Ъптон Синклер
Петрол (161)

I

Цялата есен и зима гълъбите се обаждаха по хълмовете на Парадайз, без някой да им обърне внимание. Бъни не искаше да отиде там. Но ето че на татко се случи някаква работа, а шофьорът му бе в затвора, защото през свободното си време се занимавал с контрабанда на алкохол. Татко от време на време не бе добре със здравето и не се решаваше да шофира, а тъй като беше петък, Бъни му предложи да го закара.

Петролното поле „Рос младши“ беше запазило само името си. Къщата там се стопанисваше от някаква нова, непозната на Бъни жена, а сградата на Раскъм бе махната и на мястото на буганвилията се издигаше сондова кула. Всички, които се бяха събирали у Пол, си бяха отишли и вече нямаше интелектуални спорове. Парадайз сега беше място, където хората работеха усилено, вадеха петрол и държаха устата си затворена. Имаше стотици хора, които Бъни никога не бе виждал, и те бяха създали нова атмосфера. Те покровителствуваха контрабандистите на спиртни напитки и игралните домове и местата, където тайно се събираха и пиеха. Истинските петролни работници с презрение наричаха тези нови елементи „берачи на портокали“, а това, че не познаваха работата си, беше причина за безкрайни неприятности: те падаха от хлъзгавите кули, попадаха под тежките тръби и компанията се бе видяла принудена да разшири болницата. Но, разбира се, това бе по-евтино, отколкото да плаща установените от профсъюза надници на квалифицирани работници.

На Бъни се случи крайно нежелателно нещо: той седеше и четеше някаква книга, но го прекъсна помещението на жената на Джйк Дъган, един от хората в окръжния затвор. Жената настоя да поговори с него и започна да плаче и да му разправя ужасни истории за съпруга си и другите. Тя го помоли да отиде и сам да види какво става и той се показа толкова слаб, че обеща — виждате колко неразумно бе това от страна на един петролен принц, който се мъчеше да се покрие с корава черупка, за да може да бъде в помощ на стария си баща и да се радва на живота с една любимка на света. Бъни знаеше, че не прави добре, и призна вината си с това, че не каза на баща си къде отива този дъждовен съботен подиробед.

В затвора го пуснаха без никакви пречки, понеже мазачите бяха свикнали на такива посещения и не можеха да предвидят впечатлението, което то щеше да направи на един млад идеалист. Този стар зандан беше построен от архитект, който обладаваше изключителната способност да подлудява себеподобните. Блоковете с килии, вместо да се затварят с врати с ключове, както килиите в другите затвори, бяха направени като въртящи се кули и когато някой затворник трябваше да влезе или да излезе, кулата се въртеше, докато отворът на едните решетки съвпаднеше с отвора на другите. Това въртене ставаше с ръчен винч и се съпровождаше с ужасно стържене и скърцане на ръждясало желязо. Имаше три такива блока килии един върху друг и отварянето на който и да било от тях се чуваше във всички останали. През четиридесетгодишната история на затвора десетки хора бяха полудели от това, че е трябвало да слушат този шум по всяко време на деня и нощта.

Имали ли сте някога случай да видите човек, когото много обичате, затворен зад решетки като див звяр? Това беше нещо, от което Бъни го сви под лъжичката и му премаля. Той видя пред себе си седем души, всички, освен двама, млади като него, струпали се като стадо кротки елени и подали муцуни през решетката в очакване на бучка захар или кора хляб. Жалките им приветствени възгласи и благодарността, проблеснала по лицата — само за това, че е дошъл, за няколкото минути от времето на един богат младеж!

Всичките бяха земеделци, свикнали да работят цял живот на открито, да ги пече слънцето, да ги вали дъждът, и бяха израснали едри и силни, обгорени от слънчевия пек; но сега бяха бледи и жълти, мръсни и небръснати, с хлътнали страни и очи. Джик Дъган кашляше, точно както беше казала жена му, и никой от тях не изглеждаше здрав. Ако можеше да си каже, че тези хора са извършили някакво долно деяние и сега излежават наказанието си, Бъни би могъл да оправдае всичко това, дори и да се съмняваше в добрия резултат; но те бяха там само защото се бяха осмелили да мечтаят за правда за другарите си и да говорят за нея, без да се съобразяват с интересите на големите бизнесмени!

Бъни беше уредил да им се изпратят книги — това се позволяваше, стига книгите да не изглеждаха много радикални на съвсем невежите пазачи и се изпращаха направо от издателствата, за да няма нужда да се разглеждат много щателно за скрити предмети, като триончета или наркотици. Сега те искаха да му кажат колко много тези книги им бяха помогнали и да го помолят за още. И какво знаеше Бъни за вероятността да се насрочи делото им. Дали е виждал Пол и какво мисли той? И какво става с профсъюза, дали е останало нещо от него? На тях не им беше позволено да четат никакви „радикални“ вестници и затова бяха изостанали шест-седем месеца от новините в техния свят.