Ъптон Синклер
Петрол (116)

V

— Харв — каза Анабел, — до вечерята има време да покажем на господин Рос къщата.

Така Бъни видя каква може да бъде една вила, та да може да поиска от баща си да му подари такава.

Но Харви Манинг не беше добър водач. За показване на забележителност трябва човек, който да има склонност към възхищение, а Харви, който беше виждал твърде много забележителности, беше склонен да говори за тях със снизхождение.

В това имение имаше почти толкова сгради, колкото петролни резервоари имаше в Парадайз; само че това бяха готически резервоари с миниатюрни кули, шпицове, зъбери и издадени бойници. Нямаше черква, нито някакъв молитвен дом, нито гробници на старовремски игумени; но имаше гимнастически салон с плувен басейн от зелен мрамор, кегелбан, тенис кортове, игрища за голф и поло — всичко, каквото бихте могли да намерите в най-претенциозен извънградски клуб. Имаше конюшня с коне за езда, яздени почти само от конярите, и библиотека, която се ползуваше само от кинорежисьори, търсещи сведения за местен колорит, или поне такова беше обяснението на Харви.

Имаше дори зоологическа градина с местни животни. Прислужниците и децата им бяха разбрали, че подобни подаръци се харесват на господаря, и носеха всичко, каквото можеха да хванат. Имаше заграден парк с елени и диви кози и заобиколени с дебела решетка места, където мечки се катереха по скалите, имаше и диви котки, койоти и пуми, дремещи на сянка. Имаше огромен свод, покрит с мрежа, а в него голямо сухо дърво, върху което бяха накацали орли. Орелът в естествената му обстановка, литнал с върховно величество в лазурното въздушно ширине, винаги е бил вълнуваща тема за поетите; но затворен в клетка, той представлява тъжна картина.

— Някои от вашите червени приятели в затвора — забеляза Харви Манинг на минаване.

Но Бъни забеляза, че дори и най-преситеният човек в света има нещо, към което проявява интерес. Скоро неговият придружвач извади часовника си и установи, че е почти шест и половина и е време да се прибират. Всеки ден до този час той бил „на водна диета“ и когато времето наближавало, можел вече да изскочи от кожата си. Затова те се запътиха обратно и един китаец-прислужник с бели дочени дрехи, който, изглежда, беше свикнал да го причаква, го посрещна с поднос в ръка. Харви изпи две чаши, за да навакса за изгубеното време, въздъхна доволно и заговори, без да провлача думите.

Когато Бъни слезе за вечеря, вече се беше събрала доста голяма компания — някои с вечерно облекло, други с костюми за голф, а трети, както и домакинът, с обикновени дрехи за работа — това беше „дом на свободата“, според субтитъра. Роско говореше за политика с Фред Орпан — за удара, който щели да нанесат на Демократическата партия. Говореше само Роско, тъй като събеседникът му беше чудновато мълчаливо същество, дълъг и сух, с дълго сухо лице, като на кон. Той имаше много странни сиво-зелени очи, които изглеждаха някак си съвършено празни; човек би помислил, че и главата му е празна, щом може да слуша и да не казва нищо цял час, но това би било грешка, тъй като той ръководеше голяма верига от петролни предприятия и татко казваше, че не изпускал нищо, като стоманен капан.

Там беше и Беси Бари, защото вежливостта изискваше да бъде канена навсякъде, където отиваше Орпан. Той я беше подкрепил в няколко филма и тя „му се отплащаше“, както се казваше в такива случаи. Но тяхната връзка не беше тъй почтена, както тази между Роско и неговата Анабел, защото Беси бе имала любов със своя режисьор, който още я обичаше, и отношенията между двамата мъже съвсем не бяха от най-добрите. Това беше обяснението, дадено на Бъни от Харви Манинг, главния клюкар, който беше изпил още няколко чаши и езикът му съвсем се беше развързал. Бъни забеляза, че домакинята тактично беше настанила двамата съперници на двата противоположни края на масата.

Сега те бяха в по-малка катедрала, известна като „трапезна“, и Бъни седеше на почетното място от дясната страна на очарователната Анабел, която сега от лимоненожълта пастирка се бе превърнала в дукеса, облечена с бял сатен. От лявата й страна бе нейният режисьор, Пери Дъчейн, който разказваше за съкращенията, които трябвало да се направят в първите две части от филма, които беше донесъл за прожекция. До него имаше празен стол: някоя дама беше закъсняла, а Бъни бе още твърде нов в светските обичаи, за да знае, че това е начин, по който велики личности успяват да си придадат важност. Това беше първата му среща с актриси — как можеше да знае, че те понякога играят и в живота?