Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (8)

Осма глава

Заливът на Сидни е една от най-красивите гледки в света. Само че от двеста години насам хората го задръстват и замърсяват с какви ли не отпадъци, мрачно размишляваше Бил Макмастър. Изправен до прозореца на кабинета си на последния етаж в сградата на „Харпър Майнинг“, той гледаше към моста над залива и към ширналия се под него град. Днес бе дошъл рано на работа и сега стоеше и наблюдаваше как екипите по поддържане на чистотата на залива събират тоновете отпадъци, които жителите на града ежедневно изхвърляха в него. Някое от тези момчета би свършило добра работа и на мен, ядосано си мислеше Бил. Да ме отърве от един голям боклук.

Интеркомът на бюрото иззвъня и прекъсна мислите му.

— Да? — обади се Бил.

— Извинете, сър, но Грег Марсдън е още тук. Вече половин час…

— Зная, зная. Покани го да влезе.

Безупречно облеченият Грег — в елегантен костюм, бяла риза и светложълта вратовръзка — този път си спести любезностите.

— На какво дължим тази изненада, Грег? — спокойно се обърна към него Бил. — С какво можем да ти бъдем полезни?

Но Грег го прекъсна с нетърпелив жест.

— Цяла седмица се опитвам да се свържа с теб по телефона.

— Зная, но напоследък почти не се задържам в кабинета. По това време винаги имаме много работа. Заповядай, седни.

Грег седна, но не смекчи агресивното си изражение и впери упорит поглед в Бил.

— Виж какво, Бил. Стефани е мъртва вече от няколко месеца. Пресата си направи проучванията, но и тя не откри нищо. Сега всичко заглъхна, все едно, че Стефани Харпър изобщо не е съществувала.

Какво ли е намислил, чудеше се Бил, но гласно каза:

— Тя не е забравена.

— Разбира се, и аз не съм я забравил — бързо се намеси Грег.

Бил не беше много убеден в това, но го остави да продължи.

— Работата е там, Бил, че не мога да разбера как след три отделни издирвания, две от които бяха под прякото ръководство на компанията, тялото й все още не е открито.

Това било, значи, помисли Бил и гневът му отново започна да расте.

— Нищо — продължаваше Грег. — Нито скелет, нито някакви останки — нищо.

— Уверявам те, че е направено всичко в границите на възможното — привидно спокойно отвърна Бил.

— Да, но аз не съм доволен.

— Нима?

— А нима ти искаш да ми кажеш, че тази огромна организация, която открива уран, злато, желязна руда, нефт и какво ли не, не е в състояние да намери шепа проклети кокали? — разпали се Грег.

Бил не можеше повече да издържа и избухна.

— Жалък лицемер! — кресна му той. — Искаш смъртта на Стефани да бъде юридически установена не заради самата нея, а заради богатството й. Но аз ще ти кажа, че обичах Стефани Харпър като своя дъщеря. — Той пое дъх и продължи по-спокойно: — Жалко, че ти така и не си даде труд да я опознаеш истински, преди да умре. Имаше какво да научиш от нея. Тя обичаше хората и беше готова да дава, да дава и пак да дава, а в замяна искаше да я приемат такава, каквато е, защото никой не е съвършен. Стараеше се, а това е добра епитафия за всеки.

— Никога не съм казвал, че…

— Млъкни и ме изслушай! Така е, нямаше да е зле да я погребем като хората. Но се радвам, че тялото й не е открито. — Грег вече бе загубил част от самоувереността си. — И знаеш ли защо? Защото искам здравата да се потиш през следващите седем години, тъй като едва после ще имаш право на част от най-голямото богатство в историята на Австралия. А има и нещо друго, момчето ми, което също не знаеш.

Грег се сепна. Някакъв внезапен страх го преряза през стомаха. Нали уж бе обмислил всичко? А Бил вече започваше да се наслаждава.

