Ъптон Синклер
Петрол (32)

VII

Бъни отиде нагоре по дерето и високо на склона видя да пасат козите. Той се качи да ги погледа и така се запозна с Рут.

Тя седеше на голям камък, загледана далеч над линията на хълмовете. Беше гологлава и боса и й личеше, че кърпената и избеляла басмена рокличка, която бе единствената й дреха, вече й омалява. Беше слабо момиче и правеше впечатление на бледа, въпреки че беше почерняла от слънцето: бе анемичнокафява, без розовина. Имаше сини очи, като на всички в семейството, и кръгло изпъкнало чело, косата й бе опъната назад и вързана с парченце овехтяла панделка. Тя пасеше стадото така, както момчетата и момичетата са го правили преди две хиляди години в Палестина, за което беше чела в единствената книга, която можеше да се намери в домакинството на Уоткинсови. Тя правеше това всяка трета седмица по десет-дванадесет часа на ден, редувайки се със сестрите си. Много рядко някой се доближаваше до нея и сега изпита стеснение, когато непознатото момче се изкачи горе: тя не го поглеждаше и седеше със свити пръсти на краката.

Но Бъни знаеше как да достигне до сърцето й.

— Ти си Рут, нали? — попита той и когато тя кимна с глава, каза: — Аз познавам Пол.

И така за миг те станаха приятели.

— О, откъде?

Тя стисна ръце и го загледа втренчено.

Бъни й разказа как бил у госпожа Гроарти, но, разбира се, без да спомене нищо за петрола, и как дошъл Пол, и какво точно се случило. Тя попиваше всяка дума, без да го прекъсва: Рут никога не приказваше много, спотайваше чувствата си, не им даваше външен израз. Но Бъни знаеше, че тя копнее да чуе този разказ; тя просто обожаваше брат си.

— Не го ли видя след това пак? — прошепна тя.

— Всъщност изобщо никога не съм го видял — каза Бъни; — не бих го познал, ако го срещнех сега. Знаеш ли къде е?

— Получих три писма, но все от различни места и пише, че няма да остане там. Пише, че някога ще дойде да ме види, само мене. Страх го е от татко.

— Какво би му направил баща ти?

— Би го съдрал от бой. Той е ужасно настроен срещу него. Казва, че бил изчадие на сатаната. Пол казва, че не вярвал това, което е писано в Библията. Ти вярваш ли?

Бъни се поколеба, като си спомни за татко й неговото „Истинно слово“, но реши, че толкова може да се довери на Рут, затова й каза, че не вярва. Загледала го в очите със съсредоточен интерес, Рут попита:

— Кой тогава прави земетресенията?

Тогава Бъни й разказа това, което господин Итън го беше учил за земната кора и свиването й, за свличането на пластовете, които първи се поддават на напрежението. От учудването, което се изписа по лицето й, разбра, че това бе първият й урок по природознание.

— Значи, няма от какво да се страхуваме! — каза тя.

И тогава Бъни видя белези на друга мисъл, проблясващи в съзнанието й. Рут го загледа още по-съсредоточено и възкликна:

— А, ти си този, който пращаше пари!

— Пари ли? — отвърна той невинно.

— Четири пъти получих писмо с петдоларова банкнота, без нито една дума. Татко каза, че били от светия дух, но това си бил ти! Нали?

Атакуван така пряко, Бъни с кимване на глава призна; Рут се изчерви и започна съвсем объркано да му благодари: не знаела как биха могли някога да му се отплатят, толкова били затруднени. Бъни я прекъсна: всичко това било глупости, татко имал толкова пари, че не знаел какво да прави с тях. Бъни й обясни, че татко предлагал да купи чифлика от нейните родители, да изплати ипотеката и да ги остави да живеят в него колкото искат срещу много малък наем. Сълзи се застичаха по страните на Рут и тя трябваше да извърне глава; не можеше да се овладее и бе смутена, че няма с какво да изтрие сълзите си, тъй като всяка частица от роклята й бе необходима, за да покрива босите й крака. Тя се смъкна от камъка и като се отстрани от погледа му, се разплака, а Бъни седеше, разтревожен не толкова от изблика на нейните чувства, колкото от етичната борба, която ставаше в неговата душа. Той си казваше, че подбудата, накарала го да доведе татко тук, беше желанието да помогне на Уоткинсови; петролът е бил само претекст, за да убеди татко. Колкото за това, татко щеше да купи чифлика само за да помогне на семейството, дори да нямаше никакъв петрол; може би щеше да стане нужда малко да се настоява, но щеше да го направи! Така Бъни се успокояваше, но през цялото време мислеше за хирургическата операция, която се извършваше долу в къщата, докато той седеше тук и играеше пред Рут ролята на герой и спасител.

Татко беше казал: „Как би могъл да използува парите от петрола такъв стар, слабоумен човек?“ Бъни знаеше, че татко би казал същото и за Рут: тя е здрава и щастлива, седнала там на слънце с боси почернели крака; това е най-доброто нещо в света за нея, много по-добро, отколкото ако беше обута със скъпи копринени чорапи. И това беше така, но едно малко дяволче започваше да противоречи: защо другите жени да имат копринени чорапи? Леля Ема например пред тоалетната й маса не само с копринени чорапи, но и с корсети, изписани от Париж, и цял магазин от козметици; защо да не е добре за леля Ема да седи тук на слънце с боси почернели крака и да пасе козите?