Ъптон Синклер
Петрол (18)

I

Долините и клисурите на Гвадалюп Грейд отново закънтяха от замиращи екове на автомобилни свирки. Този път не беше една кола, а цял керван, десетина седемтонни камиона, широки и солидни, с широки и солидни двойни колелета и с ремаркета, които караха още по-голям товар. На първия от тях бе качено издигащо се високо съоръжение, голям стабилен мотор, крепен на мястото си от тежки греди, хванати с болтове за капаците; този камион, можете да бъдете сигурни, се движеше внимателно на завоите! Подир него идеха обсадните тръби и лебедката, а след това комплект от щанги — тръби от най-добра стомана, които се завинтваха една с друга и влизаха в земята на цяла миля и повече, ако се окажеше необходимо. Тръбите стърчаха извън ремаркетата с веещи се червени предупредителни знаменца; на острите завои те преграждаха пътя и ако се зададеше насреща кола, камионът трябваше да спре, докато другата кола се промъкне внимателно край него; ако нямаше достатъчно място, другата кола трябваше да даде заден ход до място, където пътят бе по-прав. Всичко това налагаше непрекъснато да се надуват тромбите; човек би помислил, че някое ято праисторически птици (дали птеродактилите са издавали някакви звуци?) се спуска над прохода Гвадалюп и кряска: „Бип, бип, бип!“

Това, което казваха в действителност, беше: „Татко ни чака. Татко е сключил договора си и е започнал да прокарва сондаж, и всичко необходимо трябва да стигне там навреме! Освобождавайте пътя!“ Татко не можеше да се довери на влаковете за подобна бърза работа; те забутват материалите в някоя глуха линия и ти губиш цяла седмица в телефонни разговори и срещи с разни тъпи чиновници. Когато обаче наемеш камиони, ти ги притежаваш през определеното време и те стигат на мястото в желания час. Има и застраховка за всички възможни нещастни случаи, включително и обезщетението за всеки човек, който може случайно да се търколи зарад тебе надолу по планинския склон с някой „Форд“!

Така десетина камиона, надули тромбите, с мъка се изкачваха по нагорнището с далеч по-малка скорост от разрешените петнадесет мили в час. От радиаторите им се вдигаше пара и на всяка една-две мили трябваше да спират, за да ги охладят. Но те стигнаха благополучно върха и тогава започна бавното пълзене надолу, като пред тях вървеше човек с червен флаг, който предупреждаваше други коли да се отбиват на безопасни места по пътя и да изчакват, докато премине целият керван. Така излязоха от прохода на прав път, където можеха да летят като всички други коли; тогава да видиш какво мощно бучене, каква весела гледка! „Бип, бип! Правете ни път. Татко ни чака!“

Кацнали върху частите от сондата, седяха млади мъже със сини и в защитен цвят работни комбинезони, по които имаше изобилни доказателства, че последният им сондаж съвсем не е бил суха дупка, а е дал очаквания добив изпоцапващи всичко съкровища. Обаче те бяха измили лицата си и посрещнаха слънчевата гледка с не по-малко слънчеви усмивки. Те пееха и разменяха весели закачки с минаващите край тях коли, пращаха целувки на момичетата от чифлиците и бензиновите станции, павилионите за портокалов сок и ресторантчетата. Пътуването трая два дни и през това време те нямаха никакви грижи: те бяха работници на стария Рос и негова работа беше да се безпокои. Най-напред той се грижеше те да получават плика с надниците си всяка втора събота вечер и в плика да има по един долар на ден повече, отколкото получава който и да било друг в околността; нещо повече, тази надница си вървеше не само докато прокарваха сондаж, но и когато седяха върху натоварените съоръжения и се носеха през рай от портокалови градини с тридесет мили в час и пееха песни за момичетата, които ги чакат в града, към който отиват.