Ъптон Синклер
Петрол (196)

IV

Бърти пристигна в Ейнджъл сити една седмица след брат си и му даде нови доказателства за неподдаващата се на промяна женска природа. Бърти беше дошла да получи своята част от наследството и преследваше целта си неотклонно, като гонче куче. Бърти познаваше един адвокат — адвокат като за нея, също такова гонче — и се срещна с него още в деня на пристигането си; след това Бъни трябваше да отиде в кантората на този адвокат и с помощта на Бърти и един стенограф да прерови паметта си и да продиктува: какво точно беше казал татко за споразумението си с госпожа Ализ Хънтингтън Форсайт Оливие — татко, уви, не беше казал нито дума за това на Бърти, нито на някой друг; той направил завещание, разбира се, но тази безсрамна жена го унищожила — Бърти знаеше това със сигурността на бог.

И после всичко друго за татковите дела, за които Бъни може да си спомни: къде си е държал парите и книжата, какви тайни места е можел да има за укриване на акции и ценни книжа, какво е харчел, доколкото Бъни можел да предполага, кой се е ползувал с доверието му. А след това извлеченията от сметки, дадени от Върнън Роско; и всичките папки на татковата кореспонденция с Върн; и доверените служители Болинг, Хейман, Симънс и други; банкерите и техните чиновници; секретарят на татко, когото Бърти беше довела със себе си от Париж — цяла планина от подробности; и Бъни беше задължен да присъствува на тези срещи и да бъде гонче, също както другите. Той си казваше, че това е негов дълг спрямо движението, което имаше такава голяма нужда от помощта на един „тлъст ангел“.

Още в началото Бърти трябваше да преглътне един горчив хап. Нейният адвокат я уведоми, че няма начин да се лиши госпожа Ализ Рос от половината наследство. Свидетелските показания на Бъни според закона нямали никаква стойност; затова, ако не открият друго завещание, трябва да приемат неизбежното и да се съюзят с вдовицата, за да измъкнат колкото може повече от Върнън Роско. Адвокатите на госпожа Рос от Париж бяха посочили няколко скъпо платени адвокати в Ейнджъл сити като свои представители и Бърти трябваше да преглътне гнева си и да ги допусне на техните съвещания.

Имаше достатъчно много неприятности, за да им трябват, и скъпо платените адвокати бяха наистина необходими. Счетоводители се заеха с търговските книги на Дж. Арнолд Рос и извлеченията, дадени от неговия съдружник, и само след няколко дни започна да се откроява в бъркотията един огромен факт: освен всички пари, които татко беше вложил в разни нови финансови операции с Върн и други, освен наличните пари, които беше превеждал чрез своята банка, трябваше да има и акции и облигации за над десет милиона долара, които бяха безследно изчезнали. Върн заяви, че тези ценни книжа били изтеглени от татко и употребени от него за неизвестни цели, а Бърти заяви, че това е идиотщина и че Върнън Роско е най-големият крадец, познат в историята. Имайки достъп до банковата касетка на татко, той просто ги е взел. И изведнъж Бърти яростно се нахвърли върху брат си, като уверяваше, че виновен за всичко е той: Върн знаел, че той би употребил парите си за промяна на обществения ред, и, разбира се, най-благоразумно било да му попречи.

И Бъни не можеше да отрече, че това звучи правдоподобно. Беше много лесно да си представи как Върн си е казал, че Бъни е опасен за обществото, Бърти прахосница, а вдовицата малоумна нещастница, докато той, Върн, е способен бизнесмен и ще употреби тези ценни книжа за истинското им предназначение — да извади повече петрол от земните недра. Когато научил за смъртта на татко, Върн тихомълком преместил ценните книжа от татковата касетка в своята, преди данъчният агент по наследствата да извърши опис. Върн не би считал това за кражба, а просто за благоразумие — точно така, както и отнемането на резерватите на флота от едно правителство, което не е имало достатъчно ум да ги разработи.

Сега Бърти искаше да заведат дело срещу съдружника на баща й, да го поставят на подсъдимата скамейка и да го накарат да каже всичко за сделките си, а Бъни, с помощта на адвокатите, трябваше да спори с нея и да отнесе жилото на гнева й. Досега Върн е бил достатъчно далновиден, за да няма нищо черно на бяло, и ако трябваше да се яви в съда, щеше да измисли нещо, което ще ги направи безпомощни. Можеше да каже, че татко му е дал акциите, и как можеха да го опровергаят? Можеше да каже, че татко сам е взел ценните книжа, без съдружникът му да знае, и че е загубил след това парите на борсата — как можеха да опровергаят това? Дори ако се установеше, че книжата са били продадени чрез борсовите посредници на Върн, пак нямаше да спечелят нищо, защото Върн можеше да каже, че е дал парите на татко или че е бил натоварен да ги вложи в някоя сделка и ги е загубил — би могъл да съчини хиляда истории!

— Тогава просто трябва да вземем това, което този мошеник поиска да ни даде! — извика Бърти и адвокатите се съгласиха, че положението е именно такова. А тъй като работеха на процент, съветът им беше искрен.

После се случи още нещо, което изостри непримиримостта между Бърти и брат й. Бъни беше отишъл в склада, където се съхраняваха вещите му, и намери в един атлас, с който си бе служил понякога баща му, пет облигации по десет хиляди долара. Това бяха пари, които татко бе държал под ръка — може би за да подкупи държавни чиновници, ако се види натясно; във всеки случай тези пари бяха там и Бъни свободно можеше да ги сметне за част от милиона, който татко се бе опитал да му даде в Париж. Той обаче гордо реши, че няма да участвува наред с другите в ограбването на наследството, и реши да ги обяви.

Но направи грешка, като съобщи това на Бърти, и, о, какъв само скандал избухна! Глупак такъв, да направи на Ализ и нейните адвокати подарък от двадесет и пет хиляди долара, вместо тихичко да ги подели със сестра си и да си мълчи! Тези двадесет и пет хиляди станаха за Бърти нещо много по-важно от всичките милиони, които беше отмъкнал Върн: тези облигации бяха нещо осезаемо — или почти осезаемо, преди Бъни да ги направи недостъпни и да ги подари на онези лакоми хищници. И то точно когато и двамата имаха нужда от пари и трябваше да поискат заем от едного от банкерите на баща им срещу иска за наследството.

Бърти беснееше и крещеше, а Бъни, за да сложи край на тази работа, внесе облигациите в банката; Бърти не можеше да му го прости и след това винаги, когато бяха насаме, не пропускаше да спомене за тази му глупост. Тя се поболяваше от омраза и гняв. Оставаше до след полунощ да прави разни сметки, а след това не можеше да заспи от възбуда. Като всяка млада дама от висшето общество, тя се грижеше много за свежестта на кожата на лицето си и за предпазването й от бръчки, но сега беше занемарила красотата си и беше станала бледа и изпита. След години щеше да ходи по козметички, за да й повдигат ъглите на устата и да освежават кожата на лицето й с химикали, та чак да се обелва, само защото сега не можеше да се наложи на гнева и разочарованието си, че ще получи само някакви си един-два милиона, вместо славните десет-петнадесет милиона, които беше очаквала да притежава някой ден.