Ъптон Синклер
Петрол (3)

II

Преграда от планини заприщваше пътя. Някъде в далечината те бяха сини, със свод от мъгла на върха, те лежаха безредно, един връх зад друг, и върхове, които надничаха над тях, по-бледи на цвят и тайнствени. Човек знаеше, че трябва да се изкачи там, и беше интересно да отгатнеш къде ли може да се провре пътят. С приближаването ти огромните грамади променяха цвета си и ставаха зелени, сиви или кафеникавожълти. По тях не растяха никакви дървета, а само храсти — в стотици различни шарки. Те бяха осеяни със скали — черни, бели, кафяви или червени; също и бледите пламъци от юка, растение, което издига дебелото си стъбло на повече от десет фута височина и го покрива с безброй множество дребни цветчета точно с формата на пламък на свещ, който обаче никога не примигва при вятър.

Пътят започна сериозно да се изкачва; той изви по склона на един хълм, където имаше надпис с червени букви: „Гвадалюпска стръмнина: максимална скорост на завоите 15 мили в час“. Татко с нищо не показа, че знае да чете и че е разбрал надписа или видял стрелката на спидометъра. Татко разбираше, че тези надписи са за хора, които не знаят да карат кола; за малцината посветени правилото бе да карат с каквато искат скорост, стига да остават в дясната половина на пътя. В този случай пътят лежеше от дясната страна на прохода, планината оставаше вдясно и трябваше да се държиш близко до нея на завоите; другият, който идваше насреща, караше по външния край и според ободрителния израз на времето, трябваше „той да си му мисли“.

Друга отстъпка, която татко правеше, бе, че на десните завои, където грамадата на планината закриваше пътя, свиреше с тромбата. Това бе голяма заповедническа тромба, скрита някъде под внушителния капак на мотора; тромба, подходяща за човек, чийто бизнес го кара да кръстосва срочно район, достатъчно голям за една древна империя; който има важни ангажименти, чакащи го в края на пътуването, и който пътува и денем, и нощем, и в хубаво, и в лошо време. Гласът на тромбата бе остър и войнствен; в него нямаше меки нотки, нито снизходителност. При скорост от петдесет мили няма място за подобни чувства; ти искаш само едно: хората да се махнат от пътя и точно това им казваш. „Би-ип!“ — изсвирваше тромбата — звук, който трябва да изкараш през носа си, защото тромбата е огромен нос. Внезапен завой на пътя — „Би-ип!“ — след това извивка по края на склона и нов завой — „Би-ип!“ — и така се качваш по серпантините, нагоре, нагоре, а скалистите стени на прохода Гвадалюп отекват на странния нов вик: „Би-ип! Би-ип!“ Птиците поглеждат тревожно, ивичестите суеци изчезват в дупките си в пясъка, а собствениците на ранчо, които слизат с рахитични „Фордове“ надолу по височината, и туристите, идващи в Южна Калифорния с всичките си кокошки, кучета и деца, с дюшеци и тенекиени съдове, навързани по стъпалата, — те извиваха до последния инч на шосето, на границата на гибелта, и ниската, бърза спортна кола профучаваше напред: „Би-ип! Би-ип!“

Всяко момче ще ви каже, че това е славно нещо. Уха! И колко славно! Да плуваш там горе, близо до облаците, с кола, пълна със сила, магически обуздана, подчиняваща се и на най-лекия натиск с върха на крака. Силата на деветдесет коня — помислете си само! Предположете, че имате пред себе си деветдесет коня, четиридесет и пет чифта в дълга редица, галопиращи по склона на планината, няма ли това да накара сърцето ви да забие по-силно? А тази магическа бетонна лента, просната за вас, виеща се нагоре с почти незабележим наклон по рамото на една планина, пресичаща направо върха на друга, потъваща в черния търбух на трета; лъкатушеща, извиваща, наклонена навътре на външните завои, наклонена навън на вътрешните заводи, така че винаги да запазваш равновесие, да си винаги в безопасност — и с теглена бяла линия по средата, така че винаги да знаеш точно къде имаш право да бъдеш — какъв ли магьосник бе направил всичко това?

