Ъптон Синклер
Петрол (205)

VI

Бъни не очакваше да намери Пол, но ето че той лежеше там по гръб и няколко души се бяха навели над него. Лявото му око представляваше кървава маса и изглеждаше разбито от удар; той лежеше отпуснат и неподвижен и когато Бъни го повика по име, не отговори. Но беше жив, защото тежко поемаше дъх с хъркащ звук.

Лекар! Лекар! Имаше няколко в съседство и хората се втурнаха да ги търсят. От времето, когато беше живял в Бийч сити, Бъни познаваше един хирург, спусна се да го търси по телефона и за щастие хирургът си беше в къщи. Бъни му обясни какво се е случило и той каза, че веднага ще дойде; в случай, че има повреди на черепа или други кости, трябвало да се направят рентгенови снимки, затова му даде имената на няколко лекари, които се занимавали с това, и Бъни ги потърси по телефона и уреди един от тях да бъде в кабинета си и да чака. Повика и линейка от болницата.

След това се върна в залата, където Пол лежеше в същото състояние. Рейчъл беше сложила чиста кърпичка върху разбитото око и възглавница под главата му. Другите жертви бяха отнесени и вратата на залата затворена за насъбралата се тълпа любопитни.

Хирургът дойде и каза, че Пол имал сътресение на мозъка. Имало указания за силен удар в основата на черепа: Пол или е бил ударен в окото и при падането ударил главата си отзад, или е бил повален с удар изотзад и след това ударен или настъпен по окото. Първото нещо беше снимката: отнесоха го веднага при рентгенолога за снимки и хирургът показа на Бъни и Рейчъл пукнатината в основата на черепа, която извиваше напред над устната кухина. Нищо не можело да се направи, не било възможно да се оперира на такова място. Въпросът бил доколко е засегнат мозъкът, а това можело да покаже само времето. Трябвало само пациентът да се държи в пълен покой.

В града имаше частна болница и скоро Пол беше настанен на легло с превръзка на окото и глава, поддържана от специален клуп, за да се избегне натиск върху пострадалото място, а Бъни и Рейчъл седяха до леглото му, печално загледани. Като всяка жена, Рейчъл четеше мислите на Бъни. „Скъпи мой, дали ще се осъждаш цял живот, че не се втурна в залата, за да ти счупят и на тебе черепа?“ Не, той не би могъл да предотврати нещастието, той знаеше това; но, о, защо е трябвало това да стане с мозъка на Пол — най-добрия мозък, който Бъни някога е познавал! Той седеше с ужасен, мрачен поглед.

Но го чакаше още едно изпитание. Рейчъл му напомни:

— Трябва да съобщим на Рут.

Предложи му да го направи тя, за да му спести нови терзания. Рейчъл се обади по телефона на брат си Джейкъб, който току-що се беше върнал в къщи от едно заседание, и му каза да вземе такси, да отиде до Рут и да я доведе на пристанището.

След два часа Рут се качи тичешком по стълбите, лицето й — маска на уплахата.

— Как е той? Как е той?

Когато влезе в стаята и видя Пол, тя се спря:

— О, какво му е? — А когато й обясниха, попита: — Ще оживее ли?

Тя се приближи, без да снема поглед от лицето му. Протягаше ръце към него, а след това ги отдръпваше, защото не биваше да го докосва, но те отново се протягаха, сякаш имаха своя собствена воля. Изведнъж коленете й се подкосиха и тя се смъкна на пода, покри с ръце лицето си и зарида.

Опитаха се да я успокоят, но тя едва ли съзнаваше присъствието им. Беше сама, в ужасните лабиринти на скръбта. Като я наблюдаваше, Бъни почувствува по страните му да се стичат горещи сълзи. Не било естествено за едно момиче да има такива чувства към брат си, беше казала Ви, но Бъни разбираше какво става в душата й: Рут се пренасяше назад в детството си, по самотните хълмове на Парадайз, когато Пол е бил единственият й приятел, единственото й убежище от семейство фанатици, с баща, който я биел, за да я накара да мисли като него. Още тогава беше разбрала, че брат й е необикновен човек, и го бе следвала през всичките тези години; беше наблюдавала умът му да се развива и всичко, което знаеше, беше научила от него, а сега го виждаше унищожен от един звяр с парче желязна тръба.