— Трябва да ти кажа, че преди да се омъжи за теб, лично аз убедих Стефани Харпър да добави в завещанието си една клауза. В случай, че тя умре преди теб и ти се ожениш повторно — губиш всичко!

Настъпи напрегната тишина. Грег не можеше да повярва и седеше като занемял. Забравил гнева си, Бил се облегна назад, като след добре свършена работа.

— Това е. А междувременно можеш да си търсиш работа. Не мисля, че още дълго ще бъдеш директор в „Харпър Майнинг“. Пък и не е зле човек сам да си изкарва прехраната.

Грег вдигна поглед към Бил. В очите му светеше такава омраза, че да можеше, сигурно би го убил на място. После внезапно скочи от стола и Бил за пръв път в живота си усети пристъп на страх. Но Грег само го изгледа мълчаливо и напусна кабинета.

Неочакваното приключване на разговора смути Бил, но въпреки всичко, от плещите му падна голям товар. Още не съм свършил с теб, мистър Марсдън, рече си той, но скоро и това ще стане.

 

 

На сиднейската аерогара „Маскът“ животът кипи денонощно. Особено голяма е навалицата през делничните дни, и то преди обяд. В движението на тълпите хора имаше някаква първична енергия, но на Тара, свикнала със спокойствието на остров Орфей, то се стори някак угнетително. С известна неловкост тя си пробиваше път сред пътници и посрещачи и най-сетне се измъкна през главния изход.

— Такси, мис?

Почти без да мисли, Тара с благодарност се отпусна върху задната седалка на очукания стар седан.

— Накъде?

Те вече се движеха към града, а тя още не бе казала на шофьора къде отиват. Не беше правила никакви планове и предпочиташе да остави нещата да следват своя собствен ход.

— О… трябва да отседна някъде, където не е особено скъпо. Не познавам добре тази част на Сидни, така че ако вие ме упътите, ще ви бъда благодарна.

Таксито я остави в един район, наречен Рокс, и Тара за пръв път видя как живеят хората, които не разполагат с много пари. Мястото бе мръсно и потискащо и се намираше буквално в сянката на моста над залива, но пък предлагаше евтини квартири и всичко останало, което се подразбираше от това понятие. Но въпреки всичко, Тара някак си усещаше, че е попаднала точно, където трябва. Продължителното лечение на остров Орфей я бе оставило почти без средства. Но дори да имаше цял чувал с пари, тя пак не би отседнала в луксозен хотел. Така би постъпила Стефани Харпър. А Тара Уелс щеше да се оправя по друг начин.

Изтощена от лепкавата следобедна жега и тежкия куфар, Стефани най-сетне се добра до някакво малко частно хотелче, на ъгъла на една пресечка. През зацапаните прозорци на бара му се виждаха само мъже, повечето с бирени коремчета, които веднага извърнаха погледи към нея. Тя не знаеше къде да се дене от смущение, но кръчмарят също я забеляза и й посочи една странична врата.

— Стая ли търсиш, момиче? — започна направо той.

— Да.

— Петдесет долара на седмица.

— Добре.

— … с предплата за един месец плюс сто долара гаранционна вноска.

— Вноска ли? — Тара за пръв път чуваше подобно нещо.

— Ами да. Ние наемодателите също трябва да вземаме предпазни мерки и да се защитаваме. — Дребничкият мъж на средна възраст с изтъняваща русолява коса наистина приличаше на човек, който има нужда от защита. — Едно време вярвах на хората и ги оставях да закъсняват с плащанията, но те се измъкваха посред нощ и изчезваха, без да ми дадат и долар.

— Лошото е, че не мога да ви предплатя, а и за гаранционната вноска не съм сигурна.

— Както искате. Вече знаете условията ми.

— Съжалявам, но ще се откажа. Току-що пристигнах в Сидни и имам само четиристотин долара, с които трябва да живея, докато си намеря работа. Извинете, че ви загубих времето — и тя се обърна и понечи да си тръгне.

— Почакайте малко. Няма да ви искам гаранционна вноска.

