Емил Зола
Земя (16)

4.

Силното августовско слънце изгряваше на хоризонта още в пет часа и Бос разстилаше зрелите си жита под пламтящото небе. След последните летни проливни дъждове зелената покривка, растяща непрекъснато, постепенно беше пожълтяла. Сега се бе ширнало едно златистожълто подпалено море, което сякаш отразяваше сиянието на въздуха, едно море, надигащо огнена вълна при най-слаб вятър. Нищо друго освен жито, без да се забелязва нито една къща, нито едно дърво, до безкрая жито! Понякога в жегата оловно тежко спокойствие приспиваше класовете, а земята започваше да се изпарява и да лъха на плодородие. Бременността бе към своя край, чувствуваше се как издутите семена напират като топли и тежки зърна. И пред тази равнина, пред тази гигантска жътва, тъга обземаше човека, че никога не може да види края — беше много дребен, като насекомо в тази необятност.

В Бордери Урдьокен, приключил преди една седмица с ръжта, атакуваше житото. Миналата година механичната му жътварка се бе развалила и отчаян от лошото отношение на своите работници към машината, самият той бе започнал да се съмнява в ефикасността й; поради това бе наел група жътвари още от Възнесение. Според обичая беше ги взел от Перш, в Мондубло: водача им — висок и слаб мъж, още петима жътвари и шест събирачки — четири жени и две момичета. Една кола ги докара в Клоа, откъдето отиде да ги вземе каруцата на фермата. Всички тия хора спяха в овчарника, празен по това време, тук-там из сламата момичетата, жените и мъжете лежаха полуголи заради горещината.

По това време Жаклин биваше най-много заета. Изгревът и залезът определяха работното време; жътварите изтръскваха бълхите си в три часа сутринта, връщаха се в сламата към десет часа вечерта. Така че тя трябваше да бъде на крак първа за супата в четири часа, въпреки че си лягаше последна, след като поднесеше голямото ядене в девет часа вечерта — сланината, говеждото и зелето. Между тези две яденета трябваше да ги храни още три пъти — хляб и сирене преди обяд, супа по обяд и млечна попара след обяд; общо пет пъти обилна храна, поливана с ябълков сок и вино, защото жътварите, които извършват тежка работа, са взискателни. Обаче тя се смееше и беше все на крак, имаше стоманени мускули и бе гъвкава като котка; тази неуморимост беше още по-изненадваща, тъй като тогава изтощаваше с любов Трон, този грамаден, недодялан кравар, чиято нежна, но едра плът силно я възбуждаше. Тя го бе превърнала в свое куче, водеше го в хамбарите, в сеновалите, в овчарника сега, когато овчарят, от който се страхуваше да не я издаде, спеше навън с овцете. Забавляваше се с него най-вече през нощта и се прибираше гъвкава и изящна, пълна с енергия. Урдьокен не виждаше нищо, не знаеше нищо. Той беше изпаднал в жътвена треска, една особена треска, голямата ежегодна страстна криза към земята, вътрешно изцяло разтреперан, с пламнала глава, с разтуптяно сърце и разтърсено тяло пред узрелите класове, които падаха.

Тази година и нощите бяха така горещи, че понякога Жан не можеше да издържи в таванчето до конюшнята, където спеше. Излизаше, предпочиташе да се излегне облечен върху каменната настилка в двора. Не само нетърпимата животинска топлина на конете и изпарението на сламата, застлана на пода на конюшнята, го пропъждаха навън; причина бе и безсънието; той непрекъснато виждаше образа на Франсоаз, обзела го бе натрапчивата идея, че тя идва, че той я хваща, че я притиска в обятията си. Сега, когато Жаклин, заета с друг, го оставяше на спокойствие, приятелското му чувство към това момиче се превръщаше в страстно желание. В полусънното си страдание той по двадесет пъти се кълнеше, че на другия ден ще отиде и ще я обладае; после станеше ли, потопеше ли главата си във ведрото със студена вода, той намираше, че решението му е отвратително и че е много стар за нея; обаче мъченията започваха отново през следващата нощ. Когато пристигнаха жътварите, всред тях той разпозна жената, омъжена за един от косачите, с която се бе любил преди две години — тогава тя още бе момиче. Една вечер възбудата толкова го измъчваше, че той измъкна от овчарника жената, която спеше между мъжа си и брат си, хъркащи с отворени уста. Тя склони, без да се съпротивява. Мълчаливо, лакомо удовлетворяване бе тази прегръдка в мрака върху утъпкания под, който, въпреки греблото, беше запазил от зимуването на овцете една толкова остра амонячна миризма, че насълзяваше очите. И така от двадесет дни те прекарваха там всяка нощ.

