Ъптон Синклер
Петрол (28)

III

Долината Сан Елидо лежеше край самата пустиня и за да се стигне там, трябваше да се прекоси един ъгъл от пустинята: гола пустош с нажежени от слънцето пясъци и скали и нищо друго освен сиви, прашни пустинни растения. Пътуваше се по добре павирано шосе, но цялата страна бе населена с духовете на старите пионери, които я бяха преминали с покрити фургони или с товарни мулета и бяха оставили костите си край много пътеки. Дори и сега човек трябваше да внимава, когато свърнеше в странични пътища из този пустинен край: някоя кола току засядаше с празен радиатор и човек трябваше да има късмет, за да се измъкне жив.

Вода можеше да се намери, ако се изкопаеше много дълбок кладенец, и затова тук и там имаше чифлици с овощни градини, люцернови ливади. Срещаха се дълги протежения, където земята бе бяла като сол; това било солена почва, каза татко, и правело този край направо капан за глупаците. Новодошлият от източните райони оглеждаше някой хубав чифлик с овощни дървета и решаваше, че прави добра сделка, като купува съседния парцел по сто долара за акър; насаждаше овощни дървета и търпеливо ги поливаше, но те не растяха; нищо не никнеше освен малко люцерна, пък май и за нея почвата беше прекалено солена. Тогава за бъдещия чифликчия не оставаше друго, освен да изкорени дърветата, да заличи следите им и да натовари някой посредник за продажба на недвижими имоти да хване друг глупак.

Вързан за стъпалото на татковата кола, от дясната страна, където седеше Бъни, имаше голям денк, стегнат с непромокаема обвивка; те нощуваха на открито, което значеше, че умът на момчето витаеше сред спомените на прачовека, опасностите и вълненията от преди десет хиляди години. Бъни стискаше в ръцете си две ловни пушки, които държеше с часове, отчасти защото обичаше да усеща допира им и отчасти защото трябваше да се носят открито — ако ги сложеха в багажника, щяха да бъдат считани за „укрито оръжие“, а това беше в противоречие със закона.

В началото на долината се отделяше черен път и имаше табелка: „Парадайз, осем мили“. Те се изкачиха по проход, виещ се сред планини, които приличаха на струпани купища камъни с най-различна големина и цвят. Срещаха се чифлици с овощни насаждения, чиито дървета сега бяха без листа, с бели варосани дънери, а младите дръвчета увити с телена мрежа, за да ги пази от зайците. Бяха паднали първите дъждове за сезона и се беше подала млада трева — калифорнийската пролет, която започва наесен.

Проходът се разшири; виждаха се разпръснати тук-таме чифликчийски сгради и селото Парадайз — една улица с няколко магазина, сгушили се под евкалипти, които хвърляха дълги сенки в късния следобед. Татко спря при бензиностанцията, която беше същевременно и гостилница.

— Можете ли да ми кажете къде е чифликът на Уоткинс? — попита той.

— Има двама Уоткинсовци — обясни служителят — Старият Ейбъл Уоткинс и…

— Точно той е! — възкликна Бъни.

— Той има стопанство за кози ей там, край улея. Не е много лесно да го намерите. Там ли искате да стигнете довечера?

— Нищо, ако се изгубим — каза татко, — ние си имаме палатка.

Тогава служителят от бензиностанцията им даде заплетени упътвания. Трябвало да тръгнат по уличката зад училищната сграда и да прехвърлят няколко могилки, и имало шестнадесетина разклонения, та трябвало да не сбъркат и да вървят край улея, дето кара водата за Роузвил и то било четвъртото дере, след като се мине овцевъдното стопанство на стария Тъкър, с малка къща горе, под пиперовите дървета. Така те тръгнаха по виещ се път, явно утъпкан от овцете; слънцето залезе зад тъмните върхове, облаците порозовяха, а те криволичеха между камъни, които бяха твърде високи, за да може да мине през тях колата, бавно се спускаха в долчета и пак поемаха нагоре, като сменяха непрекъснато скоростите. Нямаше нужда да питат за гълъбите, защото хълмовете ехтяха от мелодичния двоен призив на ятата, които се събираха за през нощта.

