял върху чували със слама в щаба на съюза, където работел към двадесет часа на ден. Затова сега Мили живеела при сестра си и двете през цялото си свободно време печели закуски, а господин Уоткинс идвал със същия стар кон, впрегнат в същата стара каруца, и ги откарвал в Парадайз, където ги продавал на стачниците. Те затворили лавката край пътя, защото там нямало никой освен охраната, а те не искали да хранят никаква охрана, дори да умряла от глад. Така говореше Мили, която беше малка бъбрица, а Рут поглеждаше Бъни малко смутено, като мислеше, че не е уместно да се приказва пред него така. Но Бъни каза, че сам той не е привърженик на охраната и му е някак противно да ги вижда на мястото, което уж е негово. А Мили каза, че този, който е при тях, не бил лош човек, бил горски и пожарникар, но някои други били направо ужасни и баща й се боял зарад тях, момичетата, и не им позволявал да излизат навън вечерно време: тези хора страшно псували и винаги имали ракия.

От кухнята съблазнително миришеше на джинджифилови курабии, а Бъни още не беше обядвал; момичетата сложиха малката маса и тримата седнаха да хапнат бъркани яйца с картофи, хляб и масло, козе мляко, курабии и ягоди от онези, които Пол беше посадил и за които Рут старателно се грижеше, тъй като не можеше да гледа живи неща да страдат, дори и растения. Рут сега беше почти на осемнадесет години, на една възраст с Бъни, но се чувствуваше много по-голяма, както е обикновено с момичетата. Русата й коса бе прибрана в кок и босите й крака вече не се виждаха. Винаги беше приятно човек да я наблюдава как работи в кухнята, защото тогава страните й порозовяваха; в тази област тя наистина разбираше работата си й казваше на другите да си седят и да не объркват всичко, като се мъчат да й помагат. Тя имаше светлосини очи като всички от семейството Уоткинс; но при нея те бяха ясни и спокойни и гледаха така, като че ли проникваха в душата на събеседника и правеха невъзможни всяка лъжа и грубост.

По това време Бъни бе тъкмо се впуснал в една бурна преживелица у дома — първата му сериозна любов, за която ще чуем ей сега. Юнис Хойт беше богато момиче, но сложно; да общува с нея понякога беше удоволствие, понякога мъчение. А Рут беше бедно момиче и простодушно; нейното присъствие уталожваше и беше спокойно и тихо като празнична утрин. Животът на Рут почиваше върху убеждението, че брат й Пол е голям и добър човек. Сега Пол се бе отказал от своите десет долара на ден, за да помага на стачкуващите, а Рут им приготвяше храна и докато имаха пари, тя им я продаваше, а когато нямаше да имат повече, щеше да им я дава безплатно.

Мили също помагаше с най-голямо удоволствие, но това не беше единственият й интерес към тях. Откриването на петрол сред чифлика на Уоткинсови беше внесло огромни промени в живота на Мили: човек не можеше вече да познае в нея козарката — беше разцъфтяла, поизтънчила се, научили се да разговаря, носеше ярка панделка на косата и мъниста на шията. Мили бе ходила до града предната вечер и това било тъй вълнуващо! Илай бил сега истински проповедник, със своя собствена черква, всяка вечер отслужвал служба за славата божия и множество стачкуващи дошли тая вечер и молитвите били изобилни, а помежду проявленията на светия дух Мили научила различни новини за стачката: на главната улица станало сбиване поради това, че един пиян пазач се държал грубо с Мейми Парсънс, и Пол бил в делегацията, която отишла при шерифа и поискала от него да вземе от помощниците си или ракията, или пушките; на следния ден Мили щяла пак да отиде на черква — през деня щяло да има три служби; говорело се още, че в понеделник собствениците на сондажи щели да докарат стачкоотстъпници и да пуснат в действие сондажите на компанията „Екселсиор Пит“, а работниците се готвели да попречат на това, ако могат, и това щяло да бъде ужасно!

Бъни отиде до града и пообиколи да види какво става, но това, което видя, съвсем не го направи щастлив. Не можа да види Пол, защото бил много зает в главния щаб на стачниците, а Бъни не можеше да отиде там, тъй като това нямаше да бъде редно и някои можеха да помислят, че отива там, за да шпионира. Бъни не беше вече младият петролен принц, ласкан и възхваляван от всички; сега беше враг и четеше неприязън в очите на работниците, дори където не можеше да я има. Беше в положение на войник, който счита каузата на своята армия за несправедлива и не иска да воюва, но му е трудно да желае собственото си поражение!

В неделя слънцето грееше ярко и Бъни никога не беше виждал толкова много хора в Парадайз. Илай извършваше служба в своя нов „табернакул“ и проповядваше пред работниците, че стига да имат вяра в светия дух, няма защо да се тревожат за надниците си, трябвало да помнят чудото с хлябовете и рибите, и нима не можеше небесният им отец да ги храни, ако имат вяра в него? Някои вярваха в това и се провикваха „Амин“; други се изсмяха и отидоха на игрището в двора на училището, където съюзът устройваше събрание за онези, които вярваха, че надниците са необходими. Бъни отиде там и чу Пол да държи първата си реч. Това бе особено изживяване за Бъни, а всъщност и за целия град: оригинално положение, трябва да се признае — двете момчета на Уоткинс, двете деца-чудо на тоя край, проповядваха по едно и също време и проповядваха донякъде противоположни доктрини.

Трябва да се каже в защита на Илай, че не се беше опълчил против стачката преднамерено и по всяка вероятност изобщо не му беше ясно как неговата доктрина можеше да подпомогне федерацията на собствениците. Сестрите му печаха хляб за стачниците — работеха усилено с физическите си ръце и месеха физическо тесто, докато Илай провъзгласяваше, че можел чудодейно да прави вълшебен хляб, и то с цели кошове, със силата на молитвата. Защо не го направи, подиграваха се скептиците, а Илай отговаряше, че не е достатъчна вярата им. Те обаче казваха, че трябва само да започне и направянето на един-единствен хляб по метода на Библията ще умножи вярата милион пъти и ще доведе цялото организирано работническо движение в църквата на Третото откровение.

Пол имаше дълбок, плътен глас и бавен, внушителен начин на говорене. Беше добър оратор именно защото не познаваше никакви трикове, а беше изцяло завладян от онова, което казваше. Предстояла борба по въпроса за пускането на сондажите отново в действие и Пол се посъветвал с адвокати и обясни на стачниците точно какво имат право да вършат и от какво трябва да се въздържат. Трябвало да държат на законните си права, но да не отслабват каузата си дори чрез най-малко нарушаване на закона, с което да дадат възможност на своите врагове да хвърлят върху тях някаква вина. Цялото им бъдеще, както и бъдещето на жените и децата им беше поставено на карта; ако успеели да извоюват осемчасов работен ден, щели да имат свободно време да учат и мислят, да се издигнат и да осигурят по-добро образование на децата си. Това били истинските въпроси, свързани с тази стачка, и ако демокрация не означава това, тогава тя няма никакъв смисъл и да се говори за патриотизъм са празни приказки. Огромната тълпа акламира Пол, а Бъни едва се сдържа да не изръкопляска и той и си тръгна някак гузен и съвсем скаран с живота. Имаше достатъчно време да премисли отново всичко това по дългия си път до Бийч сити; прибра се чак след полунощ и по целия път гласът на Пол заглушаваше бръмченето на мотора и противоречеше на всичко, в което Бъни мислеше, че вярва!