Ъптон Синклер
Петрол (51)

II

На размишленията на Бъни върху проблемата за капитала и труда не бе съдено да останат академически. Когато той дойде за коледната ваканция в Парадайз, Пол го посрещна със загрижен вид и го попита какво би казал татко, ако работници от тукашното петролно поле биха влезли в своите профсъюзи. Тук имало организатор на дърводелските работници, Пол бе разговарял с него и бе решил, че е негов дълг да стане член на профсъюза. Някои работници се записали тайно, но Пол не искал да има нещо скрито в отношенията му с господин Рос. Бъни отговори, че баща му нямал много високо мнение за профсъюзите, но положително не би имал нищо против, ако Пол влезе в профсъюза, щом счита това за редно; във всеки случай щели да си поговорят по този въпрос. И така тази вечер те имаха заседание, което не беше съвсем като училищен урок.

Татко вярваше в организирането; винаги твърдеше това и формулата му се отнасяше и за работниците — поне на теория. Но на практика татко забелязал, че един профсъюз дава възможност на много чиновници да живеят от труда на истинските работници; тези чиновници се превръщали в отделна класа, своеобразни предприемачи, които се грижели повече за себе си, отколкото за работниците. И естествено трябвало да оправдаят по някакъв начин съществуването си, затова подбуждали работниците към недоволство, което иначе работниците не биха чувствували.

Пол каза, че това е само едната страна, но този въпрос би могъл да се погледне и от другата страна — когато работниците са недоволни, а ръководителите им се опитват да ги примирят. Чиновниците се пазарят с работодателите и естествено желаят работниците да се солидаризират с тях. Не е ли по-разумно да се изхожда при споровете между индустриалците и работниците от основния факт, че едната страна продава своя труд, а другата го купува? Никой никога не се е изненадвал от това, че човек, който купува кон, не го оценява толкова високо, колкото собственикът му.

Личеше си, че на татко не му се хареса това, защото такъв възглед правеше работата му по-трудна. Той каза, че това, което го смущава в профсъюзите, е, че те лишават човека от личната му свобода: той преставал да бъде свободен американски гражданин, а ставал само част от машина, която е управлявана от политици, а често и от мошеници. Това, което направило страната велика, било частната инициатива и тя трябвало да се насърчава.

Пол каза да, но работодателите дали на работниците лош пример: те създали федерацията на петролните собственици, която управлявала петролната индустрия много строго. На Пол са му казвали, че в ранните дни на кариерата си господин Рос плащал на работниците си по един долар на ден повече от редовната тарифа, само за да може да има най-добрата работна ръка, но когато започнал работа на Панорамния хълм, трябвало да влезе във федерацията и вече не му позволявали да плаща повече от редовната тарифа.

Татко призна, че е така, но побърза да обясни, че не е намалил никому надницата: работата му се разраснала така бързо, че той класирал работниците си по-високо и само когато наемал нови хора за старите длъжности, те получавали определените от федерацията надници. Но когато Пол го притисна, татко призна, че действително принадлежал към съюз и че дотолкова е пожертвувал личната си свобода. Ясно било, че трябвало да има някакъв ред между работодателите, за да не си прережат един другиму гърлата; и татко беше достатъчно искрен да признае, че може би ако сам бил работник, щял да чувствува същата необходимост.

Пол поласка татко, като му каза, че ако всички работодатели бяха прями като господин Рос, щяло да бъде лесно да се преговаря с тях; но ясно било, че много от тях уважавали само силата, а работниците нямали друга сила освен своето единство. Защо дърводелците работели само осем часа? Защото били организирани в цялата страна, човек не можел да намери много добри дърводелци при други условия. Но петролните работници били лошо организирани и затова съществувала тази двусменна система, която била нечовешко нещо и причината, поради която Бъни не можел да накара работниците да използуват неговата читалня. Пол каза това с усмивка, за да смекчи думите си: той знаеше, че то щеше да обиди Бъни, пък и татко щеше да се почувствува неловко. Татко не можел да даде на петролните си работници осемчасов работен ден, дори и да искал, защото федерацията на петролните собственици му отнела личната свобода и инициатива в това отношение. Пол добави, че твърде скоро федерацията щяла да бъде изправена пред този въпрос, тъй като петролните работници започнали да се организират — именно тук, на петролното поле в Парадайз, както господин Рос без съмнение знаел.