Още от втората седмица на месец август работата се усили. Косачите бяха тръгнали от северните ниви и слизаха към тия, които бяха в долината на Егр; и сноп след сноп огромната житна маса падаше, всеки замах с косата отхапваше, поваляше една валчеста порязаница. Мъничките насекоми, потънали в този гигантски труд, излизаха победители. Зад техния бавен поход в строй се появяваше обръснатата земя, коравите стърнища, по които тъпчеха събирачките, превили гърбове. Това бе времето, когато голямата тъжна и самотна Бос най-много се развеселяваше, изпълнена с хора, оживена от непрекъснато движещи се работници, коли и коне. Докъдето стигаше погледът работеха групи от хора, наведени по един и същ начин, с един и същ замах на ръцете, някои от тях бяха съвсем наблизо и се чуваше свистенето на косите, други се очертаваха като черни ивици, подобни на мравки, пълзящи чак до хоризонта. Във всички посоки се отваряха просеки като в прояден плат, разцепен на вси страни. При това движение на мравуняка равнината Бос свличаше пищното си наметало парче по парче, чезнеше лятната й премяна и изведнъж оставаше опустошена и гола.

През последните дни горещината беше непоносима, особено в деня, в който Жан превозваше снопи близо до нивата на Бюто, в един парцел на фермата, където трябваше да вдигнат грамадна копа, висока осем метра, от около три хиляди снопа. Стърнищата се пропукваха от засушаването, а непожънатите още житни стебла стърчаха неподвижно, изгаряни от слънцето: би могло да се каже, че горяха с пламък. Никаква прохлада от зеленина, нищо друго освен къси сенки на хора по земята. Още от сутринта под този небесен огън Жан, плувнал в пот, товареше и разтоварваше колата си безмълвно, само при всяко връщане хвърляше поглед към нивата, където зад косящия Бюто беше Франсоаз; превита на две тя събираше.

Бюто бе принуден да наеме Палмир, за да му помага. Франсоаз не беше достатъчна, а той не искаше да разчита на Лиз, която бе бременна от осем месеца. Тази бременност го дразнеше. Той биваше много предпазлив и се чудеше как се бе промъкнало това дете. Сега измъчваше жена си, обвиняваше я, че е забременяла нарочно, хленчеше с часове, сякаш някой бедняк или скитащо животно се бе вмъкнало в дома му, за да изяде всичко; след осем месеца той стигна дотам, че не можеше да гледа корема на Лиз, без да я наругае: тоя проклет корем! Била по-глупава от гъска! Опропастявала къщата! Сутринта тя бе дошла да събира окосеното; но той я отпрати, разярен от несръчната й тромавост. Тя трябваше да се върне и донесе следобедната закуска.

— Дявол да го вземе! — каза Бюто, който упорито се мъчеше да окоси единия край на нивата. — Гърбът ми изгоря, а езикът ми изсъхна.

Той се изправи, обул груби обуща на босо, облечен само с риза и платнен панталон; ризата му бе разкопчана, полуизскочила от панталона, като разкриваше потните косми на гърдите му.

— Трябва пак да пия.

И отиде да вземе изпод дрехата си бутилката с ябълково вино, която бе скътал там. После, след като пи от това хладно питие, той се сети за малката.

— Не си ли жадна?

— Да.

