Ъптон Синклер
Петрол (37)

III

По-голямата част от цивилизования свят беше започнал война. Вестниците, които татко и Бъни четяха, се бяха превърнали в плакати с огромни заглавия през цялата страница и съобщаваха всеки ден за битки и нападения, в които хиляди и може би десетки хиляди войници загубваха живота си. За хората в Калифорния, така мирни и благоденствуващи, това бе някаква приказка за „стари, нещастни и далечни неща“, които не можеха да се превърнат в действителност и за тях. Америка бе обявила официално неутралитет, а това означаваше, че в час по „текущите събития“, когато Бъни научаваше какво става в света, учителят трябваше да разглежда въпросите на войната обективно и да смъмря всяко дете, което можеше да вземе страна, обидна за друго дете. А за деловите хора като татко то значеше; че щяха да печелят пари и от двете страни: щяха да продават на съюзниците направо, а на държавите от Съглашението — чрез представители в Холандия и Скандинавия, и да нададат голям вой, когато англичаните се опитат да им попречат с установяване на блокада.

Цената на бензина, разбира се, започна веднага да се покачва. На Бъни му се струваше ужасно милионите на татко да се умножават за сметка на общата агония на останалия свят; но татко каза, че това са глупости и той не е виновен, че хората в Европа искат непременно да воюват, и щом им трябва нещо, което има за продан, ще му го плащат на пазарни цени. Когато при него идваха спекуланти, за да го убеждават, че с неговите големи финансови възможности е в състояние да извлече големи печалби, като закупи обуща или кораби, червен восък или други военни материали, татко отговаряше, че познава само един бранш, петролния, и че си е пробил път в живота, като се е занимавал само с това, което разбира. Когато представители на воюващите сили го канеха да подпише договори за доставка на петрол, той отговаряше, че нищо не му доставя по-голямо удоволствие от подписването на такива договори; обаче трябвало да обменят европейските си облигации срещу добри американски долари и да му плащат с тях. Предлагаше им да ги заведе в ресторантчето край шосето, където можеха да прочетат надписа: „Имаме споразумение с банката: тя не продава супа, а ние не приемаме чекове“.

Въз основа на репутацията на баща му за неограничените му възможности и абсолютна честност Бъни беше избран за касиер на футболния клуб на първокурсниците, положение с голяма отговорност, което му даваше право да сяда край страничните черти на игрището и да помага при ръководене на викането. Докато на другата страна на света хората се лутаха в мрак, кал и сняг, слепи от умора или с извадени очи или черва, влачещи се по земята, в Калифорния грееше слънце и Бъни седеше пред множество от хиляда или две хиляди ученици и ученички, които, наредили се по пейките, викаха в един глас, за да насърчат своя отбор. Връщаше се в къщи ликуващ, така прегракнал, че едва можеше да съобщи резултата, останал почти без глас, а леля Ема сияеше от радост, че е като другите момчета и че семейство Рос заема своето положение в обществото.

Дойдоха коледните празници; всички бяха на мнение, че татко се преуморява, и Бъни каза:

— Хайде да отидем за гълъби!

Сега не беше толкова трудно да го откъсне, защото си имаха свой ловен резерват — това звучеше направо прекрасно и явно би било голяма загуба да не го използуват. И така те стегнаха туристическите си принадлежности, отидоха в Парадайз и опънаха палатката си под дъба; чифликът и семейство Уоткинс бяха същите като преди, с тази разлика, че децата бяха станали с един-два инча по-високи и всяко от момичетата имаше нова рокля да покрива издължилите се, почернели от слънцето крака. Сега семейството преживяваше много по-лесно, тъй като получаваха от банката петнадесет долара рента месечно, вместо да й плащат по десет долара.

Е, Бъни и татко отидоха за гълъби и се върнаха с пълна торба; пътем поразгледаха петролната локвичка, която сега беше изсъхнала и се втвърдила и беше покрита с пясък и прах. Те се върнаха при палатката и си приготвиха богато ядене, а след това дойде Рут, за да прибере мръсните чинии: тя заместваше Илай; той, както тя обясни, отишъл да лекува госпожа Пъфър, която страдала от болки в главата. Напоследък Илай вършил много добрини като лечител, това вдигнало голям шум и хората се стичали от всички страни да възложи на тях ръце. Бъни попита Рут дали има новини от Пол и тя каза, че той идвал да я види преди два месеца и че му вървяло добре.

