Ъптон Синклер
Петрол (120)

IX

В тази катедрала имаше голям орган, вълшебен орган от новия вид, който свиреше сам, като му се сложеше свитък хартия и се натиснеше електрическо копче. Той свиреше последните джазови мелодии от Бродуей и компанията танцуваше, а Ви Трейси дойде при Бъни и му каза:

— Моят лекар ми позволява само по една чаша питие на вечер и аз искам трезвен партньор!

Бъни с удоволствие прие поканата и вечерта мина приятно. Той танцува с домакинята и с русата фея Беси Бари. Между танците те бъбреха, а китайският призрак продължаваше да обикаля с подноса и глъбините на човешките души се разбулваха все повече и повече.

Пред Бъни се изправи Томи Пейли, главен режисьор, хубав, с безупречно държане, макар и малко разчорлен, със зачервено лице, сигурен на краката си, макар и несигурен в мислите.

— Слушайте, Рос, искам да ми кажете за какво е цялата тази работа.

— Коя?

— Животът! За какъв дявол сме тук и къде отиваме, като свършим?

— Сигурно бих ви казал, ако знаех.

— Но слушайте, човече, чух, че ходите в университет! А аз никога не съм учил. Бях вестникопродавец и така нататък. Но мислех, че когато човек чете много книги и ходи в университет…

— Още не сме стигнали дотам — каза Бъни. — Може би ще учим за това през последните две години.

— Добре, за бога, ако ви го кажат, намерете ме и ми го кажете. И разберете, драги, какво да правим с пола. Не може да се живее с тях, но не може и без тях, и каква е тази бъркотия?

— Това е доста сложно! — призна Бъни.

— Това е дявол и половина! — каза Пейли. — Бих платил десетгодишна заплата на онзи, който ме научи как да забравя цялата тази проклета каша.

— Да! — каза Бъни. — Но тогава кого ще режисирате?

Тогава главният режисьор го погледна учудено и изведнъж избухна в смях.

— За бога, така е! Чудесен виц, ха-ха-ха! — И тръгна, очевидно да разправи на другите чудесния виц.

Мястото му беше заето от Харви Манинг, който не беше вече в състояние да се държи на краката си и се разплеска на един стол и с най-голяма обида в гласа попита:

— Искам да зная кой е говорил за мене!

— Говорил какво?

— Точно това искам да зная. Какво са говорили?

— Не разбирам какво искате да кажете, Харви.

— Точно така! Защо не знаете? Защо не ми кажете? Искате да кажете, че не питам ясно. Вие мислите, че съм пиян… нали? Аз казвам, че искам да зная кой е говорил за мене и какво е говорил. Аз трябва да държа на репутацията си. Трябва да зная защо не искате да ми кажете. Аз ще науча, дори ако трябва да питам цялата вечер. — И за доказателство започна отново: — Моля ти се, приятелче, кажи ми, какво говорят за мене?

Но точно тогава край него мина китайският призрак и Харви стана и направи усилие да го хване, но не можа, залитна и се хвана за една стояща лампа, малко по-висока от самия него. Тя не беше така солидна като стълбовете на фенерите по улиците, за които беше свикнал да се хваща; тя се олюля и щеше да падне, но Бъни скочи и я хвана, а Харви извика тревожно:

— Внимавай, ще я бутнеш!

Тогава се случи нещо странно. Бъни беше забелязал на трапезата един спретнат мъж, от едрите западняци, учтив и сдържан — управителят на имението и един от малкото, които не пиеха. Сега стана ясно, че едно от задълженията му като управител на манастир беше и едновременната служба на „бияч“ от евтините кръчми. Той дойде и мълком прихвана Харви Манинг през кръста и Харви, който очевидно бе идвал тук и друг път, нададе агонизиращ вой:

— Не искам да си лягам! Не искам да си лягам! По дяволите, Андерсън, остави ме! Ако си легна сега, ще се събудя сутринта и няма да мога да пия чак до вечерта, а това ме подлудява!

И бедният Харви упорито се бореше срещу тази ужасна съдба. Но очевидно материалът под дрехата на господин Андерсън не беше обикновени шивашки подплънки и плачещата жертва беше безпомощна като в свивките на боа. Той тръгна, макар и да продължаваше високо да заявява, че няма да отиде.

— Пак ще стана, чуваш ли! Не искам да бъда третиран като бебе! Няма вече да идвам в това проклето място! Това е насилие! Аз съм възрастен мъж и имам право да се напия, щом искам…

И плачевният му глас замря в асансьора!

— Господин Рос — каза Ви Трейси, — има два повика, които човек чува на холивудските събирания. Първият е „Не искам да лягам“, а вторият е „Искам да спя“.