Ъптон Синклер
Петрол (148)

IX

Е, Пол беше освободен и се предполагаше, че Бъни трябва да бъде доволен. Наистина още осем души бяха останали в затвора и Бъни ги познаваше всички, но тяхното освобождаване би струвало петдесет и две хиляди и петстотин долара, а това би значило да доведеш идеализма си до неразумна крайност. Така Бъни се остави Ви да отведе него и татко във вилата, разположена край езеро с дълго индианско име. Там те плуваха, караха кану, ходеха за риба, скитаха из гората и правеха снимки на лосове във водата; имаха индиански водачи и много други романтични неща и в същото време топла и студена вода в баните си и парно отопление, ако го искаха — всичките удобства на Бродуей и Четиридесет и втора улица.

Сега повече от всякога можеха да бъдат заедно до насита: тук нямаше никакви развлечения, никакви обществени задължения, никакви посетители, никакви вечерни тоалети — бяха заедно цял ден и цяла нощ. Бъни установи, че бяха напълно щастливи, докато се занимаваха с физически неща: разходки с кану до други места, нови риболовни похвати, снимки на диви животни, спускане по бързеи, правене на колиби, палене огън по индиански — всичко, каквото им хрумнеше. Но трябваше да играят през цялото време, иначе помежду им се отваряше голяма празнина. Ако Бъни поискаше да чете, какво щеше да прави Ви?

Веднъж на ден малко параходче прекосяваше езерото и донасяше продукти и поща. Имаше и вестници от Ейнджъл сити, а веднъж седмично и бюлетин на стачкуващите петролни работници, за който Бъни се беше неразумно абонирал. Какъв смисъл имаше да избягаш на три хиляди мили от неприятностите и след това да искаш да ти ги изпращат с пощенския чувал? Като четеше за онова, което тъй добре познаваше — събранията, помощните акции, събирането на помощен фонд, борбата с охраната, арестите, страданието на хората в затвора, побоищата върху стачните постове, наглостта на шерифа и другите служители, лъжливостта на вестниците — беше все едно, че се намира в Парадайз. Пол беше член на стачния комитет, Пол беше станал дясната ръка на Том Акстън, речите му се печатаха, разказите му за преживяното в затвора на Сан Елидо също — след като прочетеше този бюлетин, Бъни така се разстройваше, че не можеше да дойде на себе си целия ден. Разбира се, Ви откри причината и започва да го убеждава да не го чете. Не беше ли дал своя дял, като върна на стачниците водача им? И не беше ли обещал да се отплати на нея, неговата любима Ви-Ви, с любов и привързаност през цялото лято?

Бъни изживяваше всичко това сам в душата си през свободните минути, които можеше да откъсне. Казваше си, че прави всичко, за да помогне на баща си — много по-почетно извинение, отколкото да забавлява метресата си! Но имаше ли право баща му да очаква толкова много? Имаше ли коя да е отделна личност правото да замести останалото човечество? Ако младите бяха длъжни да се жертвуват зарад старите, би ли могло да има въобще някакъв прогрес в света? С течение на времето борбата на петролното поле ставаше все по-напрегната, а агонията на работниците все по-очевидна. Бъни стигна до ясното заключение, че неговото бягство е било проява на страхливост.

Опита се да обясни това гледище на Ви, но то беше все едно да говориш на стената. Тя не бе в състояние да разсъждава по този въпрос, тя се ръководеше от инстинкта. Ви вярваше в парите си: беше гладувала, за да ги спечели, беше продавала тялото и душата си и сега държеше на тях. Така нареченото „радикално движение“ на Бъни за нея означаваше, че други искат да й ги вземат. Бъни откри в нея странна корава черта: тя харчеше разточително за коприна, кожи и бижута, за коли и приеми, но всичко това беше свързано с професията й, беше част от разходите по рекламата. От друга страна, когато не се налагаше показност и публиката не вземаше участие, тя не обичаше да харчи пари; Бъни я беше дочул да се пазари с перачката за парите, които й взела за гладенето на бельото и на онези прозирни нощници, с които го прелъстяваше.

Не, никога не би могъл да направи „радикал“ от тази любимка на света: трябваше да избие това от ума си. Тя го слушаше, защото го обичаше, обичаше гласа му, дори да й говореше глупости; лекичко се преструваше, че е съгласна, но винаги така, като че ли той беше болен от морбили и тя го чака да оздравее, или като че ли е пиян и тя се мъчи да го привлече на своя страна. Беше се извинила на Рейчъл и беше освободила Пол от затвора, но само за да достави удоволствие на Бъни, а в действителност ги мразеше и двамата. Още повече мразеше Рут, мразеше я със студена неумолима злоба — тази двулична уличница, която се правела на невинно селско момиче, за да омотае един петролен принц! Няма прости жени, ако можеше да се вярва на Ви, и твърде малко от тях са девици.

Пък и Рут не преставаше да ги безпокои. По време на един от най-щастливите им моменти тя изпрати на Бъни втора телеграма — брат й бил отново в затвора, но този път за неуважение на съда. Бъни сметна за нужно да отиде с лодка до най-близката телеграфна станция и да телеграфира на господин Доливър, адвоката, да проучи работата и да му съобщи. Отговорът гласеше, че нищо не можело да се направи: Пол и няколко други от ръководителите на стачката нарушили забраната да правят това или онова, не можело да се внесе никаква гаранция, нито да се обжалва решението, нямало нито някакво „хабеас корпус“, нито контра разпоредби, и Пол трябвало да излежи присъдата за три месеца затвор.

Бъни се ожесточи и разкрещя против съдиите, които издавали разпоредби, и Ви не смееше да заговори, защото за нея бе очевидно, че някой трябва да обуздава стачниците. Разбира се, тази стачка хвърли сянка върху почивката им — Бъни бе потиснат от мислите за приятеля си, хвърлен в окръжния затвор. Той изпрати на Рут петстотин долара, за да се погрижи за всичките затворници; но след време получи писмо, в което се казваше, че те се отказали от парите и тя ги внесла за подпомагане на стачниците. Ужасно било да се гледа как децата гладували. Ужасно било също, че хора, които имат власт, я използуват, за да морят децата от глад. Така пишеше „наивната“ Рут — с това тя не искаше да намекне нищо за татко.