Ъптон Синклер
Петрол (132)

IX

Така за Бъни се откри нова работа. Той не знаеше как да се справи с нея, а татко беше на път за Парадайз, та не можеше да се посъветва с него. Бъни отиде да се срещне с адвоката на татко, господин Доливър, човек с проницателен ум и тих глас, който никак не симпатизираше на червените, но както всички адвокати беше готов да се заеме с най-чудата работа, която можеха да му предоставят богатите му клиенти. Той се обади в полицията и разбра, че самопризналият се социалистически агитатор щял да бъде разследван на другия ден: тогава щяла да бъде определена и гаранцията и Бъни трябваше да има на ръка сумата в налични пари или недвижимости в двоен размер. Бъни изрази желанието да види задържания и господин Доливър, каза, че познавал началника на полицията и можел да уреди тази работа.

Той написа бележка и Бъни се отправи за мрачната стара сграда, построена, за да обслужва град с петдесет хиляди жители, а сега обслужваща града с един милион души. Началникът се оказа плещеста личност с цивилно облекло, силно лъхащ на цивилно уиски. Той покани Бъни да седне, повика няколко детективи и положи открити усилия да разпита Бъни за всичко, което знае за Хаим Мензис и за идеите на самия Бъни, както и за: идеите На Хаим. Бъни, който бързо растеше в един отвратителен свят, внимателно подбираше думите си и обясни разликата между дясното и лявото крило на Социалистическата партия. Като разбра, че не може да го подведе да се изтърве, и като знаеше, че е син на милионер и не може да бъде хвърлен в килия, шефът го пусна и каза на един от агентите да го заведе да види затворника.

Така Бъни успя да надникне в градския затвор. Старата сграда беше пропукана и обявена като „опасна за живота“ от половин дузина комисии; въпреки това тя си стоеше, паметник на алчността на спекулантите с недвижими имоти, които пет пари не даваха за доброто име на града и се интересуваха само данъците да бъдат колкото е възможно по-ниски. Плесенясалата стара сграда вонеше, а ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да види гадинки, плъпнали по стените. Затворниците бяха натъпкани в няколко килии с железни решетки, които събираха по тридесет до четиридесет души, без никаква дневна светлина, а електрическото осветление не беше достатъчно, за да може да се чете. Този град, така странно наречен „ангелски“, правеше като че ли всичко възможно да култивира у своите жертви всички пороци, защото не им даваше книги за четене, никаква разходка и други занимания, но затова пък им се позволяваха карти, зарове и цигари, а надзирателите тайно промъкваха уиски и кокаин за тези, които имаха достатъчно пари, за да ги подкупят.

В една от тези килии седеше и татко Мензис — седеше на земята, тъй като нямаше друго място за сядане. Той изглеждаше доволен, че край него се бяха събрали всички обитатели на килията и го слушаха да им разправя за борбата на шивашките работници и как трудещите се от целия свят трябвало да се организират и да унищожат капиталистическата система. Когато Бъни се появи, старецът скочи и го хвана за ръката; Бъни побърза да го предупреди:

— Господин Мензис, внимавайте, човекът с мене е агент!

Татко Мензис се ухили:

— Зная, аз нямам какво да крия. Аз съм член на Социалистическата партия от двадесет години. Вярвам в изборната урна и в нея не ще открият друго, освен ако сами поставят нещо друго. Разказвах на тези хора какво е социализъм и бих могъл да кажа също и на този господин, ако пожелае да ме изслуша. Помагал съм на шивашките работници да се борят срещу тежките условия и ще продължа да правя същото, щом отново изляза оттук.

Това беше всичко!

А вечерта Бъни телефонира на баща си и му описа положението. Бъни беше свикнал да подписва чекове на каква да е сума с името на баща си, като внимаваше да не злоупотребява с доверието му; но сега възнамеряваше да изтегли петнадесет хиляди долара, тъй като по всяка вероятност щяха да определят много голяма гаранция с надеждата да задържат стареца в затвора до смазването на стачката. Бъни обясни, че нямало никакъв риск, тъй като господин Мензис бил олицетворение на честността и нямало да се отклони.

Татко се понамръщи на телефона, но какво можеше да направи? Любимият му син гореше от възмущение и твърдеше, че е изключено този стар шивашки работник да е таен агент на съветското правителство, преднамерено изпратен в Ейнджъл сити да смъква американското правителство. Татко не можеше да си представи откъде може Бъни да знае такива неща, но никога още не беше чувал момчето си толкова развълнувано и в края на краищата се съгласи, но посъветва господин Доливър да изпрати някого, който да занесе парите в съда, за да не попадне името на Бъни отново във вестниците.