Франсоаз взе бутилката, дълго пи без отвращение; той я изгледа, когато тя се наведе, прегъната на две, протегнала шия, с изопната по тялото й тънка дреха. Тя също се потеше в износената басмена, полуразтворена рокля; разкопчаният корсаж разкриваше бялата й плът. Под синята кърпа, с която бе покрила главата и врата си, очите й изглеждаха много големи сред безмълвното лице, пламнало от горещината.

Без да каже повече нито дума, Бюто отново се залови на работа, поваляше откос след откос при всяко замахване с косата, при всяко скърцане на стоманата, с която крачеше в такт, а тя, все така наведена, го следваше, хванала с дясната си ръка сърпа, с който събираше сред бурените класове и след това ги поставяше на ръкойки при всяка трета крачка. Когато той се изправяше за минутка, за да избърше чело с опакото на ръката си, и погледнеше назад надигнатият й задник, главата й почти опряла земята — поза на самка, която се предлага — и езикът му сякаш изсъхваше още повече; тогава закрещяваше с пресипнал глас:

— Мързелано! Внимавай да не пропускаш класове!

Палмир връзваше снопи в съседната нива, където от три дни сламата на ръкойките беше изсъхнала; нея той не надзираваше, защото й плащаше на сто снопа, нещо, което не се практикуваше, под претекст, че тя не била вече така силна, а доста остаряла и похабена, и щял да губи, ако й даде тридесет су както на младите жени… Дори тя го бе молила коленопреклонно, а той се реши да я вземе, като я ограбваше с примирен вид на християнин, който прави благодеяние! Нещастницата вдигаше по три-четири ръкойки, толкова, колкото слабите й ръце можеха да хванат; после с предварително приготвена връв Палмир силно стягаше снопа. Това връзване, тази толкова тежка работа, която обикновено мъжете запазваха за себе си, я изтощаваше, смазваше гърдите й с непрекъснатото пренасяне на тежките снопи, а ръцете й отмаляваха от стягането и връзването на сламата. Сутринта бе си донесла една бутилка, която час по час ходеше да пълни от една съседна локва със застояла, и воняща вода; пиеше я лакомо, въпреки съсипващата я диария, която бе хванала от началото на горещините, откакто работеше без прекъсване, до изтощаване.

Синьото небе побледня като свод, нагрят до бяло; и от разпаленото слънце падаше жарава. Беше след ядене, в тежкия потискащ час на следобедната почивка. Делом и помощниците му, които съвсем близо нареждаха снопи на кръстци — четири отдолу и един горе за покрив — бяха изчезнали, всички налягали в някоя падинка наоколо. Само за миг се мярна старият Фуан, който живееше при зет си от петнадесет дни, след като продаде къщата си; но и той изчезна, навярно се бе излегнал някъде. На безлюдния хоризонт над искрящите стърнища в далечината се виждаше само тънкият силует на Крантата; тя разглеждаше една висока копа, която нейните хора бяха започнали да издигат сред множество полуразвалени дребни кръстци. Крантата изглеждаше като някакво дърво, закоравяло от годините, което вече не се страхува от слънцето; стърчеше съвсем права, без нито капка пот, ужасена и възмутена от хората, които спяха.

— Пфу! Чак кожата ми пука — каза Бюто.

И като се обърна към Франсоаз, подкани:

— Да поспим, нали?

Потърси с поглед малко сянка, но не намери. Слънцето падаше отвесно навред и наоколо нямаше никакъв храст, който да ги приюти. Най-после забеляза в единия край на нивата някакъв трап, над който неокосеното още жито хвърляше мрежеста сянка.

— Ей, Палмир — извика той, — ще направиш ли като нас?

Тя беше на петдесет крачки и отвърна с тих глас, който достигна до тях като шепот:

— Не, не, няма време.

Само тя остана да работи в пламтящата равнина. Ако довечера не занесе тридесетте су, Иларион щеше да я пердаши; защото той не само я измъчваше със своите животински страсти, но вече и я ограбваше, за да се напива с ракия. Обаче нейните последни сили я изоставяха. Плоското й тяло без гърди и бедра, рендосано като дъска от работа, скърцаше, готово да се разпадне при всеки събран и вързан сноп. С този пепелив образ, изтъркан като стара монета, тя изглеждаше на шестдесет години, макар че беше на тридесет и пет, и изцеждаше живота си под палещото слънце с отчаяното усилие на товарно животно, което ще падне и ще умре.

