Ъптон Синклер
Петрол (22)

V

През лятото на брега бе прохладно, а във вътрешността, при Лобос Ривър, горещо като в пещ; затова семейството се канеше да се мести. Татко не губи много време за тази работа: той се отби в агенции за покупко-продажба на имоти, попита за най-добрата мебелирана къща в града, отиде да прегледа една от тях — имитация на дворец — на брега на океана, върна се в агенцията и подписа договор за наемането й за шест месеца срещу две хиляди и петстотин долара.

Отвън къщата представляваше мазилка върху телена мрежа или нещо подобно; вътре блестеше както домът на госпожа Гроарти, само че представляваше имитация на махагон вместо дъб. Имаше голям хол с гостна от едната страна и трапезария от другата с претенциозни модерни вградени долапи. Към тях собственикът бе притурил покъщнина, без да държи сметка за разходите и епохите: тънкокраки позлатени френски мебели, тапицирани с пъстра коприна; американски орехови мебели от средата на века с рози и розетки; черни китайски мебели от тиково дърво, резбовани с дракони. Имаше и статуи на голи жени от фино полиран мрамор, както и мраморна статуя на духовник с редингот и тясна вратовръзка. На горния етаж имаше шест спални, всяка в различен цвят, подредени от специалистка от най-добрия универсален магазин в града. Някои бяха счели, че на тази къща липсва домашен уют, но това не правеше впечатление на Бъни — той бе свикнал да се чувствува добре и в хотелска стая с ползуване на фоайето. През целия му живот, откакто си спомняше, бяха живели в къщи, взети под наем или купени с оглед на спекулация с недвижими имоти. И както индианците в Хъдсъновия залив, като убият през зимата елен, се местят при елена, така и татко, като започнеше работа по някой петролен сондаж, се преместваше при сондажа.

Най-напред дойде господин Итън, домашният учител; той бе свикнал да му се телефонира къде ще намери трупа на елена. Той стягаше двата си куфара и големия сандък, вземаше влака или омнибуса и заминаваше при ученика си. Беше доста хилав млад мъж, много саможив, с бледосини очи и джобове като торби, защото ги тъпчеше с книги. Беше нает с изричната уговорка, че петролът идва преди културата; с други думи, трябваше да учи своя ученик тогава, когато не го правеше татко. Татко не беше много на ясно по въпроса за книжовните познания: понякога казваше, че всичко това е „глупости“, но друг път си плащаше с объркване поради незнанието си. Да, той бе „недодялан“ и, разбира се, Бъни трябваше да знае повече от него, но в същото време татко го ревнуваше от това знание, тревожен от опасението, че то може да е нещо, с което не би се съгласил. В това беше прав, защото господин Итън доста безсрамно казваше на Бъни, че на света има неща, много по-важни от петрола.

След това пристигна семейната лимузина с баба и леля Ема, карана от Рудолф, който бе комбинация на шофьор и градинар, а когато имаха гости, слагаше фрак и ставаше лакей. На предната седалка до него пътуваше Синг — готвачът-китаец, който бе твърде скъпоценен, за да бъде поверен на влаковете или омнибусите. Нели — слугинята — можеше да бъде заменена по-лесно, затова бе оставена да пътува сама. Един камион докара сандъците и най-различни неща, като велосипеда на Бъни, кутиите с шапки на леля Ема и скъпоценните произведения на изкуството на баба.

Старата госпожа Рос бе на седемдесет и пет годишна възраст и животът й бе вървял като на всяка фермерка преди времето на автомобилите, телефоните и машините. Беше робувала на беднотията, отгледала бе семейство, видяла бе своята дъщеря да умира при раждане на дете, един син умрял от тифус през испанската война, а друг от пиянство; сега Джим бе единственото, което й бе останало, а той направи състояние късно в своя живот и й създаде удобства в края на нейния. Човек дълго би гадал как ще използува тя това положение. И като гръм от ясно небе тя заяви, че щяла да стане художничка! Излезе, че цели шестдесет години, през които бе мила чинии, плескала деца, сушила кайсии и мискетово грозде, тя таила тази мечта.