Тя като че ли малко се стесняваше и Бъни си помисли, че може да е заради татко, който лежеше и слушаше, затова я изпрати до къщата и по пътя Рут му довери, че Пол й донесъл да прочете една книга, за да й покаже, че може и да не вярва в Библията, ако не иска, но баща й я хванал с тази книга, взел я и я захвърлил в огъня, а нея добре наложил.

Бъни беше ужасен:

— Искаш да кажеш, че те би?

Рут кимна с глава: точно това искала да каже.

— С какво? — попита Бъни.

Тя му обясни, че я бил с каиш от конски такъми.

— А нарани ли те?

Тя му обясни, че баща й така хубаво я натупал, че цяла седмица не можела да седне. Тя много се изненада от неговото възмущение, тъй като за нея беше съвсем естествено едно почти шестнадесетгодишно момиче да бъде „натупано“ от бащата; той й желаел доброто и смятал за свой дълг да спаси душата й от пламъците на пъкъла. И Бъни долови, че Рут не е сигурна дали баща й е прав.

— Каква беше книгата? — попита той.

Тя му каза, че се наричала „Векът на разума“, била старовремска книга и може би Бъни е чувал за нея. Той не беше чувал, но, разбира се, реши да я намери, да я прочете и да разкаже на Рут всичко писано в нея.

Той се върна при баща си и изля пред него възмущението си, но татко изрази почти същото схващане като Рут. Разбира се, срамно е едно дете да бъде бито за това, че иска да добие знания, но старият Ейбъл Уоткинс е господар в своето собствено семейство и има право да наказва децата си. Татко каза, че чувал за тази книга, била от един известен „неверник“ на име Том Пейн, който имал нещо общо с американската революция. Татко не бил чел книгата, но лесно било да се разбере колко възмутен е бил господин Уоткинс, а щом Пол четял такива неща, той сигурно е стигнал далеч.

Бъни не можеше да се съгласи с това: било ужасно, че Рут трябвало да бъде бита, защото се опитала да използува ума си. Бъни продължи да говори за това целия подиробед: трябвало да има закон, който да забранява такова нещо. Татко каза, че законът се намесвал само когато бащата употреби необикновено и жестоко наказание. Бъни настояваше татко да направи нещо, но татко се изсмя и попита, да не би Бъни да иска от него да осинови Рут. Бъни не искаше това, но смяташе, че татко трябва да използува своето влияние над стария Уоткинс. На това татко отговори, че би било глупост човек да се опитва да спори с такъв маниак и че колкото повече се препира, толкова по-упорит той ще става; колкото влияние и да е имал върху него, татко спечелил с това, че се преструвал да е съгласен със заблужденията на стареца.

Но Бъни не искаше да се откаже от темата: татко можел да направи нещо, ако искал, и непременно трябвало да го направи. Тогава татко помисли малко и след това рече:

— Виж какво, сине, това, което трябва да направим с тебе, е да основем нова религия.

Бъни познаваше този тон — баща му „се майтапеше“ с него — и търпеливо зачака. Да, татко каза, че трябвало да разработят „Истинното слово“; трябвало да изтъкнат като една от главните точки в това Слово, че момичетата не бива никога да бъдат бити от мъже. Според татко трябвало да има специално откровение точно по тази точка и това започна да заинтересува Бъни. Татко го заразпитва за Пол, в какво вярва Пол, какво му е разправял Пол за Рут и какво му е разказвала Рут за себе си. Бъни разбра, че татко се кани да опита нещо, и зачака.

Те удариха още гълъби, върнаха се при палатката, запалиха голям огън и си приготвиха разкошна вечеря. След това татко каза:

— Хайде сега да отидем да се заловим с тази религия!

Те слязоха при колибата на Уоткинс, татко беше дълбоко замислен, а Бъни изгаряше от дълбоко любопитство, защото човек никога не знаеше какво ще направи татко, когато се кани да скрои шега. След години си спомняше този момент и се чудеше: как ли са щели да се чувствуват, ако бяха могли да предвидят последиците от тази шега — това религиозно движение, което щеше да раздруса цяла Калифорния, или поне селската й част, и няколко съседни щати.