Ъптон Синклер
Петрол (128)

V

Бъни размисли върху този разговор и извлече от него своя обичаен урок по смирение. Ви е трябвало да се бори за успеха си, докато той никога не е трябвало да се бори за каквото и да било. Ако би поискал да направи кариера на киноартист, татко би уредил това и вратите на ателиетата щяха да се отворят за него. Същото би било и с всяка друга кариера, за която би могъл да помисли. Как можеше да осъжда когото и да било?

А също докато слушаше разказа на Ви, пред него стоеше споменът за Юнис Хойт, който го караше да изпитва унижение. Не, хората не можеха да кажат кое е истината в пола или пък ако можеха, не го обясняваха достатъчно ясно. Не беше приятно да мислиш за толкова много други мъже, но то помагаше за разчистване на атмосферата. Тя нямаше да иска от него да се ожени за нея веднага; между киноартистите ставаха женитби, но очевидно едва след като се уверяваха, че ще бъдат щастливи. Това също караше Бъни да се чувствува сигурен, че Ви няма да се възмути, ако узнае, че е предмет на неговите мъчителни сънища.

Те бяха в „Манастира“, бяха танцували и излязоха на една от лодките или платформите, или терасите, или както и да наричат външната страна на една катедрала. Луната ярко светеше — същата луна, която беше светила някога на Бъни и Юнис и на Бъни и Нина Гудрич. Отвътре се чуваше музиката на орган, а вън ухаеха цветя и Бъни си мислеше: „Какво трябва да направя?“ Така не можеше да продължава, това беше положително: беше стигнал до такова състояние, че цял трепереше. И все пак езикът му като че ли беше вързан. Досега бе трябвало всички момичета сами да му се предлагат, а сега беше така объркан. Какво, по дяволите, беше станало?

С треперещ глас той предложи:

— Хайде да танцуваме!

Ви стана и той също. Бяха излезли танцувайки на тази лоджия, или платформа, или тераса, и сега щяха танцувайки да влязат обратно и той щеше да бъде буквално там, където е бил преди. Не, това не струваше! Внезапно го обзе отчаяние и вместо да я прихване за танц, той я притисна така, че тя не можеше да танцува. Това беше груба постъпка, не правеше чест на студент от трети курс и диктатор на модата в аристократичен университет. Бъни съзнаваше това и бе в паника. Тя нямаше да разбере — щеше да се разсърди и да го изпъди.

Но не, тя не се разсърди; и някак можа да го разбере. Една стара поговорка казва, че пръстите са били направени преди вилицата, и също така е вярно, че прегръдките са били измислени преди думите. Бъни усети, че тя му отвръща на прегръдката, и то с яки ръце, които могат да крепят една девойка нагоре с краката и да я отнесат в морския прибой. Всичко беше наред!

— О, Ви! — пошепна той. — Значи, ти ме обичаш!

Устните й се срещнаха с неговите и двамата останаха там, на лунната светлина, притиснати един до друг, докато музиката се издигна до крясък.

— Ви, толкова ме беше страх!

Тя се изсмя:

— Глупчо такъв!

Но изведнъж отдръпна главата си и каза:

— Бъни, искам да ти говоря. Има нещо, което трябва да ти кажа. Остави ме и седни, моля ти се… не, ето там, на онзи стол! Искам да говорим спокойно.

В гласа й имаше страх и той я послуша.

— Какво има, Ви?

— Искам да бъдем разумни и да знаем какво правим. Струва ми се, че едва ли някой, когото познавам, е щастлив в любовта, и аз се заклех пред бога никога вече да не се влюбвам.

— Трябва да си намериш нов бог!

Бъни беше успял да се посъвземе.

— Искам да си обещаем да бъдем щастливи! Щом почувствуваме, че не сме, ще се разделим, и без разправии! Нека бъдем разумни, да не подлудяваме от ревност и да не се измъчваме един други.

— Ти ще ми бъдеш предостатъчна — заяви Бъни. — Няма да те накарам да ме ревнуваш.

— Ти не знаеш какво ще направиш! Никой никога не знае! Това е дяволска работа, ти нямаш представа какво съм виждала! Ти си още истинско бебе.

— Ти ще бъдеш добра с мене, Ви, и ще ме отгледаш.

— Отде знаеш какво ще направя? Какво знаеш ти за мене. Ти ме желаеш, без наистина да знаеш каква съм и какво ще направя? Можех да ти разправя милион лъжи и как щеше да го разбереш? Следващата жена, която срещнеш, ще ти разправи милион и една и как ще го разбереш за нея?

— Това е толкова лесно, Ви, ти ще ми кажеш!

Той се отпусна на колене пред нея и взе едната й ръка с намерението да я успокои, но тя го отблъсна.

— Не, не искам да правиш това. Искам да мислиш върху това, което ти говоря. Искам да решим съвсем хладнокръвно.

— Ти вледеняваш кръвта ми, като ми говориш за прелъстителките от Холивуд — изсмя се той.

— Бъни, мъжът и жената трябва винаги да си казват истината — винаги. Те трябва да си имат толкова доверие, колкото и да боли от това. Не е ли така?

— Положително е така!

— И ако това ги доведе до раздяла, добре… но не бива да се задържат един друг с лъжи. Съгласен ли си с това, Бъни?

— Да!

— Искам още да знаеш, че не желая никакви твои пари.

— Но аз нямам никакви пари, Ви, те са всичките на татко. Това е първата горчива истина.

— Както и да е, аз не ги искам. Имам си свои, за да се грижа сама за себе си. Имам си своята работа и ти ще имаш своя и ние няма да закачаме един друг и ще се срещаме, когато това ще ни прави щастливи.

— Това е твърде лесно за един мъж, Ви!

— Това ще бъде игра и такива са нейните правила, а ако нарушаваме тези правила, ще бъде измама.

Бъни можеше да я увери, че никога не е мамил в игра и нямаше да мами и в тази. Така той успокои страховете й и тя отново се озова в прегръдките му и те размениха онези горещи целувки, на които за известно време човек мисли, че никога не ще се насити.

Изведнъж тя пошепна:

— Някой може да излезе и да ни види, Бъни. Нека да отида вътре и да потанцувам малко, след това ще се извиня и ще се прибера, а ти ела в стаята ми.