Ъптон Синклер
Петрол (15)

VII

Старата госпожа Рос, бабата на Бъни, имаше навика ожесточено да протестира против воденето на детето на тези делови пътувания. То било достатъчно да поквари нежната му душа; щяло да го направи закоравял циник още в детинството му, цялото това користолюбие и гадност на грабенето на пари. Но бащата на Бъни отговаряше, че такъв бил животът и нямало никакъв смисъл да се самозалъгва човек; Бъни трябвало един ден да влезе в живота и колкото по-бързо го изучел, толкова по-добре. Ето защо сега Бъни седеше на прозореца, наблюдаваше и си спомняше думите на баба си.

Да, те бяха подли душици, това бе повече от ясно; татко беше прав, като казваше, че трябва непрекъснато да си отваряш очите, защото някой все се опитва да ти измъкне нещо. Тези хора бяха просто полудели поради внезапната надежда да се сдобият набързо с много пари. Бъни, който бе винаги разполагал с толкова пари, колкото можеше да похарчи, гледаше с величествено презрение на техните жалки кавги. На тези хора човек действително не можеше да се довери за най-дребното нещо, реши той; те бяха способни на всичко. Тази дебела стара жена с жълта сатенена рокля, с дебели червени ръце и дебели крака с копринени чорапи колко ли й трябва да издере на някого лицето! А този там с острото лице и глас като на трион — той е в състояние да ти забие нож в тъмна нощ!

Татко искаше синът му да разбере всяка подробност в тези финансови сделки: клаузите на договора за наем, разпоредбите на закона, размерите на отделните парцели, необходимите суми пари. За всичко това той щеше да говори по-късно и, то щеше да бъде нещо като изпит, за да види колко е наистина разбрало момчето. Ето защо Бъни слушаше внимателно, вземаше си бележка за едно-друго, припомняше си точките на договора, така както бе чул баща му да ги обсъжда с Бен Скът и господин Прентис, докато пътуваха с колата на адвоката към петролното поле. Но неволно вниманието на момчето се отклоняваше непрекъснато към разните личности, техните становища и дребни черти, които загатваха за техния живот. Този възрастен човек с увиснали рамене и възлести ръце — той бе някакъв беден работник и лесно можеше да се разбере, че тези спорове са му много неприятни; трябваше му някой, на когото да се довери, и той се оглеждаше насам-натам, но сред тази тълпа нямаше такъв човек. Тази млада жена с очила, тя бе много упорита — какво ли вършеше, когато не се караше с някого? А тази възрастна двойка, която правеше впечатление на заможни хора — те много държаха на достойнството си, но все пак бяха дошли да получат своя дял и съвсем не проявяваха великодушие към „малките парцели“!

Старият господин премести стола си до татко и започна да му шепне нещо. Бъни видя как татко поклати глава и старият господин се дръпна. Татко каза нещо на Скът и той стана и заговори:

— Господин Рос ме помоли да изясня, че не го интересува никакво предложение за наемане на част от периметъра. Той не би се заел с прокарване на сондаж, без да има площ за оконтурващи сондажи. Ако вие не можете да се споразумеете, той ще вземе друг периметър, какъвто вече съм му намерил.

Това ги накара да се стреснат и да прекратят разправиите. Татко видя това и кимна с глава на своя „копой“, който продължи:

— Господин Рос е получил предложение да наеме периметър от северната страна на хълма, който има много добри перспективи, защото ние вярваме, че антиклиналната гънка отива в онази посока. Там има няколко акра, които са собственост на едно лице, така че ще бъде много лесно да се постигне споразумение.

Да, това ги накара съвсем да си глътнат езика и трябваше да минат няколко минути, преди споровете да започнат отново.

От мястото си на прозореца Бъни виждаше светлините на новооткрития кладенец, сега затворен, докато изградят резервоарите; през отворения прозорец чуваше чукането на нитовачите на резервоарите и виждаше дърводелците, които издигаха нови дървени кули по склона. Вниманието му бе разпокъсано, когато изведнъж го стресна шепнещ глас, който прозвуча от тъмнината, очевидно до самия него:

— Хей, момче!

Бъни надникна през прозореца и видя залепена до стената на къщата фигура.

— Хей, момче! — чу се отново шепненето. — Слушай, но внимавай никой да не забележи, че слушаш. Не бива да разберат, че съм тук.

