Ъптон Синклер
Петрол (186)

IV

Нещата стигнаха връхната си точка. Бъни получи писмо с френска марка, но познатият почерк го накара да трепне. Той го отвори и прочете:

„Драги сине, аз съм в града за няколко дни. Би ли искал да се срещнем? Твой от стари времена, Пол Уоткинс“.

Сега Бъни беше вече на двадесет и четири години, но почувствува същото нещо, както преди единадесет години в задния двор на госпожа Гроарти, когато остави баща си и изтича с вик: „Пол! Пол! Къде си? Не си отивай!“ Бъни имаше среща с Ви, но се освободи, като накара сестра си да я покани на един от онези дипломатически чайове, на които човек може да се запознае с принц еди-кой си и херцогиня еди-коя си. След това забърза за невзрачния хотел, където беше отседнал неговият приятел.

Пол беше изпосталял: човек не отива в Москва, за да дебелее. Но сериозното му лице сияеше от светлината на фанатизма — същото нещо, което неговият брат Илай наричаше „слава божия“! Татко би казал, че и двамата са еднакво луди; но не така изглеждаше това на Бъни, който се подиграваше с бога на Илай и вярваше в бога на Пол — поне достатъчно, за да трепери в негово присъствие. Пол отново беше живял под управлението на работниците, но този път не като наемен роб, стачкоизменник с военна униформа, а като свободен човек и господар на бъдещето. Така сега в тази мрачна хотелска стая Бъни седеше срещу един апостол: Пол, с навъсеното си лице, на което беше изписана решимост, и със свикналата на тежък труд снага беше живо олицетворение на борещата се работническа класа.

И чудесата, за които разказваше, бяха истински. Най-напред духовното чудо — сто милиона души обявяват своя суверенитет, смъкват господари, експлоататори, царе, попове, капиталисти и цялата сган паразити. Това беше и физическо чудо, защото тези сто милиона души владееха една шеста от повърхността на земята и изграждаха нова цивилизация, образец за бъдещето. Те бяха, разбира се, бедни; бяха започнали със страна в развалини. Но какво бяха няколкото години и малкото глад, сравнени с преживените векове страдания?

Пол му описа как изглежда Москва. Най-напред младежкото движение: цяло ново поколение, възпитавано да гледа ясно и свободно, да не се смущава от природни факти и да служи на работническата класа, вместо да излезе начело в нея и да образува фронт на паразити. Човек ги виждаше тези млади комунисти в класните стаи, по игрищата, по улиците — да маршируват, да пеят, да слушат речи, — дори Пол говорил на събрания пред десетки хиляди души с бедния си руски език и нищо никога не му е било по-скъпо. До края на живота си ще се стреми само към едно: да разкаже на младите работници в Америка за младите работници на Русия. И той започна от Бъни!

Той му разказа за съветите, на чиито заседания присъствувал, за международните срещи, където било очертано бъдещето на партиите от целия свят. Бъни, разбира се, протестира против това. Нима наистина Пол мислеше, че е възможно курсът на една американска политическа партия да се определя в чужда страна? Пол се засмя и каза, че наистина е било трудно — руските ръководители не можели да разберат колко назад в историята стояла Америка. Но какво друго можело да се направи? Или ще има световен ред, или не. Ако се оставила партията във всяка страна да определя своя вкус, то означавало връщане назад към положението преди войната, с хора, които се наричали социалисти и държали властта в името на социализма, но всъщност били патриоти, готови да поддържат експлоататорите на своята страна във войни срещу експлоататорите на другите страни.

Ето кое заплашвало да унищожи човешкия род и единственият начин да се сложи край на това нещо било да се направи, каквото правел Третият интернационал — да се установи световно ръководство и да се наложат неговите указания. Световното работническо ръководство се намирало в Москва, защото на друго място делегатите щели да бъдат хвърлени в затвора или убити, както в Женева. Но не след много години Третият интернационал щял да има конгрес в Берлин, а след това в Париж, Лондон и на края в Ню Йорк. Работниците от целия свят щели да изпратят своите представители, този конгрес щял да се разпореди и народите щели да престанат да воюват помежду си, честна дума! Така говореше Пол и Бъни, както обикновено, бе понесен от вълна ентусиазъм.