Татко каза, че чул за това, и призна дори, че федерацията му изпращала бюлетин, за да го държи в течение. Но каза, че не се тревожел: ако работниците му искали съюз, смятал, че щял да намери начин да се разбере с тях — през целия си живот се старал да бъде справедлив и работниците знаели това, повечето от тях. Пол възрази: господин Рос трябвало да разбере основния факт, че цените на всичко не са спрели да се качват, откакто е започнала войната в Европа; цената на петрола се качвала също, но федерацията на собствениците държала на старите надници и това не било справедливо и довело до негодуване. Работодателите, които се борели против профсъюзите на работниците, били късогледи, защото в крайна сметка само тласкали работниците към „Индустриалните работници на света“. Татко се постресна, тъй като „уоблите“, както наричаха членовете на тази организация, имаха репутацията на опасни хора, почти анархисти, които искали да заграбят сондажите и да ги стопанисват за сметка на работниците; носеха се ужасни слухове за нещо, наречено „саботаж“, което означавало, че ако работниците не получат справедливо удовлетворение, ще накажат господарите, като повредят имуществото им и дори подпалят сондажите. Има ли тук на петролното поле „уобли“? Пол отговори, че не било честно да издава хората, тъй като това би го направило шпионин: но всъщност ги имало на всяко петролно поле и във всяка индустрия, нямало начин да се опазиш от тях и единственото, което можело да се направи, било да се намали тяхното влияние с честно отношение.

Пол беше изучавал въпроса за капитала и труда, както изучаваше всичко, което му попаднеше. Беше чел книги, на които Бъни не бе чувал и заглавията — те не се изучаваха в училищата, защото, както каза Пол, държали страната на работниците. Пол говорил с един организатор, дошъл тук във връзка със създаването на съюз на петролните работници, изключително интелигентен човек, който няколко години работил по петролните полета и много добре познавал условията. Бъни ужасно се заинтересува и каза, че би искал да се запознае с този човек, не иска ли и татко да се запознае с него? Татко отговори, както отговаряше винаги сега, че бил много зает с работата по новия петролопровод и с въпроса за рафинерията, но може би по-нататък и да се заинтересува. Татко все се залъгваше по този начин: щяло да дойде някога време, когато щял да бъде свободен!

Във всеки случай той нямал нищо против Бъни да се запознае с колкото си иска организатори; без съмнение щяло да му се наложи да се разправя с много такива през живота си. Пол каза, че Том Акстън бил тук уж тайно, но всъщност всички господари го познавали и едва вчера го изгонили от границите на „Екселсиор Пит“. Сигурно щял да се съгласи да разговаря с Бъни, но само при изричното условие, че това няма да го лиши от правото да организира работниците на служба при господин Рос.

В крайна сметка Акстън бе поканен една сутрин да се срещне с Бъни в читалнята и това беше най-голямата сензация, станала на Уоткинсовия участък от времето, когато бе фонтанирал и се запалил първият сондаж. Работниците от нощната смяна забравиха да отидат да спят: те чакаха наоколо да видят това нещо и през цялото време се виждаха лица да минават край вратите и прозорците, винаги надничащи вътре на минаване. За профсъюзния организатор се предполагаше, че е някакъв тайнствен и страшен човек, който идва на периметъра през нощта и прави събрание с тебе и приятелите ти някъде по хълмовете; а ето че сега той открито разговаряше със сина на Стария. Славно момче е този Бъни Рос, казваха работниците и по този въпрос бяха на едно мнение с татко!

Том Акстън беше едър човек, говореше бавно, с мек глас, с лек южняшки изговор; изглеждаше много силен и трябваше да бъде, ако се вземеше под внимание как се отнасяха с него. Разбира се, той не можеше да се закълне, че федерацията на собствениците беше подпратила нехранимайковци да го набият и осакатят, но когато едно и също нещо му се случи на няколко различни петролни полета в Южна Калифорния и не се случи на никой друг, той, разбира се, стигна до свои изводи. Бъни беше потресен: никога не бе чувал за подобно нещо и не знаеше какво да каже, освен това, че се надява господин Акстън да знае, че баща му няма нищо общо с такива мръсни истории. Организаторът се усмихна. Изглежда, беше говорил с Пол, защото каза:

— Вашият баща мисли, че работническите съюзи се управляват от мошеници и паразити. Е добре, бих искал да го попитате какво всъщност знае за Федерацията на собствениците и за хората, които я ръководят, и какво правят те на нас. Може да откриете, че баща ви е бил нехаен към работите на своя съюз, също както повечето работници пренебрегват техните.

Бъни трябваше да признае, че това е правилно съображение, и когато попита татко и разбра, че никога не е посещавал събранията на федерацията, а просто, без да се поинтересува от нещо, си е плащал членския внос, съвсем естествено това накара Бъни да изпита по-голямо уважение към Том Акстън и да повярва това, което бе казал за условията тук в Парадайз и на другите петролни полета, и това, че сред работниците бързо расте недоволство.

Едва вчера дружеството „Виктор ойл“ изхвърлило четиринадесет души, които се записали в съюза: господарите имали сред тях шпионин и само чакали всички да се хванат на въдицата!

— Сигурно много скоро ще имате стачка! — каза организаторът. — С тази стачка, между другото, ще се иска въвеждането на трисменна работа. И когато тя бъде обявена, баща ви ще трябва да реши дали да преговаря отделно със своите хора или да се солидаризира с федерацията и да остави шайка безчестни едри бизнесмени да му навлекат неприятности.

Можете да си представите колко материал за размишления създаде това за Бъни и колко спорове води той с баща си, с Пол и с учителя по „социална етика“ в училището си в Бийч сити.