Емил Зола
Земя (9)

4.

Втори ден Жан караше механичната косачка в няколкото арпана ливади на Бордери, които се намираха край Егр. От утрото до вечерта се чуваше равномерното тракане на резачките; а тази сутрин той завършваше, последните откоси падаха, нареждаха се зад колелата на нежно зелени купчинки от изящни стебла. Фермата нямаше машина за обръщане на сеното и затова го бяха натоварили да наеме две работнички: Палмир, която се съсипваше от работа, и Франсоаз, наела се от прищявка, защото тази работа й се виждаше забавна. И двете, дошли още в пет часа, с дългите си вили бяха разпръснали купищата полуизсушена трева, която вечерта събраха, за да я предпазят от нощната роса. Слънцето се бе издигнало в пламналото чисто небе, разхлаждано от тих ветрец. Истинско време за събиране на хубаво сено.

След закуската, когато Жан се върна с двете работнички, сеното от първите окосени няколко десетина ара беше вече готово. Той го пипна, почувствува, че е сухо и трошливо.

— Какво ще кажете — извика им той, — да го преобърнем пак и довечера да започнем да правим копите.

Франсоаз, облечена в платнена сива рокля, беше вързала на главата си синя кърпа, едната страна на която закриваше врата й, а двата края свободно се развяваха над бузите, закривайки лицето й от палещото слънце. С един замах на вилата тя загребваше тревата, подхвърляше я към вятъра, а той я понасяше като сива прах. Сламките хвърчаха, разнасяше се пронизващ и силен мирис на окосена трева, на увехнали цветя. Беше й много горещо, но напредваше весело след това непрекъснато хвърчащо сено, което я развеселяваше.

— Ей, малката — каза Палмир със своя печален глас, — вижда се, че си млада… Утре ще усетиш ръцете си…

Но не бяха само те, цялото село Рон бе излязло да коси и да суши сено в ливадите около тях. Още преди разсъмване Делом бе тук, защото мократа от росата трева е нежна, реже се като топъл хляб, обаче се втвърдява колкото повече слънцето я пече; чуваше се как тревата непрекъснато съска под косата в голите му ръце. До ливадата на фермата имаше два парцела — единият принадлежеше на Макерон, другият на Ланген. В първия беше Берт, облечена като госпожица в рокля с волани и със сламена шапка на главата, дошла с работничките от любопитство; но вече изморена, тя се бе облегнала на вилата си под сянката на една върба. В другия парцел Виктор косеше вместо баща си; в момента беше седнал да очуква косата си. От пет минути сред голямата трептяща тишина във въздуха се чуваше само това упорито чукане, бързите удари на чукчето върху желязото.

Точно в това време Франсоаз отиде при Берт.

— Какво, омръзна ли ти?

— Малко, започнах да се уморявам… Когато човек не е навикнал!

Те подхванаха разговор. Заприказваха за Сюзан, сестрата на Виктор, която Лангенови бяха настанили в шивашко ателие в Шатодюн, обаче след шест месеца тя бе офейкала в Шартр, за да си поживее. Разказваха, че била избягала с някакъв писар и всички момичета в Рон шушукаха за нея и жадуваха за повече новини. Да си поживее — това означаваше да пирува, да пие до насита сироп от френско грозде с газирана вода в компания с всякакви мъже, с цели дузини, които да лягат един след друг върху нея в задните стаички на кръчмарите.

— Да, миличка, така е… О, тя добре си живее!

Франсоаз, която бе по-млада, гледаше с изумени очи.

— Виж ти какво развлечение! — каза тя най-сетне. — Но ако тя не се върне, Лангенови ще останат сами, понеже Виктор ще отиде войник.

Берт, която ги мразеше като баща си, вдигна рамене: не я интересувал Ланген! Той би трябвало да съжалява само за едно — че малката не е останала да я премятат в дома му, та да привлича повече клиенти в тютюнопродавницата си. Нима един четиридесетгодишен старец, някакъв неин чичо, не беше я прекарал, преди да замине за Шатодюн? Това станало един ден, когато двамата чистели моркови. И като сниши гласа си, Берт разказа със съответните думи как е станало това. Франсоаз, превила се надве, се смееше до задавяне, толкова смешна й се виждаше историята.

