Ъптон Синклер
Петрол (27)

II

Една седмица след като пусна в действие Рос-Банксайд №1, татко започна друг сондаж, а след още една седмица кулата беше вдигната и същата сонда отново се заби в земята. Подготвяше и още две кули и сондите бяха вече на път. Така щяха да се издигнат четири сондажа, разположени в четирите ъгли на ромбовидна фигура с дължина на страните по триста фута. Налагаше се да се повикат работници, за да се премести домът на господин Банксайд на друго място; но това не тревожеше господин Банксайд, който вече се беше пренесъл в дворец на брега на океана близо до татко и си бе купил напълно нова мебелировка, голяма нова лимузина и друга спортна кола, с която да ходи до голф клуба всеки следобед. Семейството на Банксайд привикваше с присъствието на лакей в къщи и госпожа Банксайд бе предложена за приемане в най-изтъкнатия женски клуб. Експедитивността беше лозунгът тук на запад и когато някой решеше да промени социалното си положение, изпълняваше намерението си докрай.

Татко и Бъни отидоха отново в Лобос Ривър и не без известно затруднение се справиха с „кутсузлука“ на №2, който стана много добър сондаж. Там щяха да издигнат още две кули и щяха да се закупят и доставят съоръжения за тях. Така вървеше то в петролния бизнес: веднага щом човек вземеше някакви пари, влагаше ги в пробиването на нови сондажи, а това, разбира се, бе свързано с нови отговорности. Принуден бе да го прави поради правилата на играта. Трябваше да се надпреварва с други хора, които вечно заплашваха да му отнемат петрола. И щом се сдобиеше с един сондаж, трябваше да има и оконтурващи сондажи, за да го запази от всички страни от онези, които в противен случай биха му откраднали петрола. Грижи можеше да има и във връзка с пласирането на петрола и затова щеше да започне да мисли колко хубаво е да имаш своя рафинерия и да си напълно независим. Независимостта обаче имаше своя цена, защото тогава трябваше да се разполага с достатъчно петрол, за да осигури рафинерията със суровина; след това пък щеше да поиска да има и своя мрежа от бензиностанции, за да пласира производството си. Това бе трудна игра за дребния финансист, а колкото и голям да станеше, винаги имаше някой по-голям!

Но точно сега татко нямаше от какво да се оплаква: всичко се нареждаше само за него. Тъкмо в разгара на другите успехи хрумна му да се заеме с един от старите сондажи в Антилоуп и да слезе малко по-дълбоко, за да види какво ще намери; опита и какво стана! — осемстотин фута по-надолу сондажът фонтанира. Бяха стигнали нов пласт от петролоносни пясъци. И всичките шестнадесет сондажа, които от две години работеха с помпи и бяха на изчерпване, бяха готови да поднесат на татко ново състояние само срещу няколко хиляди долара всеки!

Но веднага изникна нова проблема: този периметър нямаше петролопровод, а трябваше да има! Татко искаше някои от другите собственици на сондажи да вземат участие в строежа и се канеше да отиде там да се споразумее с тях. Тогава Бъни дойде при него с много сериозен вид и каза:

— Татко, забравил ли си, че наближава петнадесети ноември?

— Какво от това, сине?

— Беше обещал тази година да отидем на лов за гълъби.

— Ей, вярно! Но точно сега съм ужасно зает.

— Ти работиш прекалено много, татко; леля Ема казва; че докторът ти е забранил да се преуморяваш заради бъбреците.

— Ами препоръчва ли ми диета от гълъби?

Бъни разбра по татковата усмивка, че ще направи някаква отстъпка, и настоя:

— Да си вземем нещата за лов и като си свършиш работата в Атилоуп, да минем на връщане през долината Сан Елидо.

— Сан Елидо? Но, сине, това е отклонение от петдесет мили.

— Казват, че там имало безброй гълъби, татко.

— Да, но гълъби можем да намерим и много по-близо до дома.

— Зная, татко, но никога не съм ходил там и искам да видя тази местност.

— Както те накара да се спреш на това място.

Бъни се смути, защото знаеше, че татко ще го помисли за чудак. Все пак настоя:

— Там живее семейството Уоткинс.

— Семейство Уоткинс… Кои са те?

— Не помниш ли онова момче, Пол, което срещнах една вечер, когато говорехте за договора?

— О, сине, още ли се тревожиш за това момче?

— Вчера срещнах на улицата госпожа Гроарти и тя ми разказа за неговото семейство: те били в ужасно положение, щели да загубят стопанството си, защото не могли да платят лихвите на ипотеката, и госпожа Гроарти каза, че се чудела какво ще правят. Знаеш, че госпожа Гроарти също не е взела никакви пари, поне онова, което е взела за мястото, е вложила в акции и не получава нищо от тях, та трябва да живеят с това, което съпругът й изкарва като нощен пазач.

— Какво искаш да направиш?

— Искам да откупиш ипотеката, за да могат Уоткинсови да останат в къщата си. Жестоко е да се изхвърлят на улицата, когато правят всичко, което е по силите им.

— Много хора остават на улицата, сине, когато не могат да посрещнат задълженията си.

— Но когато това не е по тяхна вина, татко?

— Ще трябва голямо счетоводство, за да се разбере чия е вината: а банките не водят сметките си по този начин. — Но като видя протеста в очите на Бъни, той продължи: — Ти ще разбереш, сине, че в този свят има много жестоки неща, които не е по силите ти да промениш. Рано или късно трябва просто да се примириш с тях.

— Но, татко, те имат четири деца и три от тях са момичета, къде да се дянат? Пол е заминал и те нямат начин да му съобщят какво се е случило. Госпожа Гроарти ми показа една тяхна снимка, татко: те са добри, мили хора и си личи, че никога не са правили нищо друго, освен упорито да се трудят. Наистина, татко, не бих могъл да бъда щастлив, ако не им помогна. Ти каза, че един ден ще ми купиш кола. Предпочитам с тези пари да платиш ипотеката. Тя е по-малко от две хиляди долара, а то е нищо за тебе.

— Зная, сине, но тогава ще останат да ги мъкнеш на гърба си…

— Не, не са такива хора, те са горди: госпожа Гроарти казва, че не биха приели пари от тебе, също както Пол. Но ако платиш ипотеката на банката, нищо не ще могат да направят. Или, татко, би могъл да купиш чифлика и да им го дадеш под наем. Пол каза, че там имало петрол или поне вуйчо му виждал петрол на самата повърхност.

— В Калифорния има хиляди такива чифлици, сине. Петролът на повърхността не означава още нищо особено.

— Добре, татко, винаги си казвал, че би искал да си опиташ късмета слепешката, и знаеш, че това е единственият начин да направиш това, за което си говорил: голяма площ, която да ти принадлежи, да не трябва да плащаш дивиденти и никой да не ти се бърка. Затова нека опитаме в Парадайз, да мигнем оттам и да останем няколко дни, да ударим някой и друг гълъб и да видим дали би могло да направим нещо — ще помогнем на тези бедни хорица и в същото време ще дадем почивка на бъбреците ти.

Най-после татко се съгласи и си отиде, като мислеше:

„Смешно дете наистина!“