Бюто и Франсоаз бяха легнали един до друг. От телата им се изпаряваше пот, сега, когато не мърдаха, смълчани и със затворени очи. Изведнъж потънаха в дълбок сън и спаха цял час; но продължиха да се потят, пот течеше от тях под този въздух, неподвижен и тежък като в пещ. Когато отвори очи, Франсоаз видя, че Бюто се е обърнал към нея и я гледа възбудено. Тя спусна клепачи, престори се, че заспива отново. Без още да й бе казал нещо, тя чувствуваше, че той я желае, откакто я бе видял израснала и станала истинска жена. Тази мисъл я съкрушаваше; щеше ли да се осмели тази свиня? Всяка вечер тя чуваше какво прави със сестра й. Никога този нагон на цвилещ кон не бе я дразнил до такава степен. Ще посмее ли? И тя го чакаше, желаейки несъзнателно да я нападне, твърдо решила да го удуши, ако я докосне.

Внезапно, когато тя стискаше очи, Бюто я сграбчи.

— Свиня! Свиня! — измънка тя, като го отблъсна…

А той, смеейки се като луд, повтаряше тихо:

— Глупачко! Отпусни се да свършим!… Казвам ти, че всички спят, никой не ни гледа.

В този момент бледото агонизиращо лице на Палмир се появи над житото — бе се обърнала при шума. Но от нея не се страхуваха повече отколкото от някоя крава, подала муцуната си. И наистина тя с безразличие пак се залови със сноповете си. Отново чуха как пука гръбнакът й при всяко усилие.

— Глупачке, я вкуси малко! Лиз не ще узнае нищо.

Франсоаз бе надвита, силите й отслабваха, но като чу името на сестра си, се окуражи. И от този момент не се огъна, удряше с двата си юмрука, риташе с двата си крака, които той бе разголил чак до бедрата. Нима беше неин този мъж? Нима тя желаеше остатъците от другата?

— Върви при сестра ми, свиня! Разкъсвай я, ако ти е приятно! Прави й по едно дете всяка вечер!

От ударите й Бюто започна да се ядосва, да ругае, смятайки, че тя само се страхува от последиците.

— Глупачка такава! Кълна ти се, че ще се отдръпна, няма да ти направя дете!

С един ритник тя го улучи долу в корема и той бе принуден да я пусне, но я блъсна така грубо, че тя едва не извика от болката.

Беше време играта да свърши, защото като се изправи, Бюто забеляза Лиз, която идваше да им донесе следобедната закуска. Той тръгна да я пресрещне, задържа я, за да може Франсоаз да си оправи полата. Мисълта, че тя може всичко да каже, го караше да съжалява, че не бе я смазал с един ритник. Обаче тя не проговори, а дръзко и с вирната нагоре глава седна сред ръкойките. И когато той отново започна да коси, тя остана на мястото си, безгрижна като принцеса.

— Какво има? — попита я Лиз, излегнала се също, уморена от ходенето. — Не работиш ли?

— Не, отегчава ме тази работа — отвърна тя гневно.

И понеже не смееше да се нахвърли върху Франсоаз, Бюто изля гнева си над Лиз. Защо седяла още тук, излегнала се като прасна свиня да грее корема си на слънце? Биваше си го тоя корем — същинска зрееща тиква! Тя се засмя при тия думи, беше запазила веселостта си на бъбрива дебелана: може би било вярно, че узрявала, нали наедрявало бебето; и под пламналото небе тя издуваше огромния си валчест корем, който приличаше на гърбица на поникнало от плодородната земя семе. Но той не се смееше. Грубо я накара да се надигне, поиска тя да му помага. Затруднена от тази тежест, която й стигаше до бедрата, тя трябваше да коленичи и да събира класовете, наклонила се встрани, пъхтяща чудовищно, с корем, извит надясно.

