Ъптон Синклер
Петрол (164)

IV

Вестниците оповестиха обществено събитие от първостепенна важност — годежа на госпожица Алберта Рос, единствена дъщеря на господин Дж. Арнолд Рос, с господин Елдън Бърдик, издънка на едно от най-старите семейства в града, избран неотдавна за председател на Калифорнийската лига за защита. Няколко дни по-късно дойде съобщението, че господин Бърдик бил назначен за секретар при американското посолство в Париж; така сватбата беше събитие в щатски мащаб с повече цветя, отколкото някога са били виждали в някоя черква, Бъни беше наконтен за шафер, татко изглеждаше хубав като директор на цирк, а леля Ема, която се считаше за виновница на това съчетаване, се държеше като майка на младоженката, с обикновеното за случая изражение на полущастлива и полуразплакана. „Госпожа Ема Рос, леля на младоженката, беше с рокля от розов сатен, бродирана с маниста в пастелни цветове, и носеше розови лилии“ — така писаха вестниците, като подчертаваха знатността на фамилията Бърдик и милионите на Рос, без да споменат, че бащата на младоженката е бил някога мулетар или че е държал бакалница в Куин Сентър в Калифорния!

Когато възбудата от събитието премина и младоженците заминаха за служебното си място, случи се нещо много смешно: леля Ема, насърчена от успеха си като сватовница, насочи способностите си към Бъни. Повод за това стана премиерата на филма „Принцесата на Пачули“, която се превърна в нещо като семейно събитие. Не бяха ли татко и Бъни присъствували при зараждането на това изключително произведение на изкуството? Не е ли бил татко цар? Разбира се, бил е и беше казал това на леля Ема най-малко десетина пъти — имаше ли тогава нещо по-естествено да я води под ръка, непосредствено след героинята на деня и нейното зайче Бъни? И какво по-естествено от това леля Ема да се запознае с Ви Трейси, да се влюби в нея от пръв поглед и да разкаже на любимия си племенник за своите чувства?

Накратко казано, Бъни схвана, че е подложен на обработка с пословичния женски такт да мисли, че Ви Трейси е безупречна принцеса във филма, че е родена аристократка по външност и държане. Изглежда, по силата на пословичната женска интуиция леля Ема можеше да каже как трябва да изглежда и да се държи една аристократка, макар че никога не беше напускала щата Калифорния и никога не беше виждала аристократ през петдесетте години на живота си.

Бъни каза — да, Ви била добра: била хубава жена. С пословичната мъжка неотзивчивост Бъни не се поддаде на намеците на леля си и не й разказа за любовта си. Всъщност той бе доста учуден, защото мислеше, че леля му е твърде стара, за да се интересува от непристойни неща. Затова леля Ема трябваше да дойде направо на въпроса:

— Защо не се ожениш за нея, Бъни?

— Ами че, лельо Ема, аз не зная дали тя ме иска.

— Питал ли си я някога?

— Ами намеквал съм й.

— Е, спри да намекваш и я попитай направо. Тя е хубаво момиче, а ти си вече достатъчно голям, за да станеш сериозен, и мисля, че това би било една блестяща сватба, и съм сигурна, че и баща ти ще бъде много доволен… струва ми се, че той сам ще й направи предложение, ако не побързаш.

Леля Ема беше очарована от тази си закачливост, с която даваше на младото поколение да разбере, че и по-старите не са още за изхвърляне.

Бъни винаги бе обичал да бъде послушен, затова размисли и беше почти решил да говори с Ви. Но — уви! — следния път, когато се срещнаха, те започнаха една от онези разправии, които не им позволяваха да бъдат щастливи. Ви току-що се беше върнала от Анабел Еймз и съобщи, че Анабел била в отчаяние, защото някакъв си драскач-журналист пишел писма от Вашингтон, в които обвинявал Върн, че откупил президента на Съединените щати, наричал концесията в Сънисайд най-голяма кражба на века и настоявал Върн да бъде съден за подкупи. Някакъв грижовен приятел изрязал тази отпечатана статия, подчертал я с червен молив и я изпратил на Анабел в плик с надпис „Лично!“. Статията била много остра, а името на автора й звучало познато на Ви — Даниел Уебстър Ървинг — къде ли беше чувала за Даниел Уебстър Ървинг? Разбира се, Бъни трябваше да й каже веднага, защото тя щеше да научи и да си помисли, че го е крил от нея; Дан Ървинг е негов бивш преподавател в университета и ръководител на профсъюзното училище, което се беше провалило.

Тогава Ви избухна. Този човек е измъквал тайни от Бъни! А когато Бъни заяви твърдо, че никога не е споменавал нищо по този въпрос пред Дан или пред някой друг от неговите приятели-радикали, Ви извика:

— О, боже мой, боже мой! Бедна наивна доверчива душо!

И продължи в този дух: това било положително доказателство за хитростта на тези опасни червени, че го държали в неведение, а същевременно го използували като петролен сондаж, докато го пресушат. Според гледището на Ви сега било крайно важно Анабел и Върн да не се научат, че Бъни се познава с този драскач, а още по-малко, че е помагал за издръжката му. Ако го откриели, това щяло да бъде краят на приятелството им: те щели да бъдат сигурни, че са били подло предадени или, най-малкото, че Бъни е заплес, когото трябва да държат по-далече от себе си. Ви искаше да бъде лоялна, романтична и мелодраматична, също като една от нейните героини. А Бъни се отегчи и й каза, че татко по всяка вероятност е разправил на Върн всичко по този въпрос още на времето, когато Бъни му го каза на него.

Така младият петролен принц не попита „родената аристократка“ дали иска да се омъжи за него. Не, той си отиде и беше ужасно нещастен, защото винаги копнееше за Ви, когато беше далеч от нея, и въпреки всичко двамата като че ли вечно стигаха до остри кризи и трябваше да се помиряват със сълзи на очи. За него нямаше друг начин да избегне разправиите, освен да напусне радикалното движение, а факт беше, че интелектуално нищо друго не го привличаше така силно. Искаше му се да види Пол, да спори с него и да го отрупа с двадесетина нови възражения против Работническата партия! Искаше му се да заведе Рейчъл да се запознае с Пол и Рут и да чуе аргументите, които щяха да се посипят стремително и свирепо, когато Рейчъл изложеше мнението си за лудостта на левичарите. Искаше му се да ходи на събранията на Лигата на младите социалисти, в която неотдавна Рейчъл беше поела длъжността секретар — това бяха истински образовани млади хора, които искаха да развиват умствените си способности и се отнасяха към разните схващания със същата сериозност, с която другите младежи се занимаваха с футбол и разприте между студентските братства.