Ъптон Синклер
Петрол (47)

VI

На по-малко от двеста фута стигнаха пясъците, които бяха дали петролната локвичка, открита от Бъни след земетресението; те се оказаха дебели два фута и татко каза, че можеха да им дадат толкова петрол, колкото да карат собствената си кола една година! Продължиха да пробиват по-надълбоко, все още с осемнадесетинчова сонда, през твърда пясъчникова формация; работеха при открити стени на сондажа, без обсадни тръби, тъй като почвата бе твърда. Пол работеше като общ работник, главно като дърводелец.

— Татко, нали един ден ще направим Пол наш директор? — каза Бъни.

Но Пол се усмихна и каза, че ще стане учен, пък и съвсем не се залъгва с мисълта, че ръководната работа е лека, и не би сменил своята осемчасова работа с осемнадесетчасовата на татко. Това беше хитро ласкателство, което накара татко да добие много високо мнение за Пол!

Наближаваше последният четвъртък на ноември — „денят на благодарността“ — и душата на Бъни се раздвояваше. В училище щеше да има голямо събитие, годишната футболна среща със съперника им от Ейнджъл сити, известен като „Училище Поли“. А какво беше всъщност Бъни: истинско момче или петролен гном? Той се пребори със себе си и вътрешно и съобщи решението си за изумлението на Роузи Тейнтър и леля Ема — щял да замине с татко за Парадайз! Било време за лов на гълъби и татко имал нужда от почивка, каза момчето на леля си, но прозорливата стара дама му отговори, че може да излъже себе си, но не и нея.

Сега нямаше нужда да вземат със себе си никакви туристически принадлежности, защото вече си имаха своя къща в Раскъм, с телефон и всички удобства. Имаше дериват и в бунгалото и сега трябваше само да се обадят на Рут и щяха да намерят при пристигането си хубав огън и сложена вечеря с най-различни домашно приготвени лакомства, след които трябваше да изминава безбройни мили по хълмовете на другия ден! Най-напред, разбира се, щяха да спрат при сондажа, да видят как върви работата и да поговорят с главния майстор. Отново имало следи от петрол и татко беше казал да извадят ядка и беше помолил господин Банинг да дойде на следния ден и да я проучи с него.

Приближиха Фондовата кула. Щангите бяха извадени извън отвора и се виждаха разглобените комплекти от тръби. Когато дойдоха по-наблизо, видяха, че в отвора беше спуснат кабел. Като ги видя, главният майстор, Дейв Мърджинз, дойде при колата и беше съвсем ясно, че се е случило нещо неприятно.

— Нещастен случай, господин Рос!

— Какво се е случило?

— В дупката падна човек!

— Господи! — извика татко. — Кой е?

На Бъни му застана топка на гърлото, тъй като, разбира се, първата му мисъл беше за Пол.

— Общ работник! — отговори майсторът. — Казва се Джоу Гънда. Не го знаете.

— Как се е случило това?

— Никой не знае. Сменяхме длетото, а той слязъл за нещо долу — нямаме представа какво може да е търсил там. Известно време никой не се сети за него.

— А сигурни ли сте, че е паднал вътре?

— Ловихме с кука и извадихме парче от ризата му.

Бъни бе пребледнял и тревожно запита:

— Татко, може ли да е още жив?

— От колко време е вътре?

— Търсим го от половин час — каза Мърджинз.

— И не сте ли чули никакъв звук?

— Никакъв!

— Тогава се е удавил в калта. На каква дълбочина е?

— На около петдесет фута. Калта спада толкова, когато вадим сондата. Трябва да е паднал с главата надолу, иначе би успял да се задържи над калта и да вика.

— Господи, господи! — възкликна татко. — Просто ми се иска да зарежа тази работа! Как можеш да помогнеш на хора, които не искат сами да си помогнат?

Бъни беше чувал това оплакване хиляди пъти. За дупката имаше капак и всеки, който слизаше долу, трябваше да го сложи на мястото му. Неизбежно бе калта да се свлича по краищата, така че се образуваше нещо като фуния с ръбове, хлъзгави от кал, а в този случай — със следи от петрол; въпреки това работниците се решаваха да се подхлъзгат по ръба на тази зееща яма! Какво можеше да направи човек?

