Ъптон Синклер
Петрол (38)

IV

Старият Уоткинс ги покани сърдечно да влязат вътре, а Мили и Сади отстъпиха столовете си и седнаха на някакъв сандък или нещо подобно в единия ъгъл на стаята. Бъни влизаше за пръв път в къщата на Уоткинсови и тя го потресе със своята бедност. Тя и отвътре бе от голи дъски, както и отвън; имаше голяма небоядисана маса и шест небоядисани стола, няколко полици с чинии, няколко закачени на стената тенджери и печка със счупен крак, подпрян с камък. Това бе всичко, буквално всичко, с изключение на мъждивата газена лампа, която позволяваше да се види всичко останало. В колибата имаше още две стаи, едната за съпруга и съпругата, а другата за трите момичета, които спяха на едно легло. Залепена към гърба на къщата имаше барака с два нара до стената, горният заеман от Илай, а другият свободен, напомнящ за „заблудената овца“.

Илай беше в стаята, току-що завърнал се от посещението си при болната. Беше вече осемнадесетгодишен и бе достигнал пълното развитие на мъж; гласът му също бе вече мъжки, само че от време на време изпускаше по някой писклив тон, което щеше да е комично, ако някой от тези, които го слушаха, имаше чувство за хумор. Илай тъкмо разказваше на родителите си и на учудените си сестри как светият дух отново го благословил, как го обхванали тръпки и как госпожа Пъфър мигновено се изцерила от страданията си. Господин Уоткинс каза „Амин!“ три или четири пъти много високо, а след това се обърна към татко и забеляза:

— Господ ни благославя чрез децата ни.

Татко каза, да, това било вярно и може би по-вярно, отколкото те подозират; той попита господин Уоткинс дали е някога помислял за възможността господ да изпрати ново откровение на света. Изведнъж цялото семейство замръзна на местата си, забило очи в татко, и шестимата неподвижни като статуи. Какво искаше да каже техният посетител?

Татко обясни: досега имало две откровения — едно в Стария завет и едно в Новия; защо да не е възможно светият дух да подготвя и друго? От дълго време последователите на Истинното слово чакали това изпълнение: обещанието било в Библията и всеки можел да го прочете. Тази нова милост божия щяла да замени другите и естествено трябвало да бъде по-различна от другите и последователите на старото благовестие можели да не го познаят, също както е било в предишния случай. Не изглежда ли това разумно, попита татко и господин Уоткинс веднага отговори, че е, и помоли татко да продължи. Татко каза, че това Истинно слово щяло да бъде разкрито чрез умовете на хората и да бъде благовестие на свободата; светият дух искал от нас да търсим смело и да не се боим и след време чрез търсенето от много умове щяла да се роди Истината и може би от някой презрян и отхвърлен от обществото, който щял да стане крайъгълен камък на новия храм. Татко казваше всичко това най-сериозно, а Бъни го слушаше и беше много учуден: никога не бе предполагал, че татко знае толкова много за Библията — не по-малко от кой да е проповедник.

Така изглеждаше и на семейството Уоткинс. Старият поглъщаше всяка дума и настояваше татко да им разкрие всичко, което знае. Тогава татко им каза, че имат син, чиито думи му били предадени и, както му се струвало, съдържали истинския дух на Третото откровение. Татко се запознал с този син и бил поразен от външността му, тъй като той изглеждал точно както този, когото последователите на Истинното слово били подготвяни да очакват: висок, руса коса, сини очи, сериозен поглед и дълбок глас. Ето защо татко вярвал, че носителят на това откровение на свободата, което те били длъжни да слушат, бил техният най-голям син Пол, когото по погрешка са изпъдили от къщи.

Да, трябваше човек да види впечатлението, което тези думи направиха на семейството! Старият господин Уоткинс стоеше като ударен от гръм, със зинала уста, сякаш на татко бе пораснал чифт ангелски криле пред очите му. Мършавото лице на госпожа Уоткинс изразяваше безкрайно прехласване, а жилестите ръце бяха стиснати под брадата й. Колкото за Рут, тя като че ли бе готова да се смъкне от стола си и да падне на колене. Всички изглеждаха доволни, освен Илай. Той гледа известно време със свиреп поглед и изведнъж скочи от стола си с разкривено лице и закрещя, гласът му предрезгна и се извиши до пронизителен писък:

— Може ли той да посочи знаменията?

И понеже татко не отговори веднага, отново закрещя:

— Аз питам, може ли да посочи знаменията? Лекувал ли е болни? Прогонвал ли е зли духове? Куците прохождат ли? Умиращи стават ли от постелята? Кажете ми това! Кажете ми!

Е, да ви кажа, това сащиса татко, защото Илай бе последният човек, в стаята, от когото можеше да очаква да го нападне. Татко смяташе Илай за недодялан селяндур, който идваше без чорапи и с панталони, които не достигаха обущата му, да им донесеше мляко и да вземе мръсните чинии; но сега пред тях стоеше Илай, превърнал се в божи пророк, изгарящ, както са изгаряли и някои пророци, в пламъците на завистта!

— Аз съм този, който е благословен от светия дух! Аз съм този, когото господ е избрал да покаже знамения! Погледнете ме, казвам ви, погледнете ме! Косата ми не е ли руса, очите ми не са ли сини? Погледът ми не е ли остър, а гласът ми дълбок? — И наистина гласът му сега бе спаднал и Илай бе възрастен мъж, който има видения и предрича съдбините. — Казвам ви, пазете се от оногова, дето пълзи като змия в нощта, за да изкуши душите на тия, дето се колебаят! Казвам ви, пазете се от изчадията на сатаната, дето примамват душата с измамни слова и погазват господнята вяра! Аз ви давам знамения, които всички хора могат да узнаят! Аз изповядвам четирите прави евангелия, които са били достатъчно добри за моите бащи и са достатъчно добри и за мене! Слава, алилуя и спасение за тия, дето са измили греховете си в кръвта на агнеца! Алилуя, алилуя!

Илай вдигна ръце с мощен вик и старият господин Уоткинс скочи от стола си и завика:

— Слава! Слава!

И пред очите на Бъни започна да се разиграва ужасна сцена: някакви конвулсии обхванаха Илай, очите му се обърнаха, по устните му се появи пяна и гърч след гърч преминаваха от раменете до крайчеца на пръстите му, коленете му се заудряха едно в друго, а лицето му започна да се криви в някакъв калейдоскоп на идиотизма. Той започна да се дере с гръмовит глас, какъвто човек никога не би могъл да предположи, че може да се крие в тяло като неговото; а това, което казваше… но човек не би могъл да го възпроизведе, защото никой не може да запомни сбор безсмислени срички и положително такова нещо би изглеждало твърде глупаво на печатна страница. Но то като че ли имаше вълшебна сила над стария господин Уоткинс, то го накара да вдигне високо ръцете си и да ги затресе, като че ли се мъчеше да се издигне с тях нагоре към небето.

— Остави се! Остави се! — крещеше той и започна да се превива одве и да се изправя, като че ли бе прострелян в кръста; а старата госпожа Уоткинс, нещастната хилава женица, останала само кожа и кости, започна да се клати и олюлява на стола си; двете малки момичета се смъкнаха на пода и се затъркаляха по корем, а Рут седеше пребледняла и ужасена, като гледаше ту двамата гости, ту местеше погледа си към Илай, който продължаваше да изригва неразбираеми срички, като яростно проклятие срещу татко.

И това бе краят. Татко се измъкна заднешком, Бъни подир него и двамата се дотътриха до палатката си в тъмнината и през целия път татко си шепнеше: „Исусе Христе!“