Татко го беше обяснил — направили са го парите. Хората, които имат пари, си казали думата и тогава дошли землемери и инженери, и хиляди изкопчии, рояци мексиканци и индианци с бронзова кожа, въоръжени с кирки и лопати; и големи парни багери с дълги увиснали стоманени челюсти; кранове с широки люлеещи се рамена, скрепери и грейдери, стоманени бургии, бомбаджии с динамит, каменотрошачки, бетонобъркачки, които изяждат хиляди торби с цимент и пият вода от изцапан с брашно маркуч и имат обли стоманени търбуси, въртящи се по цял ден със скърцащ шум. Всички те дошли тук и след като се трудили в продължение на година или две, ярд по ярд опънали тази магическа лента.

Никога, откакто свят светува, не е имало мъже, равни на тези. И татко бе един от тях. Той можеше да прави такива неща и бе на път да направи нещо подобно сега. В седем часа тази вечер във фоайето на хотел „Империал“ в Бийч сити щеше да ги чака Бен Скът, петролотърсачът, когото татко наричаше свой „копой“; той щеше да има оформено голямо „предложение“ и книжа, готови за подпис. Ето защо татко искаше шосето да бъде свободно. Това бе и значението на острия заповеднически звук на тромбата, която казваше през носа си: „Би-ип! Би-ип! Татко идва. Махайте се от пътя! Би-ип! Би-ип!“

Момчето седеше с жадно отворени очи, нащрек; то виждаше света така, както са го сънували хората някога по времето на Харун ал Рашид — от гърба на вълшебен кон, който препуска връз облаците, от вълшебното килимче, което се носи във въздуха. Пред него се разгръщаше огромна панорама: нови простори се откриваха при всеки завой, под тебе извиваха долини, отгоре ти се издигаха върхове, върволици от хребети, докъдето ти стигаше погледът. Като се озовеше в сърцето на планинската верига, можеше да видиш, че има дървета в дълбоките клисури, високи стари борове, превити от бури и разцепени от гръмове; или групички вечнозелени дъбове образуваха приятни полянки, напомнящи английски паркове. Но горе по върховете имаше само храсти, които сега бяха свежи с краткотрайна пролетна зеленина; мескит, пелин и други пустинни растения, които се бяха научили да цъфтят бързо, докато има влага, а след това да устояват на дългата палеща суша. Те бяха осеяни с оранжеви петна от кукувича прежда, растение, което пуска дълги нишки, като царевични реси, и изтъкава дреха отгоре на други растения; тя ги унищожава, но те пак са много и премного.

Други върхове бяха целите скалисти, с безкрайно разнообразие от цветове. Човек виждаше пъстри повърхности и на петна като кожата на диви животни — кафеникави леопарди и червени и сиви или черни и бели зверове, чиито имена не знаеше. Имаше грамади от канари, разпилени, като че ли гиганти са ги разхвърляли в бой, а имаше и блокове, струпани накуп, като че ли на децата на гигантите бе омръзнало да играят. Над пътя скалите се надвесваха като сводове на катедрали; колата извие под такъв свод и пред погледа се открие зейнал долу пролом, с дебела бяла бариера отпред, за да те пази при завоя. Високо иззад облаците изплува голяма птица; крилете й се отпуснаха като простреляни и тя се хвърли в бездната.

— Орел ли беше това? — попита момчето.

— Ястреб мишелов — отговори татко.

Те се изкачваха все по-високо и по-високо, моторът бръмчеше тихо, с непроменящ се тон. Под предното стъкло имаше внушителен брой сложни измервателни прибори и стрелки: спидометър с червена чертичка, която показваше точно колко бързо се движиш, часовник, манометър, бензиномер, амперметър, термометър, който бавно се повишаваше при такова дълго нагорнище. Всички тези неща бяха в съзнанието на татко — една още по-сложна машина. Защото какво са, в края на краищата, деветдесет конски сили в сравнение със силата на един милион долара? Една машина може да се повреди, но умът на татко действуваше като слънчево затъмнение. Те трябваше да стигнат върха на стръмнината към десет часа, а момчето мислеше като оня стар фермер с нов златен часовник, който застанал рано сутрин на прага на къщата си и рекъл: „Ако това слънце не се покаже над планината след три минути, значи е закъсняло“.