— А може ли да ви дам предплата само за две седмици?

Хазаинът се поколеба.

— Добре, от мен да мине. Предплата за две седмици.

Тара се усмихна. Я гледай ти каква красавица, помисли си собственикът на хотела. Като нищо ще ми увеличи клиентелата.

— Искате ли да видите стаята? Оттук, моля. — Той взе куфара й и я поведе, като не млъкваше през цялото време: — Всъщност това заведение си е част от австралийската история. Построено е през 1915 година, можете ли да си представите? Долу в бара е пълно със стари снимки, някой път ще ви ги покажа.

Те изкачиха някакво тъмно стълбище, излязоха на тясна площадка и той отвори една врата. Виждаше се прозорец, гледащ към моста над залива. Самата стая беше мръсна, потискаща и мизерно обзаведена. Имаше и нещо като кухненски бокс, отчасти прикриван от скъсана завеса. Тара едва успя да сподави неприятната си изненада.

Хазаинът усети реакцията й и побърза да каже:

— Всъщност стаята не се обитава от няколко месеца и малко съм я позанемарил. Все се надявах да я дам на някой приличен наемател, че от тези наркомани и алкохолици нищо чудно да си имам работа с полицията… — и той я изгледа внимателно. — Ти ми се струваш порядъчно момиче и ще ти помогна да я оправим. Казвам се Санди. Стаята ми е точно над твоята, на последния етаж. Живея сам и имам достатъчно време, откакто миналата година приятелят ми почина от рак. С него бяхме заедно цели двайсет и седем години…

Той смутено млъкна. Разчувствана, Тара стисна ръката му и отиде до прозореца.

— Е, поне е с изглед към пристанището — каза му тя.

 

 

Филип Стюарт стоеше в преддверието на дома си в Хънтърс Хил и си проверяваше паспорта, самолетния билет и валутата. До външната врата го очакваше пътният му багаж, а до него, върху един стол, бе преметнат шлиферът му. Той си погледна часовника и влезе във всекидневната.

Джили, с вече обичайното си отчаяно изражение, седеше и гледаше телевизия, отпивайки от чашата с уиски, което напоследък бе единственото й занимание. Но бе придърпала и телефона към себе си, затова Филип се досети, че вероятно очаква някой да й се обади, и то след като той тръгне за аерогарата. Джили изобщо не проявяваше интерес към предстоящото му заминаване. Беше ясно, че и телевизионната програма ни най-малко не я интересуваше. Господи, Джили, помисли си той, какво става с нас?

Външно обаче Филип полагаше усилия да се държи нормално.

— Нали няма да забравиш за вторник, Джили?

— Какво за вторник?

— Ще идва механик да оправи помпата на басейна. А и трябва да се проверят онези работи по застраховките. Нали няма да забравиш?

— Няма.

Вече не можеха да си говорят дори и за обичайните за едно семейство домакински работи. Друг път, преди да замине в командировка, Филип винаги имаше навика да пита: „А ти какво ще правиш, докато ме няма?“, но сега просто нямаше смисъл, защото отговорът му бе известен. От хиляди най-различни дребни белези на него отдавна му бе станало ясно, че Джили има любовна връзка. Напрежението и внезапните й пристъпи на отчаяние също не го учудваха, защото той знаеше с кого е връзката, а това обясняваше и нейното поведение. Само че той се чувстваше неспособен да й помогне.

Филип обичаше жена си и в миналото се отнасяше търпеливо и с разбиране към изневерите й. Толкова я обичаше, че дори се стараеше да я подкрепя, докато траеха историите й, а и след това, когато тя най-много имаше нужда от опора. Връзките й не бяха кой знае колко много, така че Филип не усещаше позициите си застрашени, а и винаги му оставаше тъжната утеха, че в крайна сметка Джили все пак се връщаше при него. Само че всичко изведнъж се промени, след като Джили си дойде от Рая с вестта за смъртта на Стефани. Той не знаеше какво точно се е случило там и не искаше да знае. Но някак си инстинктивно усещаше, че този път тя бе преминала границите на приличието. Това беше краят.

