Ъптон Синклер
Петрол (195)

III

От тези отвратителни проблеми Бъни имаше убежище — неговият малък вестник. Той пристигна в неделя и Рейчъл го посрещна на гарата с десетина млади социалисти, чиито лица сияеха. Като го видяха, те така се развикаха, като че ли беше кинозвезда. Всички се ръкуваха — той и Рейчъл се ръкуваха няколко пъти, толкова се радваха, че са пак заедно. Младежите знаеха, че Бъни е опечален поради смъртта на баща си, а може би и поради пожара на петролното поле, затова го заобиколиха и веднага му заразказваха всички новини, а Рейчъл извади коректурите на новия брой на „Младият студент“, както и броя от миналата седмица и няколко по-стари, които можеше да не е получил.

Малката редакция му беше дом — единственият, който Бъни имаше сега, защото голямата къща, която бяха наемали, бе дадена на други наематели, а личните им вещи прибрани и складирани преди заминаването на леля Ема за Европа. Редакцията се помещаваше в една-единствена стая, но доста внушителна с подредените в нея папки и картотеки: те имаха вече над шест хиляди абонати, а тази седмица печатеха осем хиляди екземпляра. Но Рейчъл все още имаше само един помощник, а „младите социалисти“ извършваха цялата експедиция вечер и в събота и неделя. Тях вече не ги нападаха и арестуваха: социалистите подкрепяха президентската кандидатура на Ла Фолет и това им даваше право да бъдат оставени на мира за известно време.

А после Рут. Бъни отиде да я споходи в същата къщурка. Пол още не беше се завърнал. Бил спрял в Чикаго за една партийна конференция, а сега се връщал от северозапад и пътем говорел всяка вечер. Събранията му били добре посетени, защото арестите му го бяха направили популярен. Историята за екстернирането му от Франция била разгласена от вестниците в цялата страна и Рут показа на Бъни писма, в които Пол й разказваше за това и за други приключения с полицията и с разни шпиони. Тя накарала Пол да й обещае да й пише всеки ден по една пощенска картичка и ако някой ден не получела, започвала да си представя Пол в затвора и как се мъчат да изтръгнат от него признания.

Бъни наблюдаваше лицето й, докато тя разказваше. Думите й бяха весели — тя вече бе пълноправна медицинска сестра, печелеше добри пари и можеше да пести по малко, ако Пол се окаже в нужда. Но беше бледа и лицето й напрегнато. На масата имаше комунистически вестници и списания и Бъни с един поглед разбра положението. Тези вестници идваха за Пол, а Рут, като оставаше сама много вечери наред, ги четеше, търсейки да открие новини за брат си; така беше прочела за ужасните изтезания, осакатявания и убийства на политически затворници и за нея това бе все едно, като че ли Пол се намираше на бойно поле.

Рут не притежаваше онова, което се нарича теоретичен ум: човек не можеше никога да я чуе да говори за партийна тактика, политически събития и други подобни неща. Всичко у нея ставаше по инстинкт, но затова пък тя притежаваше още по-остро и страстно класово съзнание. Беше преживяла две стачки и това, което бе видяла със собствените си очи, беше за нея достатъчно добър курс по икономика. Беше научила, че работниците от едрата индустрия са наемни роби, които се борят за живота си. И тази война не беше като капиталистическите войни — тази война се водеше, защото я налагаха господарите. И въпреки че дълбоко вярваше в делото на Пол, не можеше да не бъде в напрежение и неизвестност.

Освен това — странно и озадачаващо нещо — Рут се ядосваше на Рейчъл и „Младият студент“. Оказа се, че социалистите организирали събрания по цялата страна с един така наречен социалреволюционер от Русия, сказчик, който използувал арестуването на свои съмишленици в Русия като повод за нападки срещу съветското правителство. Тези социалреволюционери били същите, които се опитали да убият Ленин и които получавали пари от капиталистическите правителства, за да разпалят гражданска война в Русия. Как можело вестникът на Бъни да ги поддържа?

Бъни се върна при Рейчъл и при „младите социалисти“, които от своя страна заявиха, че този човек бил социалист, противник на привържениците на насилието; комунистите дошли на едно негово събрание и се опитали да го освиркат, та се стигнало почти до сбиване. И ето че бедният Бъни, поразен, отново се изправи пред същите вътрешни борби в работническото движение, които го бяха така огорчили в Париж, Берлин и Виена. Пол и разказът му за Русия му бяха направили такова дълбоко впечатление, а в същото време виждаше, че Рейчъл не се е помръднала ни на йота от своето становище. Тя защищаваше правото на русите да решават собствените си съдбини, защищаваше и правото им да бъдат чути в Америка, макар че не защищаваха нейното право. Но не искаше да има нищо общо с Третия интернационал и не позволяваше да се каже нито дума за диктатура, освен ако беше нейната лична диктатура, която довеждаше до това, че „Младият студент“ не даваше на местните пощенски власти или на окръжния прокурор повод за обиск. Не, те щели да държат за демократично разрешаване на социалните проблеми, а Бъни, както винаги, щеше да бъде ръководен от жена.

Чудно нещо е природата на жените! Изглеждат толкова нежни и чувствителни, но това прилича на гъвкавостта на гумата или водата — те веднага заемат предишното си положение! Още от самото начало — ето например Юнис Хойт, така твърдо решила всичко да става, както тя иска! Или дори малката Роузи Тейнтър: ако се беше оженил за нея, щеше да открие, че има определени религиозни убеждения дори за това какви трябва да бъдат пердетата и колко често трябва да се перат. И Ви Трейси, която се отказа от щастието си — тя нямаше да бъде щастлива с румънския княз, Бъни знаеше това. И Рут, и баба му по отношение на войната. И Бърти, която така упорито искаше да влезе във висшето общество, въпреки че бе дъщеря на бивш мулетар. А сега и Рейчъл Мензис, чието отношение Бъни добре знаеше: сърцето й щеше да се разкъса, ако трябваше да се откаже от вестничето, което беше обикнала със страстта, която изпитва майка към детето си; но би веднага напуснала редакцията, ако някога Бъни станеше жертва на комунистическата тактика „пробив отвътре“.