— Щом като нищо не правиш — каза тя на сестра си, — прибери се поне вкъщи… Приготви супата.

Без да каже нито дума, Франсоаз се отдалечи. Макар горещината да беше още потискаща, работата в Бос се поднови, дребните черни точки — жътварите — пак се появиха и започнаха да гъмжат навред. Делом привършваше подреждането на снопите заедно с двамата си ратаи; Крантата пък гледаше как се издига копата й, опряла се на бастуна си, който бе готова да хвърли по главите на мързеливците, Фуан отиде да я погледне, после се върна замислен при зет си, след това тръгна насам-натам с тежки крачки на старец, който си припомня и съжалява. Франсоаз с бучаща глава, още несъвзела се от сътресението, вървеше по новия път, когато нечий глас я повика:

— Насам! Ела насам де!

Беше Жан, полускрит зад снопите, които пренасяше от сутринта от съседните ниви. Беше разтоварил колата си, двата коня чакаха неподвижно под слънцето. Щяха да издигнат голяма копа утре и затова той просто бе натрупал снопите, направил три стени, сред които бе застанал като в стая, като в дълбока и потайна сламена дупка.

— Ела де! Аз съм!

Машинално Франсоаз се подчини на този повик. Дори не прояви предпазливост да погледне назад. Ако беше се обърнала, щеше да забележи как Бюто се надига, изненадан, че тя се отклонява от пътя.

Жан се пошегува отначало:

— Много си горда, минаваш, без да кажеш добър ден на приятелите си.

— Ами — отвърна тя, — ти се криеш, човек не може да те види.

След това той се оплака за лошия прием, който му оказва семейство Бюто. Но тя съвсем не мислеше за това, мълчеше, само отвръщаше от време на време с някоя дума. По свое желание се строполи върху сламата, в дъното на дупката, сякаш бе съсипана от умора. Сега я занимаваше само едно нещо, останало в мисълта й, забило се остро в тялото и: насилието на този мъж, там, край нивата, топлите му ръце, които като менгеме стискаха бедрата й, миризмата му, която я преследваше, приближаването на този мъжкар, който тя постоянно очакваше, учестеното му дишане в страданието, че бе отблъснато желанието му. Тя затвори очи, задушаваше се.

Тогава Жан престана да говори. Като я гледаше така — излегната и отпусната, кръвта затуптя във вените му. Той съвсем не бе предвиждал тази среща, бореше се с изкушението поради мисълта, че няма да бъде хубаво да злоупотребява с това дете. Но туптенето на сърцето му го зашеметяваше, толкова много я бе желал! Картината на обладаването го влудяваше, както през нощите, когато изпадаше в трескаво състояние. Той легна до нея, отначало се задоволи да хване ръката й, после грабна двете й ръце, стисна ги до смазване, без да посмее да опре устните си. Тя не ги отдръпна, отвори блуждаещите си очи с натежали клепачи, погледна го без усмивка и без свян с нервно удължено лице. Именно този мълчалив, почти болезнен поглед направи Жан изведнъж груб. Надигна полата й, хвана я за бедрата — също като другия.

— Не, не — измънка тя. — Моля те… Мръсно е…

Обаче не му оказа никаква съпротива, само извика от болка. Струваше й се, че земята чезне под нея. В това замайване тя не можеше да разбере какво точно става: дали не бе дошъл оня, другият? Чувствуваше същата грубост, същата острота на мъжкаря, димящ от тежкия труд под слънцето. Объркването в червеникавата тъмнина на стиснатите й клепачи бе толкова силно, че тя неволно измънка:

— Никакво дете… Дръпни се…

Той се отдръпна рязко, точно навреме…

Франсоаз отвори очи, замаяна, неподвижна, без да каже нито дума. Какво? Нима беше свършено, без да изпита удоволствие? Беше й останала само някаква болка. И пак мисълта й се върна към другия, несъзнателно съжалявайки за неговото измамено желание. На Жан пък се сърдеше. Защо се бе поддала? Тя не го обичаше този стар мъж! И той стоеше като нея неподвижен, изумен от приключението. Най-сетне направи някакъв жест на недоволство, потърси нещо да й каже, но не намери подходящи думи. Смутен още повече, той се опита да я целуне, но тя се отдръпна, не искаше повече да я докосва.