— Семеен ли е? — попита татко.

— Казал на Пол Уоткинс, че има жена и деца в Оклахома: той работил там по петролните полета.

Татко седеше неподвижно, забил поглед пред себе си; никой не проронваше нито дума. Те знаеха, че той наистина се интересува за хората си и грижата за тях беше въпрос на лична гордост за него. На Бъни му се бъркаше в стомаха; боже, какъв, срам — не другаде, а на неговия сондаж, и то на първия, с който се слагаше начало на това поле! За него всичко беше провалено: нямаше да може да се радва на своя петрол, ако той бликнеше!

— Е добре — каза най-сетне татко, — какво правите сега? Ръчкате с кука нагоре-надолу? По този начин никога няма да го извадите. Трябва да спуснете трирог хващач.

— Смятах, че той ще го разкъса, затова… — обясни нерешително Дейв Мърджинз.

— Зная — каза татко, — но трябва да го направите. Нагласете рогата така, че да прилепват до стените на сондажа, и ги прокарайте край тялото. Хайде, направете го и да се надяваме, че това ще бъде урок за останалите за в бъдеще.

Татко слезе от колата и каза на Бъни да откара нещата им в къщата на Раскъм и да обади на Рут за станалото; тя щяла много да се разстрои, особено ако е познавала загиналия. Бъни разбра, че татко не иска той да бъде там, когато извадят разкъсаното тяло от дупката, а тъй като с нищо не можеше да помогне, мълчаливо обърна колата и потегли. Мислено си представяше как работниците завинтват на сондажната щанга хващач — приспособление, предназначено да се спуска за паднали в дупката предмети и да ги хваща с остри рога. Те можеха да хванат Джоу Гънда за краката, но можеха да го хванат и за лицето — о, колкото по-малко мисли човек за такива неща, толкова по-лесно ще се наслаждава на петролната игра!

Татко се прибра след един-два часа и полегна малко да си почине. Извадили тялото, каза той, и съобщили по телефона на прокурора: той щял да закълне няколко души като съдебни заседатели и да изслуша показанията на други, да направи оглед на трупа и тогава да даде разрешение за погребването му. Пол ходил в бараката на загиналия, прегледал вещите му и ги събрал в един сандък, за да бъдат изпратени на жена му. Татко имаше в джоба си пет-шест писма, които били намерени между нещата, и понеже не искаше Бъни да мисли, че парите идват лесно или че животът е само игра, даде му тези писма и момчето седна в един ъгъл и ги зачете: жалки посланийца, надраскани с детински почерк, съобщаващи, че докторът казал, че сърцето на Сузи ще бъде слабо още дълго време след прекарания грип, а на бебето никнели още две зъбчета, та било много капризно. Леля Мери току-що идвала да я види и казала, че Уили е в Чикаго и че му вървяло добре; имаше и кръстове и кръгове, които бяха целувки от мама, от Сузи и от бебето. Имаше едно изречение, което зарадва татко и Бъни: „Много се радвам, че имаш такъв добър господар“.

Това обаче помрачи празничната вечер. Те хапнаха от угощението, което бе приготвила Рут, но без истинско удоволствие. Разговаряха за нещастни случаи и татко разказа за това, което се беше случило на първия му сондаж: били стигнали едва тридесет фута дълбочина, когато едно дете се промъкнало долу и се подхлъзнало в дупката. Станало нужда двама силни мъже да държат майката, докато другите се мъчели да извадят детето. Мъчили се да го хванат с голяма кука, закачена на въже; куката се промушила под тялото на детето и леко го вдигнала на няколко фута, но тогава тялото му някак си се заклещило и те били безсилни да помогнат. Детето висяло там долу, без да пищи, но издавало непрекъснато някакъв нисък, стенещ звук — ей така: „У-у-у“, — те го чували ясно. Тогава прокопали на двадесет фута от сондажа шахта, достатъчно широка, за да могат да работят двама души, като ровили земята с лостове, изгребвали я в кофи с големи мотики, а горе работниците изтегляли кофите с въжета. Когато стигнали под дълбочината, на която се намирало детето, прокопали тунел към него и благополучно го извадили. Куката се впила в бедрото, но без да разкъса кожата; за няколко дни контузията преминала и детето се оправило!