— Ама че работа! Не е ли глупаво да си правят такива неща?

Тя отново се залови с работата си, отдалечи се, започна да повдига тревата с вилата и да я разпръсва под слънцето. Все още продължаваше да се чува постоянният шум на чукчето върху желязото. А няколко минути след това, като се приближи до седналия момък, го запита:

— Значи отиваш войник?

— О, през октомври… Има време, не е толкова бързо.

Не можа да устои на желанието си да го разпита за сестра му и заговори:

— Истина ли е това, което се приказва, че Сюзан е в Шартр?

Обаче той отвърна с пълно безразличие:

— Изглежда… Щом като й е приятно!

И веднага продължи; видя в далечината да се появява Лекьо, главният учител, който изглежда минаваше случайно, разхождайки се из полето:

— Виж ти! Ето кандидат за дъщерята на Макерон… Какво казвах аз? Ето спря се, завира си носа в косата й. Така, така, мръсен палячо, можеш да я миришеш, ще получиш само миризмата й.

Франсоаз отново се разсмя, а Виктор сега се нахвърли върху Берт от омраза към семейството. Не се съмнявал, че главният учител не бил кой знае каква стока — един горделивец, който биел шамари на децата, един хитрец, чиито разбирания никой не знаел, способен да бъде вярно куче на дъщерята, за да получава пари от бащата. Но и Берт съвсем не била целомъдрена, въпреки че се надувала като госпожица, възпитана в града. Да, макар и да носела поли с волани, кадифени елечета и да уголемявала задника си с кърпи, отдолу под тия парцалчета не била по-свястна, а напротив, защото имала голям опит — нали човек научава повече, ако се образова в пансиона в Клоа, отколкото ако си стои в къщи да гледа кравите. Нямало опасност тая да се остави да й направят дете; предпочитала сама да си вреди на здравето.

— Как така? — попита Франсоаз, която нищо не разбираше.

Виктор направи някакъв жест и след като тя стана сериозна, добави, без да се смущава:

— Така, тя винаги ви говори мръсотии и ви се натиска!

И той отново се зае да очуква косата си. Сред шума се засмя, удряше с чукчето между думите си.

— После знаеш ли, голищарка е…

— Какво?

— Не разбираш ли, бога ми!… Голищарката — това е прякорът, с който я наричат момчетата, понеже не са й поникнали…

— Какво не са й поникнали?

— Косми навсякъде… По ония места е като малко момиченце, гладка като дланта си.

— Хайде де, лъжец!

— Щом ти казвам!

— Ти виждал ли си я?

— Аз не, но други.

— Кои други?

— Ами момчета, които са се клели на момчета, които аз познавам.

— И те къде са я видели? Как са я видели?

— Ами че както се гледа! Като си пъхнеш носа или като надничаш през някоя цепнатина. Знам ли аз?… Ако не са спали с нея, то има моменти и места, когато хората се събличат, нали?

— Значи нарочно са я дебнали!

— В края на краищата няма значение! Казват, че е като животно, съвсем грозно, съвсем голо, като най-отвратителното от ония отвратителни малки врабчета без пера, които стоят с отворени човки в гнездата. О, ама грозни, толкова грозни, че да повърнеш върху им!

Франсоаз отново прихна, защото си представяше, че това врабче без пера изглежда много смешно. И не можа да се успокои, не продължи да разстила сеното, докато не забеляза по пътя сестра си, която идеше към ливадата. Лиз се приближи към Жан и му обясни, че отива при чичо си заради Бюто. От три дни те бяха се уговорили за тази среща и тя му обеща да мине пак, за да му съобщи отговора. Когато Лиз се отдалечи, Виктор продължаваше да чука. Франсоаз, Палмир и другите жени все така прехвърляха тревата под ослепителния блясък на високото ясно небе. В същото време Лекьо много любезно учеше Берт, като загребваше с вилата, която дигаше и сваляше вдървен като войник при упражнения. Далече от тях косачите, без да спират, напредваха с едни и същи ритмични движения, клатейки се от кръста нагоре при непрекъснатото замахване и притегляне на косата. За малко Делом се спря, остана прав и много висок сред другите. Извади от чантичката си черен камък и с бързо привично движение започна да точи косата си. После преви отново гръб и се чу как изостреното желязо захапва тревата с по-силно свистене.