— Аз трябва да тръгвам — прошепна той. — Ти остани още.

Тя не отвърна нищо, отстранила поглед нагоре, вглъбен в небето.

— Нали разбираш? Почакай пет минути, за да не видят, че ти се появяваш едновременно с мен.

След тия думи тя реши да продума:

— Добре, върви си!

И това бе всичко; той изплющя с камшика, изруга конете си и тръгна наред с колата с тежки крачки и наведена глава.

В това време Бюто се чудеше защо е изчезнала Франсоаз зад снопите, но когато видя Жан да се отдалечава, започна да се съмнява. Без да го сподели с Лиз, той тръгна прегърбен, като ловец, който дебне. После изтича и попадна в средата на сламата, в дъното на дупката. Франсоаз не бе мръднала, лежеше безволево от вцепеняването още с разголени крака, а мътните й очи бяха все така отправени нагоре. Не можеше да отрича, пък и не се опита.

— Ах, курво! Ах, мръснице! Значи с този голтак лягаш, а мене ме риташ с крак в корема, мене!… Дявол да го вземе! Ще видим тази работа!

Сега той я държеше здраво, тя прочете ясно в кървясалото му лице, че иска да се възползува от случая. Защо не и той сега, щом като другият я беше вече имал? Но почувствувала отново парещите му ръце, тя пак се разбунтува както преди. Сега той беше тук, обаче тя съвсем не съжаляваше, пак не го искаше, без да съзнава внезапните промени на волята си, и злобно се възпротивяваше с цялото си същество.

— Ще ме оставиш ли, свиня!… Ще те ухапя!

Втори път той трябваше да се откаже. Започна да пелтечи от ярост, побеснял за това удоволствие, което му бяха отнели.

— О, аз подозирах, че вие двамата… Отдавна трябваше да го изхвърля… Дявол да те… Мръснице… Оставяш се да те стърже тоя отвратителен тип!

И той продължи да сипе мръсотии, изрече най-отвратителните думи, говори за станалото с неприлични изрази, които срамно я разголваха. А тя, също така разгневена, вцепенена и бледа, се преструваше, че е спокойна, и отговаряше с отсечен тон на всяка мръсотия:

— Какво те засяга тебе?… Щом като ми е приятно, нима не съм свободна?

— Е добре! Аз ще те изхвърля от вратата навън! Да, още сега, като се приберем… Ще разкажа на Лиз как съм те намерил с ризата върху главата ти и ще отидеш да развяваш байрака си другаде, щом това те забавлява.

Той започна да я блъска пред себе си, отвеждаше я към нивата, където го чакаше жена му.

— Кажи на Лиз… Аз ще си отида, ако искам.

— Охо, ако искаш ли! Ще видим как ще стане! С ритник в задника!

За да минат по-напряко, накара я да прекосят нивата в местността Корнай, останала досега неразделена между нея и сестра й, именно тази нива, чието разделяне той винаги бе отлагал; и изведнъж се стресна, остра мисъл прободе мозъка му; в проблясък видя, че ако я изпъди, нивата ще бъде разделена на две и тя ще отнесе половината, ще я даде може би на любовника си. Тази мисъл го смрази, накара го категорично да се откаже от жестокото желание. Не, глупаво беше! Не трябва всичко да се изпуска само защото едно момиче те е отритнало. Друг път можеш да имаш такова удоволствие; обаче със земята е друго — когато ти е в ръцете, най-добре е да си я запазиш.

Повече не й каза нищо, закрачи по-бавно, отегчен, защото не знаеше как да се измъкне от неудобното положение, преди да стигне до жена си. Най-сетне се реши да каже:

— Аз не обичам коравосърдечните хора, обиден съм, защото ти като че ли се отвращаваш от мен… Иначе съвсем нямам намерение да създавам неприятности на жена си в положението, в което се намира…

Тя си въобрази, че той се страхува да не би да го изложи пред Лиз.

