Ъптон Синклер
Петрол (121)

X

Когато Бъни се появи в неделя сутринта, в „Манастира“ нямаше никой друг. Той закуси и прегледа вестниците, които бяха донесени от най-близката железопътна гара; после отиде да се поразходи и поднови познанството си с „червените“ в орловата клетка. Той се спусна надолу към океана и откри нещо средно между разорана ивица и конска пътека, която минаваше през хълмовете успоредно с брега. Той я следва една-две мили, докато тя го изведе до самия пясък. Тук собственикът на „Манастира“ беше издигнал преграда с надписи, които предупреждаваха външни лица да не преминават; имаше врата със секретна брава, а от вътрешната й страна дъска с ключове и указание да си вземеш един от тях, за да можеш да си отвориш вратата на връщане. Бъни взе ключ и продължи разходките си надолу по брега.

Така стигна до рейнски замък, издигнат на един от тези самотни хълмове; от него към брега се спускаше редица тераси и градини. Имаше пътеки и ручеи, каскади и водостоци с каменни жаби, щъркели, костенурки и тритони — всички страдащи от сушата, тъй като водата беше спряна. Веднага се разбираше, че собственикът отсъствува, защото щорите на прозорците в рейнския замък бяха спуснати, а тук-там из градината имаше бели грамади, очевидно покрити с платно статуи. Някои от тях бяха върху пиедестали, други кацнали върху каменните стени, а точно над главата на всяка висеше електрическа лампа.

Всичко това беше толкова странно, че Бъни си направи труда да се качи в градината, повдигна крайчеца на една от покривките и много се смути, като видя съвършено голите закръглени бедра на едра, мраморна дама — вероятно Лорелай или друга германка, защото под покривката личеше, че в едната си вдигната ръка държеше потир, а зад гърба й се спускаше дебело мраморно въже — сплетената й на плитка коса. Със златен гребен тя се реши, както си спомняте, и песен пее Лорелай, das hat eine wundersame, gewaltige Melodie, а Бъни беше лодкарят, когото тя беше привлякла с дивната си песен. Той надникна под пет-шест покривки и преброи останалите, установявайки, че в градината има цели тридесет и две едри, дебели мраморни дами с плитки, увиснали на гърба им. Гледката по всяка вероятност ще е била много интересна нощно време, когато всички лампи са светили и не е имало никой да я види, освен тюлените! Да, Бъни погледна към океана и не видя нито едно платно, но близо до брега имаше струпани скали и върху тях лежаха тюлени и чакаха да видят дали той ще свали покривките от статуите и ще върне онези весели дни от времето, преди забраната на спиртните напитки да опропасти Америка!

Той се върна на брега и продължи разходката си. Слънцето вече беше високо и водата блазнеше; виждаха се още скали с тюлени по тях и зеленобелите вълни, които ги прехвърляха, не бяха чак толкова високи, че да бъдат опасни, а точно колкото да съблазняват. Бъни се огледа, за да се увери, че е сам, и след това се съблече и нагази във водата.

Вниманието на тюлените беше привлечено от него и с всяка стъпка, която правеше, те подскачаха един по един все по-близо до водата. Някои от тях бяха жълти, други тъмнокафяви, едни малки, други големи, всичките много тлъсти — понеже изяждаха толкова риба на ден, колкото тежаха самите те. Когато Бъни ги приближаваше, те мълчаливо се плъзваха по скалите и учтиво му отстъпваха място; когато се покатерваше на скалите, те се надигаха и образуваха кръг на няколко крачки от него, подали жълти и кафяви глави от водата, с щръкнали бакенбарди и кротки опулени очи. Те странно приличаха на хора — кръг от деца, заобиколили чужденец, който не знае езика им и може да бъде или да не бъде опасен.

Калифорнийската вода е винаги студена, но калифорнийското слънце е винаги жарко, затова Бъни плуваше малко, а след това отиваше до някой куп скали и наблюдаваше безмълвната си компания, която се гмуркаше във водата. Каквото и да поискаше, те му отстъпваха, на него — по-висшето същество, и се задоволяваха с местата, от които си беше отишъл. Зелено-белите вълни се плискаха над него, а под тях имаше градина от странни растения, а анемоните и абалоните бяха така здраво преплетени, че не можеше да се изтръгнат с пръсти. По небето се гонеха бели облаци, които хвърляха бързи сенки върху водата, а далече в морето стълб дим показваше къде минава параход.

Светът беше така прекрасен и в същото време странен и интересен да се живее в него! Какво ли е да си тюлен? Какво ли мислеха те за арогантното същество, което сега се разпореждаше тук, в тяхното място за отдих? Дали виждаха рейнския замък на брега или забелязваха само рибата за ядене и как разбираха толкова ясно, че не бива да ядат хора? Странно щеше да бъде, ако някой от тях беше „червен“ и се разбунтуваше срещу установените обичаи на тюленството! Така Бъни бе същият на двадесет и една година, както и когато го срещнахме за първи път в Гвадалюпския проход и когато разсъждаваше за чувствата на ивичестия суек и бегача. Междувременно беше завършил гимназията в Бийч сити и половината курс на „Съдърн пасифик юнивърсити“, но нито единият, нито другият от тези институти беше му казал онова, което искаше да научи.