 

 

Лиз бе стигнала до къщата на Фуанови. Отначало се обезпокои, че няма никой, защото домът изглеждаше мъртъв. Роз се беше отървала от двете си крави, старият бе продал коня си, и вече нямаха нито добитък, нито работа, нито нещо друго, което да пъпли из празните постройки и в двора. Все пак тя отвори вратата. Въпреки че навън животът кипеше, стаята бе тиха и тъмна; там дядо Фуан прав дояждаше парче хляб със сирене, а до него бе седнала жена му, която бездействуваше и го гледаше.

— Добър ден, лельо… Добре ли сте сега, както се надявахте?

— Ами да — отвърна старицата, чието лице просия, ощастливена от това посещение. — Сега, когато сме буржоа, можем само да се радваме на хубавото време от сутрин до вечер.

Лиз пожела да се покаже любезна и към чичо си.

— И апетитът е добър, както виждам?

— О! — каза той. — Не че ми се яде… Ама като захапе човек филията, чувствува се някак си зает, денят се изнизва.

Видът му беше толкова мрачен, че Роз се впусна да обяснява колко били щастливи, загдето вече не работят. Наистина били доста припечелили и вече можели да гледат как другите се трепят, докато те блаженствуват с рентата си. Да стават късно, да въртят палци, пет пари да не дават, че било топло или студено, да нямат никаква грижа — ах! Това коренно ги променило, те наистина се чувствували като в рая. А и той се разсъни, разпали се като нея, започна да преувеличава. И под тази пресилена радост, под възбудата от това, което казваха, се долавяше голямата скука, наказанието на безделието, измъчващо тези двама старци, откакто ръцете им изведнъж бяха престанали да се движат и крееха в покоя, подобно на стари машини, захвърлени сред железни отпадъци.

Най-сетне Лиз реши да заговори за причината на посещението си.

— Чичо, разказаха ми, че онзи ден вие сте се срещали с Бюто…

— Бюто е един нехранимайко — извика Фуан, разгневил се внезапно, без да й даде възможност да се доизкаже. — Ако не беше упорствувал така като магаре, щях ли да имам тази разправия с Фани?

Това беше първото спречкване между него и децата му, което той таеше и което издаде горчивината, без да иска. Поверявайки дела на Бюто на Делом, той искаше да получи наем в размер осемдесет франка на хектар, обаче Делом се съгласи да му заплаща само двойна издръжка — двеста франка, от своя страна, и двеста франка за другия. Това беше основателно и затова старият се вбесяваше, че бе сгрешил.

— Каква разправия? — попита Лиз. — Нима Деломови не ви плащат?

— О, плащат! — отвърна Роз. — На всеки три месеца точно по обяд парите са тук на масата… Само че има различни начини на плащане, нали? А старият, който е чувствителен, би желал поне да са любезни… Фани влиза у нас с такъв вид, сякаш идва при съдебен пристав, сякаш я ограбваме.

— Да — добави старият, — плащат си и това е всичко. Аз считам, че това е недостатъчно. Необходимо е внимание… Нима изпълняват своите задължения с тия пари? Като че ли сме кредитори и нищо повече… Пък и смятат, че сме виновни, ако се оплачем. Поне всички да плащаха!

Той млъкна, настъпи тягостна тишина. Намекваше за Исус Христос, който не им бе дал нито едно су, пропиваше дела си, като ипотекирваше парче по парче имота; майката се отчайваше, въпреки че бе готова винаги да защитава разбойника, любимия си син. Тя трепереше да не се разтвори и тази рана, затова побърза да каже:

— Не се тревожи за глупости… Щом като сме щастливи, защо се вълнуваш за всичко друго? Щом като имаме достатъчно, стига ни.

Тя никога не беше му възразявала така. Той я погледна втренчено:

— Ти много се разприказва, старо!… Разбира се, че искам да бъда щастлив, но не да ми досаждат!

И тя отново стана съвсем малка, сви се боязливо на стола, докато той довършваше хляба си, дъвчейки продължително последния залък, за да удължи мълчанието. Тъжната стая заспиваше.