— В едно можеш да бъдеш сигурен: ако ти говориш, ще говоря и аз.

— О, не ме е страх! — подхвана той самоуверено и спокойно. — Ще кажа, че ти лъжеш, че си отмъщаваш, задето съм те изненадал.

После, понеже бяха наближили, заключи бързо:

— Значи между нас да си остане, но ще трябва двамата с теб отново да поговорим.

Обаче Лиз започваше да се учудва, без да може да разбере защо така Франсоаз се връща с Бюто. Той й разказа, че тази мързелана се разсърдила и отишла да се скрие зад една копа, ей там. В същото време пронизителен вик прекъсна разговора им и те забравиха този случай.

— Какво има? Кой извика?

Викът беше страшен, продължителен вой, подобен на предсмъртна въздишка на животно, което колят. Стенанието се извиси и утихна в безпощадния пламък на слънцето.

— Какво ли е това? Навярно някой кон със счупени кости!

Те се обърнаха и видяха Палмир все още права в съседното стърнище сред ръкойките. С отмалелите си ръце тя притискаше към плоските си гърди един последен сноп, мъчейки се да го върже. Но пак извика болезнено и още по-сърцераздирателно, с ужасно отчаяние; като хвърли всичко и се завъртя, тя се строполи в житото, поразена от слънцето, което я печеше от дванадесет часа.

Лиз и Франсоаз се спуснаха към нея, Бюто ги последва не толкова забързан, от другите ниви също всички надойдоха — Деломови, Фуан, който бродеше наоколо, Крантата, която разчистваше камъни с края на бастуна си.

— Какво има?

— Палмир получи удар.

— Хубаво я видях, ей оттам, как пада.

— Ах, боже мой!

Всички я наобиколиха, изпаднали в загадъчния ужас, който обзема селянина при болест, и гледаха, без да смеят много да се доближат до нея. Тя се бе проснала с лице към небето, с разперени ръце, сякаш разпъната върху тази земя, която толкова бързо я бе изхабила с тежък труд и сега я убиваше.

Няколко кръвоносни съда навярно се бяха спукали и тънка струя кръв течеше от устата й. Тя отпадаше все повече върху това стърнище, изтощена от усилията като преуморено животно, много мършава и толкова смалена, че приличаше на дрипа — безплътна и безполова дрипа в предсмъртно дихание сред жътвата на богатото плодородие.

Все пак Крантата, нейната баба, която се бе отрекла от нея и никога не й говореше, се приближи най-после.

— Струва ми се, че е мъртва.

Бутна я с бастуна. Не мръднаха нито тялото й, нито нейните безизразни очи, отворени в бляскавата светлина, нито разтворената й уста. Струйката кръв се съсирваше върху брадичката й, така че бабата, която бе наведена, добави:

— Положително е мъртва… По-добре така, отколкото да бъдеш в тежест на другите.

Поразени, всички стояха като заковани. Нима можеха да я пипнат, без да повикат кмета? Отначало заговориха с тих глас, после започнаха да крещят, за да се чуят.

— Отивам бързо за моята стълба, която е там, срещу копата — каза накрая Делом. — Ще послужи за носилка… Мъртвецът никога не трябва да се оставя на земята, не е на хубаво.

А когато се върна със стълбата и поискаха да вземат няколко снопа за постеля на трупа, Бюто изръмжа.

— Ще ти върнем твоето жито! — отвърнаха му.

— Разчитам, дявол да го вземе! — каза той.

Лиз, засрамена малко от това прекалено скъперничество, прибави две ръкойки за възглавница и поставиха тялото на Палмир; в това време Франсоаз се движеше като насън. Замаяна от тази смърт, съвпаднала с първото й сношение с мъж, тя не можеше да откъсне очи от толкова окаяния труп, учудена най-вече, че този труп е бил на жена. Стоеше и гледаше също като Фуан, чакайки да тръгнат с носилката; старецът не казваше нито дума, сякаш си мислеше, че тия, които си отиват, са много щастливи.