Бъни си помисли: „Шпионин! Мъчи се да разбере нещо за сделката“. Затова бе нащрек, като слушаше този неспиращ и настойчив шепот, разгорещен и вълнуващ:

— Хей, момче, аз съм Пол Уоткинс, а жената, която живее в тази къща, е моя леля. Не смея да й кажа, че съм тук, защото ще ме върне обратно в къщи. Аз живея в един чифлик в Сан Елидо, но избягах, защото не мога да понасям повече, разбираш ли? Трябва да си намеря работа, но най-напред трябва да намеря нещо за ядене, защото умирам от глад. Леля би ми дала нещо за ядене, защото сме приятели, само че ще поиска да се върна в къщи, а аз не искам. Затова искам да взема нещо за ядене от кухнята и когато спечеля пари, ще й ги пратя, тъй че ще го взема само назаем, разбираш ли? От тебе искам да отключиш вратата на кухнята. Няма да взема нищо друго освен парче сладкиш и може би някой сандвич или нещо друго, разбираш ли? Трябва само да помолиш леля ми да те пусне в кухнята да пиеш вода, да завъртиш ключа и да се върнеш в стаята. Излез през главния вход, ако искаш, и ела тук да се увериш, че ти говоря истината. Хайде, момче, бъди така добър, защото заникъде не съм — само да знаеш какво е да не си ял цял ден, — а съм пътувал на автостоп и съм вървял сумата време и нямам вече никакви сили. Ела вън да ти разкажа, но не се опитвай да ми говориш сега, защото ще видят, че устните ти мърдат, и ще разберат, че тук има някой.

Бъни размисли бързо. Това бе много деликатен етичен въпрос: дали човек има право да отключи задна врата и да пусне вътре вероятен крадец? Но това не беше крадец, щом тя му е леля и сама би му го дала. Но как да разбере дали всичко това е вярно? Би могъл да излезе навън, както каза момчето, и ако е крадец, да го залови. Това, което накара Бъни да вземе решение, беше гласът, който му се хареса: преди още да види лицето на Пол Уоткинс, Бъни долови силата на характера на Пол Уоткинс, привлечен от нещо дълбоко, вълнуващо и властно.

Бъни се смъкна от прозореца и отиде при госпожа Гроарти, която бършеше потта от челото си след една яростна тирада.

— Моля, госпожо — каза той, — ще бъдете ли така добра да ме извините, ако отида в кухнята да пия малко вода?

Мислеше, че това ще бъде достатъчно, но не беше имал пред вид факта, че госпожа Гроарти се канеше да заблести с елегантни обноски и не пропускаше случай да понаблюдава как постъпват богатите, дори когато искат да пият чаша вода. Домиля й синът на Дж. Арнолд Рос и гласът й стана меден.

— Разбира се, миличък! — каза тя, стана и го поведе към кухнята.

Бъни се огледа.

— Я, каква хубава стая! — възкликна той, което всъщност беше и вярно, защото цялата беше боядисана с бял емайллак.

— Да, приветлива е, радвам се, че мислиш така! — отговори домакинята, която взе чаша от полицата и пусна чешмата да тече.

— Наистина голяма кухня! — каза Бъни. — Това е винаги голямо удобство.

Той пое чашата, благодари и отпи от нея. „Толкова учтив и естествен! — помисли си госпожа Гроарти. — И съвсем не е горделив!“

А Бъни отиде при задната врата:

— Сигурно имате голяма веранда с мрежи против комари? Доста е горещо вътре, не намирате ли? — Той отключи вратата, отвори я и погледна навън: — Ветрецът е великолепен! — каза той. — И оттук се виждат всички сондажи. Нали ще бъде чудесно, когато започнат да прокарват и тука, в този квартал!

„Какво приятно момче!“ — мислеше си госпожа Гроарти и каза „да“ и че се надява това да стане скоро. Бъни каза, че тя може да настине с тази прекрасна вечерна рокля, и пак затвори вратата, а домакинята бе очарована от добрите аристократически маниери и не забеляза, че той не заключи вратата. Той остави празната чаша на умивалника, каза, че не иска повече, благодари и последва госпожа Гроарти обратно в препълнената всекидневна.

— Аз казвам, че… — това бе гласът на господин Сам, мазача. — Ако наистина искате да подпишете договора както беше, подпишете го така, както сме се споразумели всички: ще изчисляваме земята, която притежаваме, а не улиците, които не са наши!

— С други думи — каза госпожа Уолтър Бляк саркастично, — трябва да променим договора.

— С други думи — каза госпожица Снип още по-саркастично, — да не попадаме в клопката, която вие, собствениците на големите парцели, ни готвите.