— Затова — можа да продължи Лиз — аз искам значи да знам какво смята да прави Бюто с мене и със своето дете… Досега съвсем не съм го безпокоила, но е време този въпрос да се реши.

Двамата старци не продумаха нито дума. Тя направо попита бащата:

— Щом като вие сте го видели, той трябва да ви е говорил за мен… Какво каза?

— Нищо, не си отвори дори устата по този въпрос… И няма какво да каже, бога ми! Кюрето ме притиска да уредя това, сякаш може да се уреди, докато момчето отказва да приеме дела си!

Лиз, изпълнена с несигурност, разсъждаваше.

— Вярвате ли, че ще приеме дела си един ден?

— Все още е възможно.

— И мислите ли, че ще се ожени за мен?

— Има изгледи.

— Значи ме съветвате да чакам?

— Ами да! Според силите ти. Всеки прави това, което счита за добро.

Тя замълча, не искаше да говори за предложението на Жан, не знаейки по какъв начин да изтръгне окончателен отговор. После направи последно усилие.

— Разберете, в края на краищата се измъчвам, като не знам на какво да разчитам. Трябва да ми се каже „да“ или „не“… Моля ви вие, чичо, не бихте ли отишли да попитате Бюто?

Фуан вдигна рамене.

— Първо, никога няма да заговоря на този нехранимайко… И второ, дъще моя, колко си наивна! Защо да караме да каже „не“ това магаре, което след това винаги ще казва „не“? Дай му свободата един ден да каже „да“, ако има интерес!

— Разбира се! — заключи просто Роз, отново станала безропотно съгласна със своя мъж.

Лиз не можа да изтръгне нищо повече от тях. Остави ги, затвори вратата към стаята, която отново потъна в своето вцепеняване; и къщата пак изглеждаше празна.

В ливадите край Егр Жан и двете работнички бяха започнали първата копа. Франсоаз я оформяше. Застанала в средата върху една купчина, тя разстилаше и подреждаше в кръг сеното, което косачът и Палмир й носеха с вилите си. И малко по малко копата се увеличаваше, издигаше се, а тя продължаваше да стои по средата, пъхайки стиски сено под краката си. Около нея се образуваше дупка от издигащата се стена от сено, която достигаше вече до колената й. Копата се очертаваше. Беше вече два метра висока; Палмир и Жан трябваше да надигат вилите си и работата продължаваше с голям смях, предизвикан от радостта, че са на чист въздух, вдишвайки хубавия аромат на сеното, и от шегите, които си правеха. Най-вече Франсоаз беше развеселена и щастлива — с кърпа на врата, с глава окъпана от слънце, с развята коса, посипана с тревички, изправила се сред тоя растящ куп, в който плуваше до бедрата. С потънали голи ръце, тя сякаш се давеше във водовъртежа при всяко хвърляне на сено отдолу, което я покриваше с дъжд от изсъхнала трева.

— Олеле! Боде ме!

— Къде те боде?

— Под фустата, горе…

— Трябва да е паяк, дръж се здраво, стисни си краката!

И смехът ставаше още по-силен, придружен от мръсни думи, които ги караха да се превиват.

Делом, който беше по-надалече, се смути и обърна за миг глава, без да престава да коси. Ах това хлапе, навярно не върши много работа, щом като се забавлява така! Сега разглезваха момичетата, те работеха ей така, за да си играят. И той продължи, поваляше тревата с бързи удари, увеличавайки зад себе си окосеното място. Слънцето преваляше към хоризонта. Косачите все повече напредваха. Виктор, който бе престанал да очуква косата си, съвсем не бързаше. И тъй като Бъзлата минаваше с гъските си, той тайничко побягна, за да я настигне под гъстия върбалак край реката.

— Чудесно! — извика Жан. — Той ще продължи да остри инструмента си. Точилото е там, чака го.

Франсоаз отново избухна в смях при този намек.

— Много е стар за нея.

— Много стар ли?… Вслушай се де, ще чуеш дали не точат заедно!

И така изсвири с уста, имитирайки точило, че и Палмир се хвана за корема, сякаш колики я пронизаха:

— Какво му е днес на този Жан? Ама че е смешен!

