Ъптон Синклер
Петрол (134)

XI

Освен това че допълни политическото възпитание на Бъни, този случай, беше важен и в друго отношение: той, стана причина Ви Трейси да поеме ръководството на живота му. Още същата вечер Рос старши потърси кинозвездата по телефона и й каза:

— Слушайте, Ви, много през пръсти взехте да гледате на работата си.

— Какво искате да кажете, господин Рос?

— Името ми е татко — отговори гласът. — Онова, което искам да кажа, е, че не се грижите за сина ми, както се бях разбрал с вас. Той отново се е забъркал с тези болшевики и то е, защото не се срещате достатъчно с него.

— Но, господин… татко, аз се мъчех да го накарам да учи… и мислех, че това е, каквото искате.

— Хайде, оставете ученето, това е глупост, която няма да му донесе нищо добро, а освен това той и без друго не учи; той ходи по разни социалистически събрания, а по-добре ще е да бъде с вас.

— О, татко! — гласът на Ви малко се пресече. — Не искам нищо повече! Аз съм просто луда по това момче!

— Добре, вземете го под крилото си и ако можете да го откъснете от тези червени, ще ви спомена в завещанието си.

След този разговор Бъни установи, че може да се среща с любимата си по всяко време на деня и нощта. Тя никога не му каза причината — не, схващането й за казване на истината не стигаше дотам! Тя го остави да мисли, че е заради непреодолимия му чар, и мъжкият му егоизъм се задоволяваше с подобно обяснение. Понякога тя правеше слаби усилия за съпротива:

— О, Бъни, татко ще помисли, че ти губя времето, той ще ме сметне за прелъстителка!

А Бъни отговаряше:

— Глупчо, той знае, че ако не съм с тебе, ще бъда на някое социалистическо събрание.

Те бяха толкова щастливи, толкова щастливи! Те изпитваха възторга на две свежи млади души и две свежи млади тела, на който желанието трепти във всеки нерв. Тяхната любов завладяваше целите им същества: във всичко имаше някаква магия — в звука на гласовете им, движенията на ръцете, дори дрехите, който носеха, колите, с който се возеха, къщите, в които живееха. Те цвърчаха заедно. Телефонистките се изморяваха да ги свързват. Бъни се беше превърнал, както се казваше на жаргона на времето, в „еднорък шофьор“; научи се и да лъже професорите, и да бяга от лекции. Съвестта му беше спокойна, защото беше изпълнил дълга си към Социалистическото движение с освобождаването на стария господин Мензис с тази хилядарка на татко. Освен това стачката беше се прекратила и шивашките работници бяха извоювали някой отстъпки; водачите бяха освободени, вестниците бяха забравили обещаните „московски разкрития“, забравили ги бяха и всички други.

Ви все още не позволяваше на Бъни да дойде в студиото, където работеше. Може би на следния й филм, но не на този: той и неговите болшевики нямало да го харесат и трябвало да го види колкото е възможно по-късно. Останалото й свободно време обаче му принадлежеше изцяло — всеки скъп миг! Възрастната жена, която водеше домакинството на Ви, получаваше от време на време по пет долара и затова беше глуха, няма и сляпа. Стаята на Ви беше на горния етаж, единствената стая на втори етаж с обвити с бръшлян прозорци на четирите страни; вътре цялата бе в бяло — едно прелестно кътче. Тук те си принадлежаха един на друг и сълзи на възторг бликаха в очите на Ви.

— О, Бъни, Бъни! Бях се заклела никога да не стигам до такова състояние, а ето на̀, сега съм по-влюбена, отколкото съм могла да си представя. Бъни, ако ме напуснеш, ще умра!

Той пресушаваше сълзите й с целувки. И това беше случай, когато влизаше в сила старата поговорка, че делата са по-красноречиви от думите!

По небето на тяхното щастие нямаше никакво облаче, освен може би едно малко облаче, не по-голямо от човешка длан! Бъни изобщо не го забелязваше, а жената го забеляза за миг или два й след това извърна глава. О, положително, розата ще цъфти винаги!