Ъптон Синклер
Петрол (12)

IV

Уолтър Браун и жена му бяха тези, които първи дадоха идеята за „общо споразумение“ за целия квартал. Два или три парцела биха били достатъчни за един сондаж, но от такова нещо човек можеше да получи малка изгода, а и лесно можеше да попадне в ръцете на някой спекулант и да бъде разиграван, а може би и експлоатиран от някой „синдикат“, или малко по малко да му измъкнат акциите, или да се види обвързан с измамен договор — само да си стои и гледа, докато другите изсмукват петрола изпод земята му. Не, единственото правилно разрешение беше да се обедини целият квартал и тогава периметърът ще бъде достатъчен за пет-шест сондажа и ще може да се преговаря с някоя от големите компании и бързо да започне копаенето на кладенци и, което е още по-важно, човек може да бъде сигурен за процентите си веднага, щом започне експлоатацията.

Така след много труд, предумване и съмнения, заплашване и уверения, пазарлъци и интриги собствениците на двадесет и четирите парцела се събраха в дома на Гроарти и се подписаха, както съпрузите, така и съпругите, под едно „общо споразумение“, според което никой от тях нямало да отстъпва имота си отделно от другите. Документът бе съответно заверен в окръжното управление и сега постепенно те разбираха какво са направили. Бяха се съгласили да се съгласяват, а оттогава никога не бяха могли да се съгласят за каквото и да било!

Те се събираха всяка вечер в седем и половина и се препираха до полунощ, пък и до по-късно; прибираха се в къщи изтощени и не можеха да заспят; бяха занемарили работата и домовете си и престанаха да поливат градинките си: какъв смисъл имаше да работят като роби, щом щяха да забогатеят? Събираха се на групички и образуваха различни фракции, даваха обещания, които по-тайно или по-явно нарушаваха, преди още да е залязло слънцето. Крехката човешка природа бе подложена на напрежение по-голямо, отколкото можеха да понесат: огънят на алчността се бе запалил в сърцата им и се бе нажежил до бяла жар, която стопяваше всички принципи и закони.

Посредниците ходеха по дирите им, обсаждаха домовете им, обаждаха им се по телефона, преследваха ги с автомобили. Но всяко ново предложение, вместо удовлетворение, носеше безпокойство, подозрение и омраза. Който и да го направеше, вероятно се мъчеше да измами останалите; който и да го защитеше, вероятно се беше съюзил с него. Те всички до един знаеха колко възможни са разни предателства и хитрини; дори най-благият от тях — бедният, безобиден господин Дъмпери, дърводелецът, който се влачел от трамвая към дома си с изтръпнали пръсти и болка в кръста, след като беше забил няколко хиляди гвоздея в покрив от шинди, бе спрян от човек с великолепна лимузина.

— Качете се, господин Дъмпери — поканил го непознатият. — Прекрасна кола, нали? Не бихте ли желали да сляза и да ви оставя в нея? На драго сърце ще го направя, ако убедите вашата група да подпише договор със синдиката „Кауч“.

— О, не! — казал господин Дъмпери. — Не мога да направя такова нещо, обещал съм на госпожица Снип, че ще поддържам плана на Оуинз.

— А, можете да я забравите тази работа — казал другият. — Аз току-що приказвах с госпожица Снип и тя е склонна да получи автомобил.

Бяха изпаднали в състояние на непрекъсната истерия, когато изведнъж, като слънце иззад буреносни облаци, ги огря надежда — господин и госпожа Сайвън донесоха предложение от някой си Скът, който представлявал Дж. Арнолд Рос и им предлагал най-добрите условия, които бяха получавали досега: хиляда долара в брой за всеки парцел, една четвърт от печалбите и задължение да започне работата по първия сондаж в срок от един месец, като в случай, че не спази условията, ще заплати още по хиляда долара на парцел, при това тази сума ще бъде предварително внесена в банката.

Те всички знаеха за Дж. Арнолд Рос; местните вестници бяха поместили статии за това, че още един „петролен магнат“ навлизал в новооткритото поле. Вестниците даваха снимката му и кратка биография: типичен американец, издигнал се от низините, прославящ отново тази велика страна на неограничените възможности. Господин Сам, мазачът, господин Дъмпери, дърводелецът, господин Ханк, златотърсачът, господин Гроарти, нощният пазач, господин Рейтъл, съдържателят на сладкарница, господа Лолкър&Лолкър, дамски и мъжки шивачи, усещаха да им се стопля сърцето, когато четяха тези истории. Сега им е излязъл късметът, сега и на тях се представяха неограничените възможности!

Избухна нова мъчителна разправия, в резултат на която „големите“ и „средните“ парцели решиха различията. Те гласуваха против „малките“ парцели и изготвиха договор на базата всеки парцел да получава проценти от дохода, пропорционални на неговата площ. Те съобщиха на господин Скът, че са готови, и господин Скът уреди среща с големия господин Рос в осем без четвърт следващата вечер, за да подпишат книжата. И ето, сега бе настъпила точно определената минута, а те бяха забъркали нова каша! Четири от „малките парцели“ се оказаха неочаквано над „средните парцели“, в резултат на което четири „големи парцела“ и четири „големи малки парцели“ се обявиха в полза на договора, а четири „малки малки парцели“ и дванадесет „средни парцели“ бяха против него!

Госпожица Снип, с лице, почервеняло като тухла от гняв, се заканваше с пръст на господин Ханк:

— Да знаете, че никога не ще ме накарате да сложа подписа си върху документа, за нищо на света!

Господин Ханк й кресна в отговор:

— Да знаете, че законът ще ви принуди да го подпишете, ако мнозинството гласува „за“!

А госпожа Гроарти, съвсем забравила за „Практическото ръководство за добро държане“, святкаше с очи към господин Ханк и размахваше ръце, като че ли го е хванала за врата:

— Вие сте този, който викаше за правата на малките парцели! Вие бяхте за равно разпределение… усойница с усойница!

Такова бе положението, до което бяха стигнали, когато изведнъж всички замлъкнаха, ръцете се отпуснаха и яростните погледи се укротиха. На вратата се почука остро, заповеднически и всеки, който беше в стаята, си помисли едно и също нещо: Дж. Арнолд Рос!