Ъптон Синклер
Петрол (140)

I

Цялото това лято и есента татко и господин Роско бяха заети с тежка задача: трябваше да втълпят на американския народ какво да мисли. Кампанията за президентски избори бе в пълен ход и петролните магнати, след като се бяха одързостили да изберат кандидат за президент, сега трябваше да убедят гласоподавателите, че той ще е велик и мъдър държавник. Освен това трябваше да платят и част от разходите, които щели да възлязат на петдесет милиона долара, както Бъни бе чул от разговорите в Парадайз и „Манастира“. Това било няколко пъти повече, отколкото щяло да бъде съобщено официално, тъй като парите минавали през местните и неофициални агенции. Те идвали от големите корпорации и банките, от всеки, който щял да получи нещо от правителството или можел да бъде изстискан от политиците; този процес беше известен като „претопяване на салото“. Петролните магнати, които бяха грабнали най-голямата плячка, бяха, разбира се, най-лесната прицелна точка за всички предизборни комитети — местни, щатски и национални. Татко и господин Роско бяха посещавани от Джейк Кофи и шефовете на щатската изборна машина и изслушваха истории за опасностите на положението, от които на човек можеше да му настръхне косата.

Налагаше се да убедят американския народ, че демократите, управлявали през последните осем години, са били разточителни и корумпирани, невежи и глупави, и това съвсем не беше трудно. Но се налагаше също така да го убедят в това, че новото правителство начело със сенатора Хардинг ще бъде по-добро, а това не беше толкова лесно. Разбира се, председателите на предизборните комитети искаха то да изглежда колкото е възможно по-трудно, защото колкото повече пари минаваха през тях, толкова повече се полепваха по ръцете им. Когато предизборната кампания беше към своя край, Бъни със задоволство чу баща си най-безбожно да ругае и да съжалява, че не послушал съвета на сина си и не оставил съдбините на страната в ръцете на фабриканта на сапун, който беше предоставил милиони долари в кампанията за генерал Ууд.

Сенаторът от Охайо беше едър, представителен мъж със сериозно лице и водеше това, което вестниците наричаха „кампания от място“. Сам той не си правеше труд да пътува с влак, за да се среща с хора, а приемаше депутации на търговци на сено и фураж от Дулут или собственици на погребални бюра в Осауотоми. Те се настаняваха в шезлонги на моравата пред къщата му, а държавникът се появяваше и прочиташе импозантна реч, написана от избрания му от Върнън Роско секретар и раздадена на всички сдружения на печата предния ден, за да може да бъде разпространена по телеграфа и отпечатана едновременно на петдесет милиона първи страници. Това е огромна пропагандни машина и хората, които я ръководят, трябва да губят много сън. Величественият кандидат обаче не губеше от съня си и беше винаги свеж и спокоен и невъзмутим; такъв е бил през цялата си кариера, тъй като ловките бизнесмени, които го гледаха и плащаха за издигането му, никога не пропускаха да му кажат какво да прави.

Бъни сега обитаваше върховете на Олимп и наблюдаваше отгоре като някакъв бог работите на жалките смъртни. Татко и господин Роско говореха всичко пред него, убедени, че здравият разум в края на краищата ще надделее и той ще възприеме техните схващания. Те притежаваха философия, която ги предпазваше, като желязна ризница от всички колебания и съмнения. Делата на страната трябвало да се водят от хора, които имат пари, мозък и опит, а тъй като масата нямала достатъчно ум, за да отстъпи властта доброволно, трябвало да бъде мамена. Трябвало да се измислят лозунги и да се набиват в главите им чрез милиони пъти, да, милиарди пъти повтаряне. Това било изкуство и специалистите знаели как да го направят, но за това им се плащало… но, бога ми, от цената можело свят да ви се завие!

Тази огромна предизборна кампания най-после завърши и резултатът бе, че 16 140 585 американци бяха успешно измамени. Сенаторът Хардинг получи седем милиона гласа повече от кандидата на Демократическата партия, най-голямото мнозинство, достигнато в американската история. По улиците имаше кресливи тълпи, а в луксозните ресторанти и клубове, където празнуваха богатите, всички се изпонапиха. Да, дори Върнън Роско се напи, защото Анабел беше твърде пияна, за да го спре. Ви Трейси пренебрегна предписанията на своя лекар, а татко забрави решението си; дори и Бъни пи достатъчно, за да го хване страх за идеализма му. Човекът е стадно животно и е трудно да не правиш това, което правят всички наоколо!