Ъптон Синклер
Петрол (145)

VI

Бъни беше във ваканция и трябваше да се забавлява; ако не успееше да направи това, удоволствието на двамата му компаньони щеше да се провали. Трябваше да се усмихва, да ги придружава на театър, а след това да изпраща татко с такси в къщи и да отива с Ви на вечеря с някои хора от филмовия свят, да разговаря с тях за продукциите и за печалбите им, да гледа колко много пият и да знае, че ще започне дълъг разговор за забраната и контрабандата със спиртни напитки, щом той и Ви откажат да пият. Дали поддържат тази политика? Или ги е страх от това питие? Но то е нещо действително специално — от истинските напитки на Коски или каквото дават вместо тях в Ню Йорк.

После, сутринта, двамата отиваха на гимнастика, упражняваха заедно сложни номера и се показваха като обиграна двойка акробати — Ви казваше, че ако един ден татко фалира, а на нея се наложи да напусне киното, ще могат да си докарват по няколкостотин долара седмично като циркови артисти. След това отиваха да обядват, после имаше някакво матине, или някой им идваше на гости, или пък даваха интервю пред репортьори и специални кореспонденти; понякога Ви ходеше по магазини и упорито настояваше нейният миличък Бъни да я придружи, защото имал такъв изтънчен вкус, пък и защо трябвало да си купува тоалети, ако не за да му се харесва? Бъни се срещаше с други богатски младежи в неговото положение и от тях научи, че след такива забележки мъжът трябвало да иска сметката да се изпрати на него. Но Ви нямаше подобни „златотърсачески“ похвати — когато го канеше да отидат по покупки, плащаше сметките си сама.

Тя искаше само своето зайче Бъни. Тя го обожаваше и искаше да бъде с него всеки момент и да го показва на целия свят, включително и на вестниците. Двамата бяха заедно вече достатъчно дълго време, за да може Бъни да я опознае напълно и да знае и недостатъците, и предимствата на тяхната дружба. Това, че беше твърде чувствена, не го смущаваше, защото той беше млад и неговата пламенност добре прилягаше на нейната. Изкуството, което беше научил от Юнис Хойт, се допълваше с онова, което Ви бе научила от многото любовници, и те се замайваха от насладата: не можеха да противостоят на влечението си един към друг. Интелектуално обаче съвсем не си подхождаха. Ви слушаше всичко, за което Бъни искаше да говори, но колко малко всъщност се интересуваше от сериозни неща. Комично проличаваше, когато изведнъж заговорваше за нещо съвсем друго. Ви имаше свой собствен живот — живот, изпълнен с трескавост, възбуда и външен блясък. Тя можеше да подиграва филмовия свят и каквото става в него, но въпреки това принадлежеше към този свят и единствено аплодисментите и вниманието към нея пълнеха живота й. Винаги се чувствуваше на сцена, винаги играеше роля — професионална любимка на света: винаги блестяща, винаги свежа, млада, красива и жизнерадостна. Да се замисли човек бе подозрително за нея, то значеше, че в ума ти се промъква някакъв опасен враг.

— Какво има, Бъни, зайчето ми? Ти май си се замислил за тази ужасна стачка!

Да седне и да чете книга беше нещо почти непознато за тази световна любимка. Вестник или списание, разбира се, да! Имаше ги навред наоколо и човек можеше да ги вземе и да попрегледа нещо, но беше винаги готов да ги изостави, за да види някоя нова рокля или да чуе някоя клюка. Обаче да бъдеш погълнат от четенето и да искаш да не те смущават — е, това като че ли не беше много учтиво, нали? А пък да прекараш цял следобед или вечер в четене на книга — за такова нещо Ви не беше и чувала. Тя не го казваше, но Бъни разбираше, че книгата е за нея евтино нещо: всеки може да си купи книга и да седне в някой ъгъл, ала малцина могат да имат ложа в театъра, запазена от дирекцията, и да седят в нея, почти толкова важни, колкото и пиесата.

Един от младите хора, преподавали в професионалното училище на Ървинг, беше в Ню Йорк; Бъни се срещна с него и двамата разговаряха за онова, което ставаше с работническото движение по целия свят. Бъни би искал да се види с него пак и да отиде на някое и друго събрание — имаше толкова много интересни неща в този голям град, център на радикалното движение, както и на всичко друго. Но Ви откри намерението му и се зае да го спасява, също като че ли той искаше да пуши опиум или да пие абсент! Тя му измисляше разни задължения, запълваше цялото му време и загрижено го питаше:

— Къде ще бъде моето мило момче довечера?

Бъни, разбира се, знаеше, че тя прави това, за да спаси душата му, и, без съмнение, по прякото настояване на татко, но все пак то го отегчаваше.

Имаше още една позната, за която Ви не протестираше — майка му. Неотдавна се беше отново омъжила, съпругът й беше богат и тя имаше хубава къща, както беше му писала. Бъни отиде да я види и трябваше да положи крайни усилия, за да не покаже колко е смаян от нейния вид. Ужасен пример за това, което става, когато една жена се поддаде на желанието да си похапва както трябва! Мама беше така затлъстяла, че приличаше на лоена топка, толкова размекната, че беше трудно да не се сплуе в такъв горещ ден. „Руса, дебела и на четиридесет“ — гласи поговорката; хирурзите добавят „и с болна жлъчка“, но Бъни не го знаеше, не го знаеше и майка му. В негова чест тя беше облечена като царица и имаше куче, пудел, подбрано, както би казала Ви, да бъде в тон с нейната фигура. Мъжът й беше бижутер и очевидно използуваше жена си за огнеупорна каса. Тя настоя да подари на Бъни диамантен пръстен, а когато той й разказа за стачката, даде му още един, за да го продаде в полза на спомагателния стачен фонд. Петролните магнати били жестоки, каза мама — тя знаела това!