Ъптон Синклер
Петрол (153)

III

Пари! Пари! Пари! Те се сипеха върху татко и Върн. Никога цените на петрола не са били толкова високи, никога не е имало такова голямо производство на петрол в Парадайз. Милиони и милиони — и те правеха планове как да ги превърнат в десетки милиони. Това беше игра, чудна игра, на която не можеха да устоят; всички я играеха… защо не можеше тя да заинтересува Бъни? Защо трябваше да надзърта в гримьорните и зад трибуните и да търси мръсни и непочтени факти за участниците в тази игра и за техните методи?

Като че ли съдбата имаше зъб на Бъни. Неизбежно, щом направеше някакво жалко усилие да бъде като баща си и като бащините му приятели, случваше се нещо, което му нанасяше сразяващ удар! Ето той посещаваше университет, тежък, почтен университет, стараейки се да добие образование и да стане джентълмен; беше доверил своя млад и жаден ум на най-правоверните и квалифицирани авторитети, които сигурно знаеха как да го направят добър, честен и щастлив — положително те щяха да го научат на мъдрост, честност и почтеност! Тези неща се преподаваха на всички студенти в тази голяма институция, която водеше началото си от методистко неделно училище и дори и сега имаше много повече лекции по религията на Исуса Христа, отколкото по който и да било друг предмет! Да, разбира се, да!

Университетът се беше разраснал от парите на Пит О’Райли, петролния цар. Синът на Пит О’Райли бе възпитаник на университета и двамата, „старият Пит“ и „Младият Пит“, бяха богове на университета. Когато те идваха на годишния акт, всички професори им се кланяха, а във всички дописки, които рекламният агент на университета изпращаше до вестниците, имената на Пит О’Райли, баща и син, никога не се пропускаше да бъдат споменати. Синът беше най-активният между възпитаниците и техен бог; когато имаха банкети, за него се държаха тостове и се произнасяха приветствия, него ласкаеха; той беше патрон на всички отбори и щедър приятел на всички атлети. И, разбира се, ако имате представа за американските университети, ще знаете, че това е, което има значение за оформяне на умовете на студентите; това е, каквото правят за себе си и в което влагат цялото си сърце.

Отначало всичко изглеждаше добре. Човек знаеше, че „Съдърн пасифик юнивърсити“ е прославен колеж и има отлични спортни отбори, печели победи, за които се говори нагоре и надолу по крайбрежието. Скоро там изникна стадион и се разви голяма атлетическа дейност, която донесе безкрайни похвали и беше безплатна реклама за твойта „alma mater“. Човек се гордееше с това, то обединяваше всички студенти — това, което се нарича „университетски дух“. Бъни като бегач също бе получавал своя дял от похвалите: това бе „игра“, в която можеше да участвува с цялото си сърце!

Но сега беше в последния курс, знаеше всички потайности и на петролната игра, и на стачките, и на политическите кампании. И какво бе открил? Ами просто това, че всички футболни и атлетически, и други победи, извоювани за „Съдърн пасифик“, са били откраднати и че крадецът е бил „Младият Пит“ О’Райли! Синът на петролния цар беше създал фонд от петдесет хиляди долара годишно, с който превръщаше играта на университетския спорт в мошеничество. Фондът се управляваше от таен комитет от възпитаници и студенти и се използуваше да закупуват на пазара атлети, които идваха и се записваха уж да следват, печелеха победи за „Съдърн Пасифик“. Яки шофьори на камиони, секачи и полски работници, които не можеха да говорят правилно на английски, но можеха да тичат, да се блъскат и да вкарват голове! А благочестивите методисти от професорското тяло даваха мълчаливото си съгласие за това нещо до такава степен, че позволяваха на тези мъжаги да се явяват на пародийни изпити, с пълното съзнание, че всеки професор, който би си позволил да скъса някой многообещаващ играч, скоро след това ще трябва да си търси работа в друг университет. Не показваше ли „Младият Пит“ какво мисли за професорите, като плащаше на футболния треньор заплата три пъти по-голяма от заплатата на най-добрия професор?

И, разбира се, тези наемни спортисти бяха наети, за да печелят, и не се тревожеха много-много за правилата на играта: те удряха и блъскаха противниковият отбор отвръщаше със същото и се създаваше страшна бъркотия с обвинения и контраобвинения, подкупи и заплахи — истинска атмосфера на наказателен съд. Заедно с прикрития професионализъм идваха и неговите спътници от престъпния свят, контрабандисти на алкохол, букмейкъри и проститутки. Ученето беше шега за наемните гладиатори и скоро ставаше шега и за студентите, които дружаха с тях. Единствената цел беше да се печелят игри и възнаграждението беше двеста хиляди долара от входа; а когато се стигнеше до разпределянето на тези пари, всичко се вършеше с не по-малко мошеничества, както в едно окръжно управление: студенти, които представяха сметки за това или онова, студенти, които търсеха лека работа, студенти и завършили възпитаници, които изграждаха престъпна машина и плащаха на себе си и на своите хора с договори и услуги. Такъв бе резултатът от решението на един петролен цар да фабрикува култура на едро, и то с административно разпореждане!