Ъптон Синклер
Петрол (200)

I

Бъни търсеше подходящо място за трудовото училище. Това беше много по-приятна задача, отколкото да търсиш петролоносни земи: човек можеше да обърне внимание на гледката, горите и хълмовете, и на други неща, които наистина го интересуват; нямаше и такъв голям риск, тъй като сам можеше да види дали има водни източници и да направи химическия анализ на почвата. Това значеше дълги обиколки из околностите, а тъй като Рейчъл щеше да бъде една от ръководителките, разумно беше да го придружава. Имаха време да разговарят, а имаше много неща, за които трябваше да говорят, тъй като им предстоеше да се грижат за група млади радикали, младежи и девойки от различни възрасти, по двадесет и четири часа на ден.

Бяха видели едно-две места, но имаше още едно малко по-далеч от града, затова Бъни каза:

— Ако отидем и там, няма да успеем да се върнем навреме.

Рейчъл отговори:

— Ако закъснеем, можем да преспим в някой хотел и да разгледаме мястото сутринта.

— Но това ще бъде повод за клюки.

Обаче Рейчъл не се боеше от клюки, поне така заяви.

Отидоха до новото място. Беше близо до селото Манун Хоуп — Връх Надежда, в малка долина и с орна земя, простираща се по склоновете на пет-шест хълмчета. Беше в началото на ноември, дъждовете вече бяха паднали, житата поникнали, а повърхността красиво извиваше, като мускулите на огромни, излегнали се великани — великани с кожа от най-нежно яркозелено кадифе. Имаше овощни градини, артезиански кладенец с помпена станция и малко ранчо — хората вероятно бяха отишли до града, така че посетителите сега можеха да се скитат и да разглеждат всичко и да направят находка — голяма колкото хангар плевня, величествено боядисана в революционно-червен цвят!

— О, Бъни, ето ти и готово място за събранията ни! Трябва само да поставим под и ще можем да танцуваме вечерта на откриването!

Представете си Рейчъл да мисли за танци!

Те се изкачиха по един от хълмовете и откриха парк от тъмни вечнозелени дъбове, светлосиви сикамори и килим от свежа трева под краката. Долината беше открита към запад и слънцето току-що беше залязло в пламнало от пурпур небе; гълъбите отправяха последния си зов и дълбоко в сърцето си Бъни усети болка на самота, защото гълъбите му напомняха за татко, за красивите хълмове на Парадайз и щастието, за което напразно беше мечтал.

Сега мечтаеше Рейчъл:

— О, Бъни, тук е толкова красиво! Това е точно, каквото ни трябва! Училище „Връх Надежда“ — не бихме могли да измислим по-хубаво име!

Бъни се засмя:

— Ние не търсим да купим име. Трябва да вземем проби от почвата.

— Колко акра каза, че са?

— Шестстотин и четиридесет, от които малко над сто са разработени. То е повече, отколкото ще сме в състояние да обработваме доста време.

— И само за шестдесет и осем хиляди. Истински оказион!

Откакто се носеше из щата с бързата кола на Бъни, разглеждаше имения за развлечение на милионери и райски кътчета, рекламирани от посредници по продажба на недвижими имоти, Рейчъл се беше научила да мисли с грандиозните мащаби на Бъни.

— Цената не е лоша — каза Бъни, — ако сме сигурни в почвата и водата.

— Можеш да прегледаш състоянието на посевите, преди да се е стъмнило.

— Може би. Ще дойдем пак утре сутринта и ще поговорим с фермера. Може и да е наемател и ще ни каже истината.

Ненапразно Бъни беше прекарал детството си в купуване на земя със своя хитър стар баща!