Ъптон Синклер
Петрол (52)

III

Съюзниците, които контролираха моретата, се бяха заели да изморят Германия с глад, а германците отговаряха на това с единственото оръжие, което имаха — подводниците. Съединените щати бяха принудили германското правителство да се съгласи да не торпилира пътнически кораби без предупреждение; но сега, в началото на зимата на 1917 година, Германия нотифицира, че няма повече да следва тази политика, и всички говореха, че Америка ще трябва да се намеси във войната. Германският посланик във Вашингтон бе отпратен в родината си и след това духът на неутралитет вече не господствуваше в часовете по „текущи събития“ в училище.

На собствениците на петролни полета се струваше крайно непатриотично от страна на работниците да искат осемчасов работен ден и увеличение на надниците в този критичен момент. Как? Когато на страната предстоеше да се отбранява и тя щеше да има нужда от петрол повече от всеки друг път в историята! Но работниците отговориха, че работодателите не правят отстъпки, защото желаят това, а защото се виждат принудени, и че сега е най-подходящо време да бъдат принудени. Нямаше защо да се смята, че работодателите дават петрола си даром — те получаваха за него фантастична цена и щяха да вземат същата, а може би и по-висока, ако страната влезеше във война. Работниците искаха своя дял, съответно на цените на всичко, което трябваше да купуват. По цялото петролно поле се устройваха събрания и в края на февруари профсъюзните ръководители писмено поискаха от различните компании свикване на конференция. Когато това искане беше пренебрегнато, те съобщиха на работодателите, че ще обявят стачка.

Трима души се явиха при татко: един от тях беше негов стар работник, а другите двама нови хора. И тримата бяха млади по години — всъщност рядко можеше да се срещне петролен работник над тридесет и пет годишна възраст, — и тримата бяха бели американци. Те държаха шапките си в ръка и бяха малко пребледнели и смутени, но решителни. Те всички обичаха господин Рос и му го казаха: той е „прям“ и трябва да знае, че техните искания са разумни. Няма ли той да даде пример на другите работодатели, като приеме новата трисменна система на работа, та да може работата му да продължи без прекъсване? Стачката, ако избухне, вероятно ще се разрасне и цената на петрола веднага ще се покачи; господин Рос ще спечели далеч повече, отколкото ще трябва да плати на работниците. Но татко отговори, че членува във федерацията и се е задължил да се съобразява с нейните решения; какво ще стане с неговата репутация за „прямота“, ако измени на своите съдружници в критичен момент? Това, което можел да направи, било да положи усилия да убеди федерацията да се споразумее: с работниците, той щял да изостави всичко останало, да замине за Ейнджъл сити и да види какво може да направи. Според него искането за осемчасов ден било справедливо и държи за надници, съобразени с поскъпването на живота, така че доходът на работниците да не се колебае. Делегацията бе обнадеждена от тези обещания и всички му стиснаха ръка.

Ако трябваше да решава сам, вие разбирате, че Дж. Арнолд Рос вероятно никога не би възприел такова напредничаво становище. Мисълта му беше заета с парите или с нещата, които искаше да направи и които парите му даваха възможност да направи; по всяка вероятност той щеше да държи за „своите“, както бе правил досега. Но това засягаше Бъни, този „малък идеалист“: Бъни обичаше работниците, а работниците обичаха Бъни и татко се гордееше с тази взаимна симпатия и ставаше сантиментален спрямо Бъни в неща, в които и на ум нямаше да му дойде да бъде сантиментален за себе си. Нещо повече, това засягаше и Пол, който отлично познаваше положението на работниците, а Бъни настоятелно вмъкваше Пол в живота им, отрупваше Пол с въпроси и го караше да казва направо неща, които иначе никога не би се чувствувал свободен да каже. Така Пол се беше превърнал в сила в съзнанието на татко и затова татко обеща да се опита да помогне на работниците.