Сега Филип се намираше в странното положение на човек, който скърби за загубата на жена си и едновременно продължава да живее с нея в едно и също жилище. Напоследък това доста го измъчваше, а присъствието й наоколо му напомняше непрекъснато за загубата. Само че всяко нещо си имаше край. Така беше и със скръбта му. Той вече умишлено увеличаваше физическото разстояние помежду им. Пътуваше все по-често до Ню Йорк, а когато беше в Сидни, нерядко вечеряше и преспиваше в клуба си, като гледаше да не се задържа много в къщата. В емоционално отношение пропастта между тях се бе разраснала до такава степен, че каквото и да е сближаване беше немислимо. Когато настъпеше времето за официалната раздяла, щеше да се види, че бракът им отдавна е загинал от липса на хранителна среда.

Въпреки всичко обаче, Филип бе достатъчно благороден и не желаеше да прави първия ход за прекъсване на отношенията им. Като емоционална реалност с брака им бе свършено, но социалната му функция си оставаше, поне за Джили. Тя нямаше къде да отиде след развода и един господ знаеше как щеше да изкарва препитанието си, защото никога не бе работила. Да я изостави така изведнъж, беше все едно да накара някой инвалид да стане от количката си и да проходи без чужда помощ. Джили беше точно такъв инвалид по отношение на живота. Може би затова тя до такава степен зависи от Марсдън, мислеше си той. Какво пък, в случая аз не мога да направя нищо.

Размишленията му бяха прекъснати от клаксона на таксито, което щеше да го откара до аерогарата.

— Довиждане, Джили — викна й той от преддверието, взе си багажа и излезе, без да изчака отговора й.

Джили дори не го чу, макар че слухът й мигновено би доловил стъпките на другия мъж с прецизността на прилеп. Само че никой не я търсеше и телефонът упорито мълчеше.

 

 

Същата нощ, в мизерната хотелска стая, Тара седеше на тясното легло и едва сдържаше сълзите си. Завръщането в Сидни се оказа цяло изпитание за нея, тъй като това бе нейният град, но сега тя бе дошла в него с променена самоличност и несигурно бъдеще. Спомените я притискаха отвсякъде, а до болка познатите отпреди места я канеха да ги посети отново, но тя успя да преодолее изкушенията — нали затова бе избрала именно този непознат район. Все пак вътрешната борба доста я изтощи.

Като връх на всичко й се налагаше сама да се грижи за себе си. Досега с това винаги се бяха справяли други хора и тя дори не бе стъпвала в супермаркет. Така че покупката на някои най-обикновени неща за нея се оказа същинско неприятно преживяване, още повече че и жената на касата не беше от най-любезните.

Но лошото тепърва предстоеше. Като влезе в кухнята, за да остави продуктите, видя, че на масата нещо мърда, и с ужас установи наличието на цяло семейство хлебарки. Тя отскочи назад с погнуса, но скоро се съвзе и ги прогони, като си каза, че следващия път трябва непременно да си купи и отрова против хлебарки. После събори току-що отворената опаковка мляко и то се разля навсякъде. Отчаяна, Тара се хвърли на леглото и дълго се бори с желанието да си поплаче добре.

В един момент обаче забеляза, че някой е оставил в стаята препарати за почистване, метла, домакинска лопата и парцали. Санди бе удържал на обещанието си да й помогне и тя нетърпеливо се залови за работа. Миенето на подове беше още едно от нещата, които Стефани Харпър никога не бе вършила преди. Но Тара Уелс се потруди здравата и когато си легна, спа дълбоко, като след добре свършена работа.

С течение на времето положението на Тара в хотела непрекъснато се подобряваше. След почистването, стаята й стана много по-привлекателна. Санди й даде нови завеси за прозореца и кухненския бокс, а и куп други неща, с които тя дообзаведе стаята и я направи напълно обитаема. Но най-важното бе, че успя да си намери съквартирант, който истински се нуждаеше от нея и от грижите й.