Странно нещо е животът! Ако си беше останал в къщи, този ден Бъни щеше да заведе Роузи Тейнтър на футболния мач и в момента, когато нещастният Джоу Гънда беше паднал в сондажа, щеше да крещи до прегракване заради няколко ярда от игрището, спечелени от неговия отбор. А сега, вечерта, щеше да е на танци; да, Бърти наистина беше на танци в дома на някоя от великосветските си приятелки или в някой моден хотел, където имаше вечеринка. Бъни си представяше мислено нейните разголени рамене и деколте, нейната рокля от мек бляскащ плат, пламналите й страни и живо лице; тя сигурно пиеше на малки глътки шампанско или кръжеше в залата в обятията на Ашли Матюс, младежа, в когото бе влюбена сега. Леля Ема, облечена с вечерна рокля, щеше да е някъде на карти, а баба рисуваше портрет на млад лорд или херцог или някой друг такъв с къси панталони и копринени чорапи, целуващ ръка на своята възлюблена.

Да, животът е странен… и жесток. Човек живее в малкия тесен кръг на собственото си съзнание и, както се казва, онова, което не знае, не го засяга. Празничната ти вечеря бе провалена, защото един беден работник се подхлъзнал и паднал в сондаж, който случайно притежаваш; а десетки и може би стотици хора са били ранени на други сондажи из цялата страна и това никак не те тревожи. Ами само като си помислиш за всички онези, които умират там в Европа! По цялото протежение от Фландрия до Швейцария армиите се крият в окопи, бомбардират се една друга ден и нощ и хиляди хора остават обезобразени също така ужасно, както от куката на дъното на един сондаж; но ти нямаш намерение да се оставиш това да развали празничната ти вечеря, съвсем не! Онези хора не значат за тебе нещо повече от гълъбите, които се каниш да убиеш на другия ден!

Е, дойде прокурорът и тялото на Джоу Гънда бе погребано на върха на един хълм, малко по-настрана, и мястото бе отбелязано с дървен кръст. Това бе работа за господин Шръбз, проповедник от църквата на Илай; дойде и самият Илай и старият господин Уоткинс и жена му и други старци и старици от църквата, които обичаха да ходят на погребения. Беше странно — татко изглеждаше доволен, че са дошли да му кажат какво да прави: те знаеха, а той не знаеше! Всъщност едва ли на нещастника щеше да му стане по-добре от това, че щяха да го опяват и да се молят над обезобразения му труп, но все пак беше нещо, а и имаше хора, които дойдоха и го сториха, и за татко не остана друго, освен да постои със свалена шапка на слънцето, а след това да даде десет долара на проповедника. Да, такава е процедурата — както при смърт, така и приживе: искаш нещо да бъде направено и винаги има човек, чиято работа е да свърши това нещо, а ти му плащаш. На Бъни това изглеждаше естествено явление, без разлика дали бе господин Шръбз, който чете молитвата над загиналия общ работник, или човекът от бензиностанцията, който ти зарежда колата с бензин и масло, налива вода в радиатора и помпа гумите, или най-сетне държавните служители, които ти прокарват пътя, по който да караш колата си.

Татко беше изпратил телеграма до госпожа Гънда, с която й съобщаваше скръбната вест и добавяше, че й изпраща чек за сто долара, с които да посрещне непосредствените си нужди. Сега татко написа писмо, с което обясни какво са направили и че изпращат с бърза поща сандък с нещата на съпруга й. Татко поддържаше застраховка за подобни нещастни случаи и осигурителната компания щяла да изплати на госпожа Гънда застраховката; тя трябвало да предяви иск пред комисията по трудовите злополуки. Там по всяка вероятност щели да й изплатят пет хиляди долара и татко се надявал, че тя ще вложи парите в държавни облигации, а не ще се остави да бъде измамена от някой с акции от петролни дружества или други примамки за бързо забогатяване.

Така въпросът беше приключен и татко каза, че сега могат да отидат на лов за гълъби и да забравят това, което не може да се промени. И Бъни каза добре, но всъщност не изпита удоволствие от лова, тъй като в съзнанието му гълъбите някак си се смесваха с Джоу Гънда и войниците във Франция и разкъсаните птици не му доставяха никаква радост.