При залез-слънце, в часа за връщане от работа, двама мъже дойдоха да вземат носилката. Товарът не беше тежък, съвсем нямаше нужда да ги сменят. Все пак мнозина ги придружиха, образува се цяло шествие. Минаха пряко през нивята, за да избягнат завоите на пътя. Тялото се вцепеняваше върху снопите, а класовете зад главата висяха и се клатушкаха в такт с крачките на носачите. В небето бе останала насъбралата се топлина, една жълто-червена топлина, натежала в синия въздух. На хоризонта, от другата страна на долината на Лоар, потъналото в пара слънце отправяше към равнината Бос постеля от жълти полегати лъчи. Всичко изглеждаше жълто под позлатата на една от хубавите вечери по време на жътва. Неожънатите още жита бяха с качулки от розов пламък; в стърнищата се ежеха стръкчета, блестящи като позлатени; и от всички страни чак до безкрая издигналите се като гърбици в това русо море копи приличаха на неизмеримо големи разпенени вълни, пламтящи откъм едната си страна, вече черни откъм другата, хвърлящи сенки, които се разстилаха чак до най-далечния край на равнината. Настъпи голямо спокойствие, едва се долови песен на чучулига. Не говореше никой от преуморените работници, които с наведени глави вървяха след носилката, примирени като животни. Чуваше се само лекото скърцане на стълбата от клатенето на мъртвата, понесена из зрялото жито.

Тази вечер Урдьокен уреди сметката на жътварите, които бяха свършили уговорената работа. Мъжете си тръгнаха със сто и двадесет франка, жените — с шестдесет за едномесечния труд. Беше хубава година, нямаше много похабено зърно или пък нащърбени коси, нямаше нито една буря по време на работата. И затова сред големи викове водачът, придружен от цялата си група, поднесе снопа — кръст от сплетени класове — на Жаклин, която считаха за стопанка на къщата; традиционната прощална вечеря мина много весело: изядоха три опечени овнешки бута и пет заека, пиха толкова до късно, че всички си легнаха замаяни. Жаклин, също така пияна, бе изненадана от Урдьокен, увиснала на врата на Трон. Със замаяна глава Жан отиде да се тръшне върху сламата в таванчето си. Въпреки умората, той не можа никак да спи, образът на Франсоаз бе пред него и го измъчваше. Беше изненадан от случилото се, почти разгневен, защото бе изпитал толкова малко удоволствие с това момиче, след като много нощи бе мечтал да го притежава. Оттогава чувствуваше главата си празна и би се заклел, че няма да повтори с нея. А ето че сега едва бе легнал и вече я виждаше пред себе си, пак я желаеше, полудял от спомена за нейната плът; представяше си постъпката там, онази постъпка, чийто вкус не бе изпитал, но чиито най-малки подробности бичуваха сега тялото му. Как да я види отново? Къде ще може да я има утре, следващите дни, винаги? Някакво студено докосване го накара да изтръпне, една жена се притискаше към него. Беше онази от Першерон, събирачката, озадачена, задето не бе отишъл при нея в тази последна нощ. Отначало я отблъсна, после я задуши в обятията си; но мислено беше с другата, нея би прекършил така, стискайки я до припадане.

В същия този час Франсоаз, събудила се внезапно, стана, отвори прозорчето на стаята си, за да подиша. Беше сънувала, че се бият, че кучета глождят долната врата. Щом като въздухът я освежи малко, тя мислено се видя между двамата мъже — единият, който я желаеше, и другият, който я бе обладал; с разсъжденията си не можа да отиде по-далече, само тази мисъл просто се въртеше в главата й, без да може да прецени нито пък да реши нещо. Но като напрегна слух, разбра, че не е било сън; едно куче виеше в далечината край брега на Егр. После й се проясни: това бе Иларион, който от началото на нощта виеше до трупа на Палмир. Опитали се бяха да го отстранят, но той се бе вкопчил и бе хапал, отказвайки да изостави тия останки, сестра си, жена си, всичко, което имаше; и виеше безспир, риданието му изпълваше нощта.

Тръпнеща, Франсоаз слуша дълго време.