Това стана още на първата сутрин след пристигането й, когато отиде да изхвърли боклука в кофите зад хотела. На връщане тя чу някакво слабо мяукане и видя малко коте, което страхливо надзърташе иззад една боклукчийска кофа. Тара го вдигна и усети, че то цялото трепери — било от страх, било от студ.

— Бедно мое създание — трогна се тя. — Загубило си се, така ли? И май си гладно, а никой не те иска.

Котенцето доверчиво се притисна към нея и измърка.

— Искаш ли да похапнеш? Хайде, ела с мен.

Тара го отнесе в стаята си и го нахрани, а след това му каза:

— Оставаш при мен и ще се казваш Макс.

Абсурдността на името, което му даде, я накара да се разсмее, защото й бе трудно да свърже това малко треперещо създание с могъщия индустриалец, което пък я накара да осъзнае, че никога досега не си бе позволявала да се присмива на баща си. Това е знак, че се оправям, рече си тя, направи на Макс легло от стари вестници и му даде да яде, колкото иска, а после той заспа на коленете й, като продължи да мърка дори и насън. За нея той бе нещо повече от обикновена котка — беше й поверил живота си, а това бе добър знак — знак, че нямаше връщане назад.

— Макси, Макси — въздъхна тя. — Толкова се радвам, че се намерихме. Така копнея да имам с кого да си говоря.

 

 

По принцип Грег не проявяваше голям интерес към билярда. За тенисист от неговата класа, свикнал с динамиката на корта, тази игра изглеждаше прекалено мудна. Но в Харпър Маншън имаше специална билярдна зала с професионална махагонова маса и всичко останало, необходимо за играта, така че Грег нямаше нищо против от време на време да изиграе една-две партии, стига да имаше подходящ партньор.

Пък и без това искаше да се поразсее малко. Нищо не се бе оказало толкова лесно, колкото той си го представяше. От няколко месеца насам все се опитваше да заживее нормално, но не излизаше нищо. Както и да го погледнеше човек, той нито беше женен, нито ерген. Нито се водеше партньор на Стефани, нито неин наследник. И макар че получаваше добри доходи, тъй като Стефани се бе погрижила за това още когато се бяха оженили, той нямаше никакви права върху имотите и не можеше да докосне нито долар повече от предвидените. А това го караше да се чувства съвсем безсилен.

Не му се нравеха и ограниченията на ергенския живот, но пък и не му се щеше да се ангажира с Джили Стюарт. Не си струваше да се измъкваш от една брачна примка, за да се напъхваш в друга. Като жена Джили много му харесваше — чукаше се фантастично и той получаваше ерекция само при мисълта за това. С удоволствие би ходил с нея, но нищо повече. Докато Джили, откакто се бе върнала от Рая, непрекъснато го притискаше все повече и повече — „Кога ще те видя пак?“, „Защо не се обаждаш?“, „Ох, Грег, не ми стига само това!“ — и тем подобни. Май не разбираше, че той командва парада, а не тя. Затова и той умишлено се поотдръпна от нея, държеше се хладно и не й се обаждаше. От друга страна обаче, гледаше да не я отчужди съвсем, за да не издаде тайната им. Така че от време на време я виждаше, колкото да поддържа емоционалната й обвързаност с него, но не повече.

Залъгваше я с най-различни неща — било, че е твърде зает в „Харпър Майнинг“, било, че се оправя със завещанието на Стефани или че има работа в Харпър Маншън — казваше каквото му падне. А на практика Грег по цял ден се чудеше какво да прави. Не можеше да се върне към ергенския живот, защото разгулността му нямаше никак да подхожда на ролята на скърбящия вдовец, която той понастоящем играеше. Не поддържаше и никакви връзки с компанията „Харпър Майнинг“, понеже оттам съвсем недвусмислено му бяха дали да разбере, че присъствието му в управителния съвет е нежелателно. А що се отнася до къщата, където живееше — там старият иконом Мейти здравата би се засегнал, ако почнеше да му се меси в работите и да му дава нареждания какво да прави. Открай време това си бе негово задължение и той така го бе усъвършенствал, че в къщата всичко сякаш се вършеше от само себе си.