Той за пръв път присъствува на събрание на своя „профсъюз“. То започна вечерта и продължи до един часа през нощта, а понеже следният ден беше събота, Бъни дойде в града, намери баща си в хотела и чу това, което се бе случило. Повечето от петролните собственици, изглежда, били точно като Дж. Арнолд Рос, в това отношение, че били оставили управлението на своя съюз на други: на това критично събрание присъствували не повече от четиридесет души и господствуващата група се състояла от представители на „петте големи“. Председателят, и очевидно този, който ръководел организацията, бил пълномощник на „Екселсиор Пит“, притежавал само един малък кладенец, по всяка вероятност само за да му даде положение. Той си имал група, която му била послушна и гласувала предложенията му. Това било просто саморазправа, каза татко.

Бъни настояваше да му разкаже всички подробности и отрупваше баща си с въпроси. Татко защищавал колкото можел по-тактично страната на работниците и намерил цели двама души между събралите се, които били склонни, макар и твърде плахо, да подкрепят становището му. На управляващата група той се сторил нещо като ренегат и те му го намекнали.

— Знаеш как са тези работи, сине — каза татко. — В този град взимат на работа и членуващите в профсъюзи, и нечленуващите, така смята мнозинството, и затова е все едно, че блъскаш главата си в каменен зид, когато говориш с тези хора за профсъюзи. Много нещо може да се каже в тяхна полза: те са имали достатъчно неприятности с организираната работна ръка и това ги е вбесило. Те казват… — И продължи да разказва подробно аргументите, с които са го ударили: профсъюзи значело подкупи, профсъюзи значело грабеж, профсъюзи значело безредие, профсъюзи значело стачки, профсъюзи значело социализъм.

— Е, и какво смятат те да правят, татко?

— Просто не ще позволят на работниците да си направят профсъюз… това е всичко! Казах им: „Федерацията като че ли се е превърнала в организация за потушаване на стачки“. А Фред Науман (това е председателят) ми се озъби: „Вие казахте това!“ Щели да бъдат организация за потушаване на стачки, ако, и когато, и докато има стачки в техния бранш, каза Реймонд, подпредседател на компанията „Виктор“. И тогава се намеси и Бен Скът…

— Бен Скът?

— Да, той беше там; изглежда, че е вършил известни „проучвания“ за федерацията — учтиво название за шпиониране. Той знаеше точно какво съм казал на нашите хора предния ден и се чудеше дали си давам сметка за злополучния резултат на моето отношение: то се равнявало на даване морална подкрепа на стачниците. Казах на Бен, че обикновено си позволявам да говоря каквото мисля; позволил съм си го на това събрание и ще си го позволя във вестниците, ако ме попитат. Науман се усмихна саркастично: „Не мисля обаче, че ще ви попитат, господин Рос!“

И наистина не го попитаха, нито тогава, нито по-късно. Събранието се предполагаше да е секретно, което значеше, че не се позволяваше да се цитира никой отделен член, а председателят, или някой друг, даде официално съобщение за печата, в което се казваше, че събранието гласувало да устоят твърдо срещу заплахите на профсъюза. Сега било време за всички истински патриоти в Америка да поддържат благополучието на страната срещу враговете, външни и вътрешни — така гласеше съобщението и в двата утринни вестника.

— Какво смяташ да правиш? — попита Бъни.

— Какво мога да направя, сине?

Лицето на татко беше мрачно и с дълбоки бръчки; не беше свикнал да стои толкова до късно, Бъни знаеше това, а сигурно е лежал буден до сутринта и се е тревожил за положението си.

И въпреки това Бъни не можа да се въздържи да направи положението му още по-тежко:

— Ще ги оставим ли тези хора да се месят в нашите работи, татко?

— Изглежда, че ще трябва, сине! Не съм в състояние финансово да проваля играта.

— Но с целия петрол, който вече имаш!

— Имам доста петрол, но той е главно в земята, а това, от което имам нужда за тази цел, са няколко милиона долара в банката.

След това той продължи да обяснява как се водят съвременните финансови дела. Човек никога няма достатъчно пари, колкото и много да има; той винаги прехвърля възможностите си и спекулира с бъдещето, така да се каже. Внася пари в банката и това му дава право да тегли повече, отколкото е внесъл: банката приема неговата „полица“, както се нарича. Сега татко прави много нови сондажи, купува машини и материали и плаща за работна ръка в аванс, като разчита на петрола, който ще получи следващите един или два месеца; той знае, че ще го получи, и банката му има доверие въз основа на неговата репутация и стойността на имуществото му. Но ако татко започне борба с федерацията, може направо да забрави, че в щата Калифорния съществуват банки: ще трябва за всичко да плаща в брой, ще трябва да прекрати всички подобрения, пък дори и тогава може да не е в състояние да посрещне падежите на полиците си.

