Ъптон Синклер
Петрол (141)

II

Дойде Коледа и гълъбите се обаждаха по хълмовете на Парадайз. В петролното поле нямаше много, но имаше предостатъчно съседни местности, където един петролен принц и неговият царствен баща винаги бяха добре дошли на лов. А щом се скриеха от погледа сондажните кули и се загубеше миризмата на рафинерията, ширваше се същата хубава гледка, със същото ясно небе и златни залези, където човек можеше на воля да се освободи от отровата на контрабандните спиртни напитки и гнетящите спомени в душата. Като се изкачваше човек по тези скалисти възвишения и вдишваше вълшебния въздух в дробовете си, бе невъзможно да мисли, че един ден хората няма да се научат да бъдат щастливи!

Това посещение съвпадна с голямо историческо събитие, което отбеляза името на Парадайз върху картата на Калифорния. Илай Уоткинс, пророкът на господа, бе изплатил мястото за храма, който трябваше да се издигне в Ейнджъл сити, и отпразнува това събитие, където бе прекарал момчешките си години, в стария паянтов храм, където бе обявил третото откровение на човешкия род и там проведе ново и интересно мероприятие, изобретено от самия него, известно като „Библейски Маратон“. Виждате ли, Илай беше прочел във вестниците за маратонското надбягване и въпреки че не знаеше какво значи тази дума, тя му звучеше романтично, а той имаше слабост към непознати думи. Така последователите на Първата апостолическа църква в Парадайз обявиха, че „Библейски Маратон“ се състои в прочитането на божието слово от край до край, без всякакво спиране: те щели да четат на смени и в черквата щяло да има денонощно малка група и един глас след друг щял да подема святата задача въпреки сондажните кули, „помпащи“ петрол пред самата врата!

Това беше „голяма магия“. То не само развълнува вярващите и докара тълпи хора в градеца, но привлече вниманието и на вестниците, които побързаха да изпратят дописници, за да опишат събитието. Много нови чудеса бяха извършени и много патерици бяха закачени на стената; и сред всеобщата възбуда господ благоволи да даде ново знамение за своята милост: Илай, който проповядваше пред множеството отвън, съобщи от името на господа, че ако четенето бъде изпълнено, божественото всемогъщество ще помогне да бъде събран и остатъкът от необходимата сума и новият храм в Ейнджъл сити ще бъде издигнат за една година. След това, разбира се, нищо не бе в състояние да спре „Маратона“ и епохалният подвиг бе извършен за време от четири дни, пет часа, седемнадесет минути, четиридесет и две и три четвърти секунди — слава алилуя, слава на господа!

Бъни видя хилядния народ, който, гологлав, викаше с вдигнати нагоре лица, осветени от прожектор, защото сега Илай имаше пари и ги използуваше да произвежда ефекти. Неговата „сребърна духова музика“ бе заела място върху платформа с електрически светлини, които блестяха върху инструментите; пророкът призоваваше, а след това махваше с ръка и музиката надуваше стара черковна песен, всички присъствуващи я подемаха в мощен хор, и се поклащаха, и тропаха с крака, и душите им се възнасяха към божията слава, и сълзи се стичаха по страните им.

Сред насъбралите се имаше и много жени на петролни работници, които молеха, и умоляваха, и убеждаваха мъжете си да идват с тях. Човек няма кой знае какво да прави в такова усамотено място като Парадайз — едно третостепенно кино беше единственото забавление, — а тук имаше ярки светлини, сребърни инструменти и небесен възторг, всичко това безплатно и при това с известен шанс да спечелиш царството небесно! Не ще и съмнение, че много от хората се подлъгваха, а Пол и неговата групичка бунтовници твърдяха, че работодателите са наели Илай да дойде там в такъв важен момент, когато предстоеше борба за спасяването на съюза им. Бъни отначало помисли, че това е преувеличаване на истината, но после си спомни за петстотинте долара, които татко беше дал на Илай! Спомни си и забележката на Върнън Роско в „Манастира“:

— Нека си получат каквото искат на небето, стига да ме оставят да получавам петрол от земята.

Анабел бе възкликнала с уплаха:

— Млъкни, Върн! Какви ужасни неща говориш!

Анабел знаела, че небесните сили са завистливи и способни на жестоки отмъщения.

„Индустриалните работници на света“ също се мъчеха да събудят членовете си за нов подем и използуваха силата на песента. Но колко немощни бяха песните им в „джунглите“ в сравнение с мощните звуци на сребърните тромпети на Илай и виковете „осанна“ на неговите пълчища. Но господарите не останаха безразлични към „уобли“. Те изпратиха шерифа с двадесетина помощници, понесли ловни пушки, заредени с едри сачми, които нахълтаха в сборището на бунтовниците, натовариха единадесет души на камион и ги хвърлиха в окръжния затвор. Сега те бяха там и Бъни трябваше да чуе трагичната история за Еди Пиат, един от приятелите на Пол, който отишъл в Сан Елидо да разбере каква е определената гаранция и бил задържан по подозрение, че членува в забранената организация. Той не членуваше, но как можеше да го докаже?

Рут, която му разказа това, искаше да знае дали татко не би внесъл гаранция, за да бъде освободен. Тя попита Бъни дали си го спомня, онзи чернокос младеж със спокоен, но решителен израз на лицето. Да, Бъни си го спомняше. Е, той заслужавал не по-малко доверие от един шивашки работник евреин, а храната, която давали в това ужасно място, била направо червясала, пък момчетата нямали дори одеяло, с което да се завиват. Имало решение, да ги изпратят всички в Сан Куентин. Пол познавал, един от „политическите“, който наскоро се върнал оттам и му разправил — о! — най-ужасни истории; очите на Рут се наляха със сълзи, като разказваше как ги карали да работят в ютена фабрика и кафявият прах пълнел белите им дробове и всички започвали да кашлят и то било също като смъртна присъда. Когато не можели да издържат на тежката работа, биели ги и ги хвърляли в „дупката“ — само като си помисли човек, че хора, които познава и които обича, трябва да търпят такива мъки!

Бъни познаваше шерифа на окръга Сан Елидо, както и местния прокурор и знаеше, че татко ги е назначил и може да ги командува. Но би ли се намесил татко в усилията им да защищават интересите на петролните компании? Би ли отишъл против желанието на всички други директори, управители и служители на „Рос Консолидейтед“? Не, сигурно не! Всичко, което Бъни можеше да направи, беше да даде на Рут няколкостотин долара, за да изпрати храна на затворниците. Той се върна в университета, а в душата му имаше „дупка“ и съвестта му го дърпаше към нея, въпреки протестите и съпротивата му, и го хвърляше вътре и с ужасяващо скърцане хлопваше след него желязна врата. Да, дори когато беше в снежнобялата стая, с обвития с бръшлян прозорец, дори когато държеше в прегръдките си ненаситното тяло на своята любима, дори и тогава затворническата врата издрънчаваше и той се озоваваше в окръжния затвор с „политическите затворници“!