Този следобед скуката налегна Грег до такава степен, че той се отби в стария си клуб по тенис и изигра няколко гейма. Не беше тренирал отдавна и формата му хич я нямаше, но за щастие винаги се намираха хора, които смятаха за чест да ударят няколко топки с бившия шампион. Там беше и Лу Джаксън, шаферът от сватбата му, и Грег с нескрита завист проследи блестящата му игра по време на един тренировъчен мач. Това момче беше станало много добро и той тайно се зарадва, че се е отказал от активна спортна дейност. След мача го покани да изпият по бира.

— Как я караш, Грег? — Лу очевидно се опитваше да му съчувства за преживяната трагедия.

— Горе-долу.

— Радвам се да те видя отново на корта.

— Да бе. Дълго време не излизах никъде и без малко да се побъркам — отпи от бирата си Грег.

— Значи пак се залавяш за тениса, така ли?

— Глупости. Стар съм вече да се меря с такива младоци като тебе.

На Лу веднага му хрумна да се пошегува и да каже, че специално за Грег ще създадат купа за геронтофили, но реши да не рискува и дипломатично промени разговора.

— С какво смяташ да се занимаваш тогава?

— Ще трябва да си търся други развлечения — отвърна Грег, като се опитваше да звучи безгрижно и уверено.

— Разбирам. — Дипломатичността на Лу се изчерпа, той намигна и кимна към вратата.

Грег проследи погледа му и видя, че там стои онази същата французойка, която бе подсладила последната му ергенска нощ. Тя поначало се мъкнеше след водещите тенисисти, защото това, което я възбуждаше, беше успехът. Натискаше се на Грег, но по същия начин се натискаше и на всеки друг победител. Грег видя ухилената физиономия на Лу и разбра, че и той беше спал с нея. За негово учудване обаче, тази мисъл някак си го възбуди и той вътрешно се оживи. Пък и от няколко дни не беше посещавал Джили.

Но външно се направи, че това изобщо не го интересува и се обърна пак към бара. Не искаше Лу да прочете мислите му. Сигурен беше, че няма начин мацката да не дойде при него и вече обмисляше планове за вечерта — как ще си тръгне сам, но ще й каже да вземе такси и да дойде по-късно, когато прислугата вече ще си е легнала. Нямаше никакви проблеми. Грег Марсдън щеше всичко да уреди.

Ето как по-късно същата вечер се стигна до билярда между Грег и французойката. Когато тя пристигна, във всекидневната вече имаше бутилка охладено френско вино, подходящо слабо осветление и тиха музика от стереоуредбата. Грег чудесно се справяше с ролята на романтичен тип, когато това му се налагаше. Само че гостенката му имаше други идеи и предложението й за приятно прекарване на вечерта доста изненада Грег.

— Гол билярд ли? Никога не съм чувал за такова нещо.

Тя оголи дребните си бели зъби в усмивка:

— Ще ти покажа.

— Не зная правилата.

— Ще те науча, не се безпокой.

На Грег почна да му става интересно от наставническия й тон. Той я отведе в билярдната зала и тя му обясни как да подреди топките.

— Всичко е много просто. Всеки път, когато пропуснеш удар, свалям нещо от тебе. И обратното.

Обясненията й бяха излишни, защото Грег вече се бе досетил. Нещо му казваше, че играта ще му хареса. За пръв път, откакто мацката бе дошла, той я огледа внимателно. Тя носеше бяла риза, червено шалче, тесни панталони, обици и бели обувки с високи токове. Личеше си, че е без сутиен. Грег се ухили и бавно постави бялата топка на мястото й, избра две щеки, натри ги с тебешир и й подаде едната.

