Ъптон Синклер
Петрол (114)

III

Една събота телефонът иззвъня: беше Върнън Роско, който търсеше татко. Случайно Бъни вдигна слушалката и чу веселия глас:

— Здравей! Как е младият болшевик? Слушай, Джим младши, нали се канеше да ми дойдеш на гости? Защо не дойдеш сега? Анабел си почива от „Мъките на страстта“… тя ще се радва да те види. Ви Трейси и Харви Манинг са там… в неделя ще има и много други. Разбира се, ще дойда! Ти върви, старият ще ти обясни пътя.

Бъни каза на татко, че е приел поканата, и татко му каза, че домашните работи на господин Роско били такива, че Бъни трябвало да ги знае предварително. Анабел Еймз, филмовата звезда, била, както хората казват, негова метреса, но всъщност не било точно така, защото тя му била много предана и всичките им приятели знаели това, и то било все едно, че са женени. Само че, разбира се, имало и госпожа Роско, която живеела в къщата в града с четиримата си сина. Госпожа Роско се движела в обществото и така нататък, и се опитвала да въведе и Върн в него, но той просто не бил създаден за такъв живот. Понякога госпожа Роско отивала в „Манастира“, както се наричала неговата вила, но, разбира се не когато госпожица Еймз била там; татко каза, че те сигурно имат някаква установена система, за да не се сблъскат една с друга. Госпожица Еймз си имала своя къща близо до студиото, а „Манастирът“ бил „забележителност“, където водели приятели, за да прекарат там празниците.

Пътят минаваше зад планинска верига, която заграждаше брега: един от вълшебните пътища, магическа бетонна лента, трасирана от гигантска ръка. Моторът тихо бръмчи, а ти летиш, гонен от вятъра, по дълги нагорнища и дълги надолнища и криволичиш сред лабиринт от възвишения, има стръмни наклони и безкрай от накамарени планини, и широки простори на долини, и късове от брега с рибарски колиби, лодки и мрежи, съхнещи на слънце; след това отново възвишения и планински стръмнини — ти се носиш с часове с каквато скорост искаш, защото си вече на двадесет и една година и татко вече не изисква да спазваш ограниченията на скоростта.

Един път се отделяше към океана и след като се изминеха десетина мили, стигаше се до висока желязна ограда и желязна врата с надпис „Частна собственост. Тук обърнете!“ — и голямо разширение на пътя, направено специално, за да можеш да се подчиниш на разпоредбата. Вратата беше отворена и Бъни продължи нататък и се качи на друг хълм, прехвърли билото и тогава, о чудо! — голяма котловина, широка две-три мили, потънала в жълто и зелено, отворена от едната страна към морето, а по средата на котловината — сивите каменни кули на „Манастира“! Планини от всички страни и петролният магнат владееше всичко, което се виждаше: и земята, и гледката; ако външни хора искаха да видят резиденцията му, трябваше да се снабдят с гребна лодка или да преплуват.

Пътят след това се виеше надолу сред огромни купчини скали и групички вечнозелени дъбове по на сто-двеста години и стигаше до разклонение, където имаше надписи: „Доставчици“ и „Гости“. Ако човек имаше щастието да бъде гост, пътят го водеше през зидан свод, достатъчно голям за пет-шест двуетажни дилижанса; един прислужник те посрещаше и повикваше шофьор, за да откара колата ти в гаража, а тебе отвеждаше във всекидневна — все едно че те въвеждаха в катедрала: очите ти се плъзгаха по сводовете над главата и ти можеше да се препънеш в кожата на някой зубър, гну или дявол знае какво друго. Какъв ли мрачен, язвителен архитект си бе направил, шега с тези готически кули, шпицове, зъбери и издадени бойници — тук, сред новата езическа империя, и ги е нарекъл с такова многозначително име! Сигурно „Манастирът“ е трябвало да бъде в предреформационен стил, за да отговаря на навиците на калугера, който живееше в него!

В напречния кораб на катедралата Бъни откри асансьор и от него изскочи миниатюрно видение с лимоненожълт шифон, с лимоненожълти чорапи и обуща и с голяма лимоненожълта шапка, каквито са носели пастирките, когато са ги рисували. Тоалетът й беше достатъчно хубав и скъп за бал с маски; нямаше нужда от представяне, тъй като Бъни беше един от деветдесетте процента от всички мъже в цивилизования свят и може би седемдесетте процента в Мадагаскар, Парагвай, Нова Земя, Тибет и Нова Гвинея, които биха могли да кажат броя на миглите по клепачите на Анабел Еймз или да начертаят диаграма на трапчинките й и точния път на сълзата, която се търкулва по бузата й. Беше я гледал в ролята на „дивата“ дъщеря на един питсбъргски крал на стоманата, накарана да повярва в майка, дом и царство небесно; като метреса на френски крал, елегантно умираща, за да изкупи елегантните си прегрешения; като малтретирана и избягала наследница на имение в Джорджия; като босоного планинско момиче в Блю Ридж. Всичко това на кино, а сега я виждаше от плът и кръв.

— Значи това е господин Рос? — Гласът й беше чудноват слаб висок дискант. — Таткото ми е разказвал толкова много за вас! („Татко“ тя наричаше господин Роско). Толкова се радвам, че дойдохте. Моля, чувствувайте се като у дома си. Правете каквото искате, защото това е дом на свободата. — Бъни си спомни този субтитър… но дали беше от „Стоманени сърца“ или „Девицата от имението“? — А ето го и Харви — продължи господарката на имението. — О, Харв, ела тук, това е Бъни Рос… Харви Манинг. Господин Рос е за първи път тук, затова, моля ти се, бъди любезен с него, за да дойде пак. Той учи в университет, чете много и знае много и сигурно ще му изглеждаме ужасно невежи и лекомислени!

Харви Манинг влизаше през една от отворените стъклени врати, заемащи мястото на четиринадесетте изображения на мъките Христови в катедралата. Той вървеше бавно и не ускори хода си; говореше също много бавно и флегматично — никога не е трябвало да бърза за нищо, защото произхождаше от един от старите родове на щата. Имаше странно грозно лице с множество бръчки и Бъни не можа никога да разбере дали е стар или млад.

— Здравейте, Рос — каза той, — драго ми е да се запознаем. Имам един вуйчо, който харчи стотина хиляди долари, за да ви вкара в затвора.

— Така ли? — попита Бъни, малко учуден.

— Да! Той се занимава с преследване на червените и казва, че розовите са по-опасни от червените. Много се безпокоих за вас.

— Не се тревожете! — каза Бъни, като разбра, че това е една от шегите, които помагат на безделниците, млади и стари, за да разнообразяват живота си. — Татко ще похарчи двеста хиляди и ще ме освободи.

— Като си помисля, струва ми се, че и Върн би дал своята лепта… нали, Анабел?

— Никой от моите гости не отива в затвора — отговори филмовата звезда. — Те се обаждат по телефона на таткото, а той се обажда на началника на полицията, който веднага ги пуска.

Тя каза това, без да се усмихне, и Харви Манинг отбеляза:

— Виждате ли, Рос, Анабел има прозаичен ум.