Ъптон Синклер
Петрол (115)

IV

Да, това беше истина за яркото светило на екрана, както сам Бъни установи по-късно: тя имаше прозаичен ум. Цялата поезия и романтичност, които й приписваха зрителите, съществуваха, така да се каже, само в очите на публиката. Всичко, което се изискваше от Анабел, беше нейното свежо тяло и пластично лице: останалото беше работа на скъпо платените режисьори. Тя се снимаше във филми на делови начала, разговорите й се въртяха в кръга на производствените разноски и процентите от продажбата на филмите в чужбина, също така като че ли това бяха петролни сондажи. Ето защо тя се разбираше с Върнън Роско, който също имаше прозаичен ум. За него една иглика край реката беше жълта иглика, а за Анабел тя беше декор на един „интериор“ или място за „външна снимка“.

В цялото това нещо имаше известна жестока прямота, както установи Бъни: желанието на Анабел беше да бъде актриса, а не метреса.

— Бога ми — заявяваше Върнън на гостите си, — аз похарчих осем милиона долара, за да направя от това бебе кинозвезда.

А това тридесетгодишно бебе мечтаеше един ден да създаде някой шедьовър, с който да спечели тези осем милиона и да си възстанови честта. Междувременно тя се отплащаше с грижите си към Върнън, и то така публично, че беше трогателно и почтено според най-строгите буржоазни мерила. Ако петролният магнат, като е вземал кинозвезда за метреса, си е въобразявал, че ще води див и необуздан живот, жестоко се беше излъгал, защото беше най-здраво държаният под чехъл мъж между всички гуляйджии.

— Хайде, татко — казваше Анабел, — ти пи достатъчно. Остави чашата!

Тя казваше това в компания, която току-що се е приготвила за най-приятна вечеря, а Върн започваше да протестира:

— Господи, бейби, че аз още не съм почнал!

— Добре, тази вечер ще спреш преди да си почнал. Спомни си какво ти каза доктор Уилкинс за черния ти дроб!

Върн избухваше:

— По дяволите черния ми дроб!

А тя му отговаряше:

— Татко, ти си ми казал да те карам да ме слушаш. Трябва ли да те засрамя пред цялата компания?

— Аз да се засрамя? Бих искал да видя някой, който може да ме накара да се засрамя!

— Виж какво, татко, зная, че ще се засрамиш, ако разправя какво ми каза последния път, като беше пиян.

Върн спираше с чашата във въздуха и се мъчеше да си спомни, а цялата компания започваше да вика:

— О, кажи ни, кажи ни!

— Да им кажа ли, татко?

Това, разбира се, беше блъф, тъй като Анабел беше много благонравна и никога не си позволяваше вулгарности. Но блъфът хващаше място и Върнън оставяше чашата.

— Предавам се! Махни това нещо!

Всички избухваха в шумни одобрения и това създаваше в компанията весело настроение.

Колкото и да беше странно, Анабел беше благочестива католичка. Как успяваше да уреди тези неща със свещениците, Бъни никога не можа да разбере, но тя правеше много благодеяния и снимката й се появяваше по вестниците във връзка с разни благотворителни акции за католишките сиропиталища и други подобни неща. В същото време малката й главичка беше пълна със суеверия като на някоя стара негърка бавачка! Тя например никога не се съгласяваше да започне да снима филм в петък, дори да й дадяха всичките осем милиона на Върнов. А когато някой разсипеше сол, тя не само го караше да хвърли малко през рамото си, но и сама го правеше зарад него, ако станеше нужда. Веднъж на обед накара една приятелка да се храни на отделна маса, защото иначе щяха да бъдат тринадесет души на трапезата и това момиче, като най-младото, щяло да пострада.

В същото време беше много добра. Тя те обикваше и искаше да бъдеш около нея, а когато те канеше пак да дойдеш, правеше го съвсем искрено. И никога не говореше нищо лошо за тебе, след като си отидеш. Наред с възторжеността на артистичния темперамент беше успяла да се опази и от глождещата завист: беше една от малкото кинозвезди, пред които беше съвсем безопасно да се хвали играта на други звезди, както разбра Бъни. Освен това тя хранеше особено уважение към него, защото беше чел книги и имаше схващания по обществените въпроси. Фактът, че името на Бъни беше попаднало на първата страница на вестниците като опасен „розов“, го обкръжаваше със същия ореол на тайнственост и романтика, каквито публиката приписваше на Анабел като светило на екрана и господарка на манастир.