Ъптон Синклер
Петрол (154)

IV

Бъни отиде да види младия адвокат, когото съюзът на петролните работници беше наел да защищава осемте „политически затворници“. След това съюзът фактически се беше разпаднал и младият адвокат се чудеше кой ли ще му плати. Когато Бъни дойде да говори с него, той се поуспокои, защото положително този петролен принц щеше да даде нещо за защитата на своите приятели! Ами не можеше ли да е изпратен като емисар на другата страна, за да проучи какво е положението?

Младият господин Харингтън говореше съвсем свободно по делото. Това, което властите правели по отношение на тези осем души, било безпрецедентно в правото и ако останело така, щяло да значи край на американското правосъдие. Всеки затворник трябвало да знае обвиненията срещу него, точните факти, които му се вменяват във вина. Но във всички тези случаи на „престъпен синдикализъм“ властите просто поддържали обвинението за нарушаване на закона, и то в най-неясни общи рамки. Как би могъл човек в такъв случай да подготви защитата? Какви свидетели да призове, когато не знае кога, къде и какво точно е било извършено, казано, написано или напечатано от обвинения? Човек влизал в съда вързан, със затворени очи и запушени уста. Съдът бил така цялостно тероризиран от бизнесмените, че никой съдия не смеел да даде нареждане на прокурора да направи подробно изложение на обвинението!

Бъни си отиде и в своето отчаяние изигра мръсен номер на Върнън Роско: отиде при Анабел Еймз. Анабел беше добра и състрадателна и той щеше да я трогне до дън душа и да види дали по този начин, не ще успее да влезе под кожата на стария петролен хипопотам. Той й разказа за момчетата, за това как изглеждали, какви са убежденията им и какви страдания понасяли в затвора. Анабел слуша, докато сълзи бликнаха от очите й, и каза, че било ужасно хората да бъдат толкова жестоки. Какво можела да направи? Бъни й каза, че стачката била прекратена, агнето било заклано и изядено и Върн би трябвало да предложи помирение. Нямало смисъл да твърди, че не може да направи нищо и че всичко трябвало, да продължи съгласно закона: всичко това било глупости, защото прокурорът имал правото да поиска прекратяване на делата и без съмнение би го сторил, ако Върн му кажеше една дума.

Е, Бъни влезе под кожата на стария петролен хипопотам. Но как Бъни научи за това: татко се върна ужасно разтревожен, Върн се нахвърлил върху него, Върн бил побеснял като дявол, че Бъни се вмъкнал в дома му и заговорничел срещу домашния му мир. Той искал да се разбере, че ако татко не може да обуздае сина си, Върн щял да го обуздае. Бъни поиска да знае какво смята да му направи Върн: да го наплеска ли? Или да го натика в затвора при другите?

Бъни беше взел решение и се защищаваше: той имал пълно право да говори с Анабел, тя била пълнолетна и нямало начин Върн да му го забрани… Щял да говори още, докато докара работата докрай… Много съжалявал, че наскърбява баща си, но фактът си било факт и ако работата с осемте затворници стигнела до съд, той, Бъни Рос, щял да се яви като свидетел, и то не какъв да е свидетел, а като такъв, който познава същността на цялата работа и самите факти: той прекарвал вечер след вечер в Раскъм и ги слушал да разискват проблемите във връзка със стачката и личните им схващания за нея, и можел да засвидетелствува, че те всички до един се съгласили, че солидарността на работниците е единственият път към победата, а действията на насилие са капанът, в който господарите щели да се опитат да ги подмамят. Ако нямало друг начин да се сдобие с пари за защитата на тези момчета, Бъни щял да продаде колата, която татко му бе подарил.

— Мисля, че Върн няма да има никакво право да ми забрани да ходя до университета пеша!

Бедният татко! Той не можеше да слуша своя любим син да му говори така; той започна да отстъпва и призна, че двамата с Върн говорили за възможността за компромис с бунтовниците. Дали щели да се съгласят да напуснат щата или поне да не се занимават повече с петролната индустрия? Бъни каза, че ако, за бога, Върнън Роско искал да направи такова предложение, можел да го направи сам, без да използува другите като разсилни. Бъни знаел какво щял да отговори Пол: Пол имал право да се опитва да организира петролните работници и никога нямало да се откаже от това до края на живота си. Бъни бил сигурен, че и другите осем щели да викнат в един глас, че ще изгният в затвора, но няма да участвуват в такъв пазарлък!

След като изложи това с голям патос, младият идеалист, който постепенно и мъчително добиваше житейски опит, допълни, че всъщност нито един от осемте не би имал възможност да тревожи Върн. Неговата прекрасно организирана система на черни списъци щяла да се погрижи да не ги вземат на работа по петролните полета и всичките им опити да организират работниците щели да бъдат много жалки. От друга страна, Върн трябвало да разбере, че ако продължава да упорствува в усилията си да ги хвърли в затвора, щяло да се стигне до съдебен процес с широка гласност от характер, който можел да се види обезпокоителен за петролните деятели. Естествено свидетелските показания трябвало да бъдат „нагласени“, но Бъни щял да направи всичко по силите си, за да ги разобличи и да изложи фактите пред обществеността. Какво би станало например, ако на адвоката на обвиняемите хрумне да призове господин Върнън Роско и да го попита какво знае за изпращането на шпиони сред работниците в Парадайз?

— О, сине! — извика татко. — Ти не би направил такова мръсно нещо!

Бъни отговори:

— Разбира се, не. Аз казах, че адвокатът би могъл да стори това. Ти не би ли го направил, ако беше на негово място?

Сериозно разтревожен, татко каза да остави тази работа, той щял да види какво може да направи с Върн.