Бъни беше потресен, защото бе смятал баща си за един от най-богатите хора в щата и един от най-независимите.

— Ами че ние не притежаваме собственото си предприятие! Не притежаваме дори душите си!

Това накара баща му да подхване една от своите постоянни теми. Бизнесът е бизнес, а не събиране на чаша чай. Имотът трудно се спечелва и както вече много пъти е казвал на сина си, винаги има хора, които се мъчат да ти го отнемат. А за да има сигурност за богатството, трябва да има дисциплина и богатите хора да бъдат единни. Това може да изглежда грубо, ако не го разбереш правилно, но такъв е животът. Погледни тази война там, в Европа: тя е ужасно нещо — да ти прилошее само като си помислиш за нея, но тя е налице и ако участвуваш в нея, тогава участвуват и трябва да воюваш. Съвсем същото е и с петролната игра: за тебе няма сигурност, освен ако си с групата, която притежава силата. Напуснеш ли границите на сигурността, вълците тозчас ще те разкъсат на парчета.

Но Бъни не се задоволи с тези общи принципи. Той искаше да разбере подробностите на положението.

— Моля ти се, татко, кажи ми кои точно са тези хора, с които сме длъжни да се съобразяваме.

Татко отговори: те са група и е трудно да се определят точно, би могло да се каже собственици, които приемат и неорганизирани работници; това са бизнесмени, които управляват Ейнджъл сити и територията, от която живее градът, или поддържа града, в зависимост от това, как го виждаш това нещо. Те имат няколко организации, не само федерацията на петролните собственици, но и сдружението на търговците и индустриалците, търговската палата, клуба на банкерите. Те са взаимозависими едни от други и всичките се ръководят от една малка група. Фред Науман например може да се обади по телефона на десетина души и ти да се видиш изгонен от деловия свят: никоя банка няма да ти даде нито един долар заем и нито един от едрите търговци няма да ти даде нищо на кредит, а някои ще откажат да имат работа с тебе дори ако плащаш в брой.

До самата си смърт старият Рос не можа да разбере истински странността на своя син. Той винаги се изненадваше от остротата, с която Бъни приемаше нещата, които според баща му бяха част от естеството на живота. Бащата имаше две поделения в ума си: едно за нещата, които бяха справедливи, а другото за нещата, които съществуваха и на които човек трябваше да позволи да съществуват и да ги защищава по някакъв чудноват, половинчат, макар и упорит начин. Ала сега той се изправяше пред това ново явление — умът на момче с едно-единствено деление: всичко трябваше да бъде справедливо, а ако не беше справедливо, трябваше да бъде направено справедливо, в противен случай каква е ползата от съществуването на каквато и да било справедливост — човек само се самозалъгва с нея.

— Слушай, татко — замоли се момчето, — няма ли някакъв начин, по който бихме могли да разкъсаме тази комбинация? Не би ли могъл да спреш по-нататъшното разширяване на работата, да поставиш всичко на базата на плащане в брой и да продължиш по-бавно? Знаеш, в известно отношение това може и да е по-добре; ти се мъчиш да свършиш твърде много работа и имаш голяма нужда от почивка.

Баща му не можа да не се усмихне, въпреки страданието, което прочете по лицето на Бъни.

— Сине — отвърна той, — ако се захвана с провалянето на тази игра, няма да имам нито час почивка, докато ме погребеш там горе на хълма край Джоу Гънда.

— Но ти вече имаш петрола и ако се разбереш с работниците, той ще продължи да тече. Ще бъде единственият петрол от целия този край.

— Да, сине, но петролът още не значи пари в брой; човек трябва да го продаде.

— Искаш да кажеш, че няма да го взимат от тебе.

— Не съм сигурен в това, сине; никога не съм чувал за такъв случай и не зная точно какво ще направят. Това, което мога да кажа, е, че няма да ме оставят да им попреча в борбата срещу стачниците! Ще намерят начин да се справят с мене и то е сигурно, както това, че утре слънцето ще изгрее отново.