И сега, където и да живееха, баба имаше отделна стая за „ателие“. Един странствуващ художник я бе научил как да си служи с бои в ярки и крещящи тонове. Този художник рисуваше пустинни залези и планините и скалистите брегове на Калифорния; но старата госпожа Рос никога не рисуваше нещо, което е виждала. Тя проявяваше интерес само към „аристократичното“ — паркове, зелени площи и сенчести алеи, дами с кринолини и мъже с панталони с широки дъна. Нейният шедьовър бе шест на четири фута и винаги висеше в трапезарията на наетата къща: в дъното бе нарисувана извънредно елегантна двуетажна къща с веранди и колони на двата етажа и по тях личеше и най-малкото украшение. Отпред извиваше в кръг водещ към входа път с водоскок в средата и вода, която съвсем ясно пръскаше. По пътя вървеше карета или може би ландо, или каляска, с дама и господин, карани от кочияш-негър. Зад каретата тичаше кученце, а на тревата играеха момче и момиче с широка пола и с обръч в ръка. Сред зелената площ имаше и желязна фигура на елен — на човек никога не му омръзваше да гледа тази картина, защото винаги откриваше в нея нещо ново; татко винаги я показваше на гостите си и казваше:

— Майка ми я е рисувала. Не е ли чудесна за една старица на седемдесет и пет години?

Агентите, които идваха с предложения за договори, адвокатите, които носеха за преглед различни книжа, или служещите, които идваха, за да получат нареждания, внимателно разглеждаха картината и никога не изказваха мнения, различни от татковото.

Леля Ема беше вдовицата на сина, умрял от пиянство; за нея благоденствието също беше дошло късно в живота. Татко не ги ограничаваше в нищо и двете дами купуваха всичко, каквото искаха, и дори издаваха чекове срещу татковата сметка. Така леля Ема ходеше в най-модните магазини, купуваше си тоалети, показваше се в обществото и поддържаше престижа на семейството Рос в града, където пребиваваха. Имаше различни женски клубове и леля Ема участвуваше в тяхната дейност и слушаше внушителни личности, които ставаха и казваха! „Госпожо председателко“, и изнасяха беседи за „Женският елемент в пиесите на Шекспир“, „Терапевтичното значение на оптимизма“, „Какво да направим за нашата младеж?“. Веднъж месечно двете дами даваха чай и татко винаги нареждаше така, че да прокарва нов сондаж или да е зает този следобед с трудната задача да циментира.

Леля Ема особено много посещаваше в магазините щандовете, където се продаваха козметици, и знаеше по име модно докараните млади дами, които се разпореждаха там; знаеше и имената на най-последните произведения на козметиката, които те продаваха, като произнасяше тези имена със съвсем наивен и безсрамен американски изговор: „Рудж фин ди тиътър“, „Пудър дер рийз ах лах корбил флъри“, което, трябва да се добави, бе единственият начин, по който можеше да накара продавачките да разберат какво точно иска. Тоалетката й беше отрупана с редици изящни кутийки, бурканчета и шишенца, с най-различни пудри, бои, парфюми, кремове, лакове и само тя си знаеше какво друго. Един от най-ранните спомени на Бъни бе леля Ема, кацнала на стол като някакъв уголемен папагал в броня. Тя бе само полуоблечена и не му обръщаше никакво внимание, понеже той беше толкова малък; затова той я виждаше как е стегната и опакована с броня — тесни корсети, потници, жартиери и стегнато вързани обущенца. Седеше изправена и сериозна, мажеше страните и веждите си с разни неща и се тупаше с малки пухчета с розова и бяла пудра; в същото време тя разказваше на Бъни за мъжа си, умрял преди много години. Той имал много добродетели въпреки единствената му трагична слабост: имал добро сърце, бил толкова нежен и щедър. „Да, да — казваше леля Ема, — той беше добър човечец! Интересно, къде ли е сега!“ А след това — мац-мац — избърсваше сълзите от страните си и отново слагаше руж!