— Добре тогава. Ще започваме ли?

Отначало умението й, или късметът, силно го изненадаха. Още преди той да успее да й свали шалчето и обиците, тя вече му беше смъкнала обувките, часовника и ризата. Грег обаче твърдо бе решил да й смъкне панталона, преди тя да е смъкнала неговия, и ловко вкара една червена топка в отвора на масата.

— Готово. Ризата! — заповяда той.

Тя бавно започна да я разкопчава под внимателния му поглед. Прав беше за сутиена. Ризата й падна на пода и тя се изправи пред него. Гърдите й бяха с хубава форма, твърди и не много големи — той добре ги помнеше. Имаха големи и тъмни зърна, леко извити нагоре, които сега бяха предизвикателно изпъкнали. Той посегна да ги погали, но тя бързо се дръпна и каза:

— Никакви докосвания! Не е в правилата.

После се наведе, защото беше неин ред, и гърдите й увиснаха като узрели плодове. Светлината над масата си играеше по белоснежната й кожа. Цялата останала част от стаята беше потънала в мрак. Възбудата на Грег растеше. Той нетърпеливо я наблюдаваше как не улучи, след това взе щеката и с няколко ловки удара вкара всички останали топки в отворите. Изправи се и я изгледа като дишаше тежко, а тя му отвърна с присмехулна усмивка.

— Мошеник такъв!

Без да каже нито дума, той я вдигна и я положи върху масата, след което й смъкна панталона. После нетърпеливо се метна върху нея и почти веднага се изпразни, но след известно време, на втория опит, успя да измие срама от пубертетското си поведение. Дори я накара да изкупи предишното си нахално държане и липсата й на уважение към него. Тези занимания им отнеха доста време, а и не можеше да се каже, че имаха нещо общо с правилата на билярда.

 

 

Веднага щом Тара се устрои в хотела, тя сметна, че е готова за идеята, заради която бе дошла не само в Сидни, но и се бе върнала към живота. Не знаеше как точно ще действа, но целите й бяха съвсем ясни и еднозначни — точно както ги бе замислила още в самото начало — да открие истината и после да си отмъсти. Вече се чувстваше достатъчно силна и решителна и можеше да започва. Само че първо трябваше да свърши нещо друго, също толкова важно за нея.

Родителите обикновено не се интересуват кой знае колко от училищните футболни мачове. Особено когато училището е пансион и момчетата живеят в него отделно от родителите. Беше събота и в едно от най-престижните училища за момчета в Сидни се играеше мач. Много от момчетата забелязаха високата стройна жена, която стоеше до оградата и правеше снимки, но най-добре я огледа Денис Харпър, когато гонеше топката, която се изтърколи почти в краката на жената. Тя го гледаше като хипнотизирана, а после внезапно се извърна и се отдалечи, като че ли бе смутена. Денис забеляза миловидните черти на лицето й, но нищо повече. Все пак играта бе в разгара си. Така че той догони топката и бързо се върна на игрището, без повече да мисли за странната жена.

Все пак, когато по-късно видя Сара, той й спомена за жената, но тя не прояви особен интерес и момчето също забрави за случката. За разлика от Денис, Сара не бе забелязала седналата на третия ред жена по време на училищния й концерт, която непрекъснато я снимаше, докато свиреше солото си на пианото. Изпълнението бе трудно и тя нямаше време да гледа към залата. Така бе погълната от него, че не чу дори и гордото ръкопляскане от третия ред, когато свърши и чакаше падането на завесата.

Същата нощ щастливата Тара стоеше до прозореца си, галеше Макси и му говореше:

— Макси, Макси. Не съм ги виждала едва от няколко месеца, а толкова са пораснали. Трябваше да видиш колко висок е станал Денис. Да не говорим за малката ми принцеса. Станала е истинска красавица. Солото й беше много трудно, но тя пропусна само три ноти.