Ето че стигнаха до „улея“ — дървено корито, по което течеше вода, с много пукнатини, тъй че яркозелена трева бе плъзнала на всички посоки и предлагаше храна на голямо стадо овце, които не обръщаха никакво внимание на колата, нито на тромбата — тези глупави овце, те направо се тикаха под колелата! А после се появи човек на кон: едър, почернял хубав мъж с пъстроцветна кърпа на врата и широкопола шапка с кожена ивица вместо панделка. Той караше стадо добитък и както яздеше, седлото и каишките на стремената скърцаха — „кръц-кръц“ — вълнуващ звук за всяко момче, особено тука, във вечерната тишина. Татко спря, мъжът също спря и татко поздрави:

— Добър вечер.

Мъжът отвърна:

— Добър вечер.

Имаше приятно, открито лице и им посочи пътя: нямало как да сбъркат дерето, защото било единственото, в което имало вода, и те щели да видят сградите, щом се качат малко нагоре. И когато продължиха, Бъни каза:

— Знаеш, татко, как бих искал да живеем тук; бих искал да яздя така кон!

Беше сигурен, че това ще допадне на татко, защото тоя човек изглеждаше точно така, както татко мислеше, че трябва да изглежда един мъж: едър и силен, с почерняло от слънцето лице с червеникав оттенък, като на индианец. Да, нямаше да бъде много трудно да се убеди татко да купи чифлика на Уоткинс за своя син!

И така те продължиха да се друсат по утъпкания от овцете път, като брояха деретата, бреговете на които се открояваха високо в здрача, увенчани с фантастични грамади от скали. Фаровете на колата бяха запалени и се насочваха ту насам, ту натам, за да налучкат пътя, докато най-сетне стигнаха едно дере с вода, то можеше да се познае по яркозелената трева — свиха в него и продължиха по още по-изровен път и там насреща имаше някакви сгради и светлина в един от прозорците. Това бе чифликът, където Пол Уоткинс се беше родил и отраснал, и нещо в Бъни заигра от съвсем необяснима тръпка — като че ли приближаваше родното място на Абрахам Линкълн или някой друг велик като него човек!

Изведнъж татко заговори:

— Слушай, сине, тук наистина може да има петрол — винаги има вероятност едно на милион, — но не споменавай нищо за това. Можеш да им кажеш, че си видял Пол, ако искаш, но не казвай, че той е споменавал нещо за петрол, пък и ти не казвай нищо. Остави ме аз да говоря за работата.

Това беше „калифорнийска къща“, направена от дъски, широки един фут, заковани отвесно, с тесни летви, покриващи пролуките. Нямаше никаква площадка нито отпред, нито отзад, а само един плосък камък за стъпало. Боята, ако някога е имало такава, беше така избеляла, че на светлината на фаровете не се виждаха никакви следи от нея. От другата страна на пътя и по-нагоре по малката долина се открояваха няколко бараки с голяма кошара от дъски, допряна тук-там с колове, отсечени от евкалиптите. Оттам долиташе трополене и шум на голям брой животни, наблъскани на едно място.

Цялото семейство беше излязло навън, за да види необикновено зрелище — автомобил в техния двор. Имаше един мъж, мършав и прегърбен, и момче, малко по-ниско, но вече прегърбено; и двамата бяха облечени с избелели сини ризи без яки, дочени панталони с множество кръпки и презрамки. До тях имаше три момичета, наредили се по височина, с неугледни басмени рокли; а на вратата — някаква жена или по-точно призрак на жена, бледа и изтощена. И шестимата стояха неподвижни и безмълвни, докато колата влезе в двора, спря и моторът тихичко забръмча.

— Добър вечер — каза татко.

— Здравейте, брате — отговори мъжът.

— На Уоткинс ли е това стопанство?

— Да, брате! — Това беше слаб несигурен глас, но той дълбоко развълнува Бъни, защото знаеше, че този глас бе свикнал да „ломоти“ и да „говори на други езици“. А какво ли щеше да е, ако семейството изведнъж се „оставеше“ и започнеше да „скача“ и да се „търкаля“ пред Бъни!

— Ние сме на лов — обясни татко — и ни казаха, че тук имало хубаво място да опънем палатката си. Имате ли хубава вода?

— От хубава по-хубава. Чувствувайте се като у дома си, брате.

— Е добре, ще отидем малко по-нагоре по пътя някъде по-настрана. Има ли някое голямо дърво за сянка?

— Илай, покажи им дъба и им помогни да се наредят.

И Бъни отново се развълнува, тъй като това беше Илай, който бе благословен от светия дух, та го „обхващали тръпки“, и бе излекувал старата госпожа Бъгнър, която имала усложнения, с възлагане на ръце. Бъни си спомняше и най-малката подробност за това семейство, най-необикновеното, което беше срещал извън приказките.