С вилите си те хвърляха сеното все по-нагоре, копата се издигаше. Започнаха да се подиграват на Лекьо и на Берт, които бяха седнали. Може би Голищарката в края на краищата се е оставила да я гъделичка отдалече със сламка; главният учител можеше да си точи зъбите колкото си ще, хапката не беше за него.

— Какъв мръсник! — извика Палмир, която не умееше да се смее, а се задушаваше.

Жан се пошегува с нея:

— Нима наистина сте достигнали до тридесет и две години, без да сте обърнали листа от другата страна?

— Аз ли? Никога!

— Как така! Нито едно момче ли не ви е закачило? Нямали ли сте любовник?

— Не, не.

Беше съвсем побледняла, много сериозна с продълговатото си мършаво лице, увехнало и затъняло вече от усилен труд, лице, в което имаше само две светли и дълбоки очи като на добродушно предано куче. Може би премисляше жалкия си живот, прекаран без приятелство и любов, живот като на товарно животно под удари с камшик, прибиращо се вечер в обора си, умряло за сън; беше се спряла, изправена с ръце върху вилата, отправила очи далече в това поле, което никога дори не бе забелязвала.

Настъпи мълчание. Неподвижна, горе върху копата, Франсоаз слушаше Жан, който, задъхвайки се, продължаваше да се шегува, но се въздържаше да каже това, което му бе на устата. Най-сетне се реши, изплю камъчето.

— Значи лъжа е това, което се разказва, че вие спите с брат си?

Както бе бледо, лицето на Палмир пламна от нахлулата кръв, която й върна младостта. Тя запелтечи изненадана, разгневена, не можейки да намери думи, с които искаше да отрече.

— О, какви лоши хора!… Ако трябваше да им се вярва…

А Франсоаз и Жан започнаха отново шумно да се шегуват, говореха едновременно, притискаха я, объркваха я. Ами! В техния срутен обор, където живееха тя и брат й, нямало начин да мръднат, без да паднат един върху друг. Сламениците им били един до друг на пода, нямало начин да не сбъркат през нощта.

— Хайде, истина е, кажи, че е истина… Впрочем знае се.

Както бе права, болезнено засегната, Палмир избухна гневно:

— И така да е, вас какво ви засяга?… Бедното момче няма кой знай какви удоволствия. Аз съм му сестра, бих могла да му бъда и жена, щом като всички момичета го отбягват.

Две сълзи се търкулнаха по бузите й при това признание за сърцераздирателната й майчинска любов към недъгавия, стигаща до блудство. След като му осигуряваше хляба, вечер тя можеше да му дава и това, което другите му отказваха, едно удоволствие, което не й струваше нищо; със своите смътни разбирания на същества, близки до земята, на па̀рии, отхвърлени от любовта, те не можеха да обяснят как това бе станало: едно инстинктивно сближаване, без да са го обмислили — той, животински измъчван, тя, състрадателна и добра във всичко, отдавайки се най-после един на друг за удоволствието да им бъде по-топло в жалката бърлога, в която трепереха от студ.

— Тя е права, какво ни засяга нас? — подзе Жан добродушно развълнуван, че я вижда така разстроена. — Това си е тяхна работа, не вредят на никого.

Впрочем нещо друго привлече вниманието им. Исус Христос беше слязъл от замъка, бившия зимник, който обитаваше сред храсталаците; той вървеше бързо и още от горния край на пътя викаше Бъзлата с висок глас, като ругаеше, че развратната му дъщеря била излязла от два часа — пак преди да се погрижи за вечерната супа.

— Дъщеря ти — извика му Жан — е под върбите, гледа луната заедно с Виктор.

Исус Христос вдигна двата си юмрука към небето.

— Дявол да я вземе тая развратница, която ме опозорява!… Ще отида за камшика си.

И той се върна тичешком нагоре. Имаше голям коларски камшик, окачен вдясно зад вратата, който използуваше в такива случаи.

Но Бъзлата навярно го бе чула. Под листака се долови продължително шумолене, трополене от бягане; и две минути по-късно Виктор се появи, крачейки безгрижно. Той разгледа косата си и най-сетне отново се хвана на работа. А понеже Жан отдалече го попита дали няма колики, той отвърна:

— Точно така!

