Ъптон Синклер
Петрол (179)

VIII

Татко не се поправяше така бързо, както се бяха надявали. Очевидно студената влажна мрачина на Лондон не му понасяше и Бъни го заведе в Париж. Бърти беше омекнала и ги посрещна на гарата; дори съпругът й беше рискувал дипломатическата си кариера и всичко вървя учтиво и дружелюбно за няколко часа. Но след това между брата и сестрата се разгоря спор: Бърти искаше от Бъни да не се занимава поне със социалистическото движение на Франция, а Бъни й отговори, че вече е обещал на Рейчъл статия за него. Тук имаше „младежки“ вестник, с който те си разменяли екземпляри, а през седмицата щяло да има социалистическо събрание, на което Бъни възнамерявал да отиде. Бърти му каза, че в такъв случай няма да се запознае с принц еди-кой си и херцогиня еди-коя си, но Бъни беше толкова невеж, че не разбираше какво губи.

Париж беше също и влажен, и студен, а татко имаше кашлица и седеше във фоайето на хотела толкова самотен, че да ти се свие сърцето. Съгласяваше се да го извеждат с кола и гледаше обществените сгради — да, това беше красив, прекрасен град; хората бяха го строили много дълго, а в Америка не оставаше време за такива хубави неща. И все пак лесно можеше да се разбере, че татко не се интересува много от града: не му харесваха тези чужди хора с тяхното неразбрано бръщолевене, мъжете му изглеждаха като надути контета, а жените — ненормални и всички винаги се мъчеха да ти пробутат фалшиви пари, а храната беше с такива разни подправки, че никога да не можеш да й разбереш вкуса; защо ли, за бога, американците толкова искаха да идват тук, татко не бе в състояние да си представи.

Беше решено да го заведат на Ривиерата, където да остане до пролетта. Там се настаниха във вила, която гледаше към Средиземно море, и тук най-сетне имаше слънце — бледо копие на Калифорния. Бърти дойде да ги види, а след това пристигна леля Ема да се грижи за домакинството и вилата заприлича на дом. Леля Ема и Бърти се погаждаха отлично, защото по-старата дама никога не пропускаше да се възхищава на хубавите неща — о, колко е прекрасно, колко фино и елегантно, най-прекрасните сгради, най-живописните картини, най-модерните костюми! Леля Ема можеше да се запознае с принц еди-кой си и херцогиня еди-коя си, без да навреди на дипломатическата кариера на съпруга на племенницата си!

Бъни си взе учител и бързо се отучи от френския език, който му бяха предавали в „Съдърн пасифик“. Разбира се, той си избра за учител социалист — прояден от молци, странен младеж, който като че ли от много години насам не беше се нахранвал както трябва, — казваха, че бил поет. Идваха и други социалисти, няколко комунисти, анархисти, синдикалисти и техни хибриди; те носеха хвърчащи вратовръзки или изобщо нямаха връзки, косите им висяха над очите и на татко и леля Ема изглеждаха като хора, които оглеждат къщата с намерение да извършат обир. Дори тук, на този Златен бряг, където богаташите на Европа играеха хазарт и се забавляваха, имаше събрания на радикалите; а нещастниците, непрекъснато изправени пред прага на гладна смърт, будеха съжалението на младия американски милионер, който живееше в лукс, но имаше нечиста съвест. Когато стана ясно, че той дава пари назаем, някои идваха да му искат и повечето бяха мошеници, но отде да го знае един млад американски милионер?

Леля Ема беше дошла от Ейнджъл сити, придружена от частния секретар на татко, който донесе две големи чанти, пълни с доклади и писма. Така татко беше зает и щастлив за известно време: той проучваше тези книжа и пишеше дълги указания, пращаше шифровани телеграми и се тормозеше, защото някои от отговорите не бяха ясни. Да, трудно нещо бе да управлява петролна индустрия от шест хиляди мили разстояние. Там прокарваха пробни сондажи в северната част на Сънисайд и му се искаше да бъде на мястото, за да проучи ядките. Ами че тези глупаци не бяха му изпратили дори и пълния текст на заключението на геолозите!

Татко не беше достатъчно добре, за да участвува в новите големи сделки на Върн: най-напред трябваше да си почине. Но почивката не му помагаше, защото винаги искаше да прави нещо; не можеше да гледа и секретаря си без работа. Да се разхожда нагоре-надолу по един и същ бряг беше много скучно, а да седи на чаша чай и на приказки със светски безделници… Татко изпитваше неизразимо презрение към тези хора, те не бяха дори груби и здрави, както богатите в Калифорния, не, те бяха покварени до мозъка на костите, зли, ужасни хора. Бившият мулетар надникна в техния позлатен комарджийски дворец, известен в цял свят, и като излезе, плю на стълбите — пфу! Беше склонен дори да приеме аргумента на Бъни, че такива хора са плод на наследствени привилегии в продължение на поколения. Да остави човек нещата да вървят, както вървят в Калифорния, и внуците на татко ще дават на тази сган уроци по поквара. Всъщност някои от тях вече правеха това и тук, на Ривиерата — богати американци, които даваха тон в лекомислието и суетността.

Въпреки всичко, казваше татко, дайте му на него американци! Той скиташе наоколо и намери един, оттеглил се от работа собственик на универсален магазин от Ди Моин, отчаяно отегчен, като самия него, и двамата седяха с часове на еспланадата и си говореха за своя бизнес и грижи. После към тях се присъедини един банкер от Южна Дакота, а след това един фермер, който беше открил петрол в Тексас. Жените били настояли на тези глупави пътешествия из Европа и единственото, което можеха да направят всички татковци, беше да се отделят и да мърморят за сметките. Но сега бяха четирима и взаимно си даваха кураж, направиха си малко игрище за мятане на подкови — и то по ризи, дявол да го вземе, също като че ли никога не са направили грешката да спечелят много пари и да развалят семейния си живот.