Довършваха копата, висока четири метра, устойчива, закръглена като кошер. С дългите си мършави ръце Палмир хвърли последните стиски, а Франсоаз, изправена на върха, изглеждаше в този момент грамадна на фона на бледото небе, осветено от залязващото жълто-червеникаво слънце. Тя беше много задъхана, цялата трептяща от напрежението, обляна в пот, с коса полепнала на темето; беше и толкова разпусната, че през разкопчаната й блуза се виждаха малките й твърди гърди, а пък полата й се бе плъзнала по бедрата, понеже копчетата се бяха скъсали.

— Олеле! Колко е високо!… Главата ми се завъртя.

И тя се смееше разтреперана, двоумейки се, защото не знаеше как да слезе — опитваше с единия крак, но бързо го връщаше назад.

— Не, много е високо. Иди да потърсиш стълба.

— Ех, че си глупава! — каза Жан. — Че седни де и се плъзни!

— Не, не, страх ме е, не мога!

Избухнаха викове, увещания, солени шеги. Да не се спуска по корем, че ще се подуе, а по задник, освен ако вече няма подутини! Отдолу той се възбуждаше, вдигнал поглед към краката на това момиче; и постепенно раздразнен, че я вижда толкова нависоко, извън неговия обсег, несъзнателно бе обхванат от мъжкото желание да я хване и задържи.

— Нали ти казвам, че няма да си счупиш нищо!… Търколи се, ще паднеш в ръцете ми.

— Не, не!

Той бе застанал пред копата, разтворил ръцете си, и предлагаше обятията си, в които да се хвърли. И когато се реши, затворила очи, тя се спусна по плъзгавия наклон на сеното; падането й бе така силно, че го прекатури, като го яхна с двете си бедра. На земята с надигната пола тя се задавяше от смях и мънкаше, че не се била ударила. Почувствувал я така разпалена и запотена до себе си, той я бе прегърнал. Този остър момински дъх и този силен аромат на изсушено от слънцето сено го опияняваха, вцепеняваха мускулите му, караха го да побеснява от желание. Освен това имаше и нещо друго, някаква неосъзната страст към това дете, която бликна изведнъж, някаква нежност и на сърцето, и на плътта, дошла отдалече, нараснала с техните игри и смехове, а сега преляла в желание да я обладае веднага тук, на тревата.

— О, Жан! Стига, пречупваш ме!

Тя продължаваше да се смее, смятайки, че той си играе. А Жан, след като срещна опулените очи на Палмир, изтръпна и се надигна с отчаяния израз на пияница, който е изтрезнял пред зееща дупка. Как? Значи не е желал Лиз, а това хлапе! Никога сърцето му не бе се разтуптявало при мисълта, че плътта на Лиз ще бъде до неговото тяло, а пък сега кръвта му кипна при желанието да целуне Франсоаз. Стана му ясно вече защо изпитва такова голямо удоволствие, като посещава двете сестри и се мъчи да им бъде полезен. Но момичето беше толкова младо! Той се отчая и засрами.

Точно в този момент Лиз се върна от Фуанови. По пътя бе размислила. Тя повече би обичала Бюто, защото той е баща на детето й. Старите имаха право, защо да избързва? В деня, в който Бюто би казал „не“, Жан винаги ще бъде тук, за да каже „да“.

Тя се приближи до него и веднага заговори:

— Няма отговор, чичо не знае нищо… Да почакаме.

Изплашен, още разтреперан, Жан я гледаше, без да разбира. После се сети: сватбата, детето, съгласието на Бюто, цялата тази история, която преди два часа той считаше изгодна за нея и за него. Побърза да каже:

— Да, да, да почакаме, така ще бъде по-добре.

Нощта настъпваше, една звезда най-горе на виолетовото небе вече блестеше. В сгъстяващия се мрак се различаваха само смътно очертаващите се кръгли копи, които стърчаха върху окосената повърхност на ливадите. Но лъхът на топлата земя се чувствуваше по-силно в настъпилото спокойствие, а и все по-ясно се чуваше всеки шум, музикално продължен и избистрен. Този шум беше от гласове на мъже й жени, от заглъхващи смехове, от пръхтене на животни, от звън на инструменти; заинатили се да довършат края на ливадата, някои косачи продължаваха, не прекъсваха работата си; така че още се чуваше свистенето на косите, равномерният и продължителен звук на труда, който не се виждаше вече.