Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (56)

Тридесет и първа глава

Вкъщи. Никога досега през живота си Стефани не бе оценявала силата на тази дума, както в деня, когато доведе Дан обратно в Рая. При новината за неговото чудотворно оцеляване отлетя незабавно за остров Орфей в състояние на агония от страх и надежда. Не смееше и да си помисли, че е жив, докато сама не го видя. Тогава се прояви дълго желаният копнеж за повторно събиране, възторг от сълзи и целувки и прошепнати думи; те продължиха и през следващите дни, които Дан прекара в малката болница на острова, където самата Стефани бе доскоро пациентка. Нощем двамата оставаха заедно. Болничните власти изпитваха симпатия към Стефани след нейното изпитание и преживяния от предполагаемата гибел на съпруга й шок, тъй че й разрешиха да спи на походно легло в неговата стая. През дългите часове на нощта Стефани свързваше в едно цяло разпокъсаната история за избавлението на Дан, като страдаше заедно с него, докато той й я разказваше: сътресението на мозъка след експлозията; дните на скитане в най-затънтения край на острова, където бил изхвърлен от вълните; оскъдното хранене с диви плодове и корени, докато накрая спасителите го забелязали от въздуха по случайност — оглеждали района за друга жертва на нещастен случай. Всеки отделен етап и епизод трябваше да бъде разказван и преразказван от Дан, та Стефани да засити болезнения глад от неговото отсъствие с подробни описания на преживяванията му през всичкото това време.

Под прикритието на тъмнината Стефани събра кураж да разкаже на Дан и за незаконния си син и травмата от разкритието. След като чу историята, Дан мълча дълго, Стефани лежеше върху походното легло смирено и без надежда, но съзнаваше, че е трябвало да му го каже, за да изпита последиците. Ала Дан не се бе избавил от ужасното страдание, за да бъде тласнат толкова лесно към жалките чувства на ревност и мания, завладели света. Той не обвиняваше никого, само дето изпитваше мъка и съжаление към Сара и Том. Докато държеше ръката му в кадифения мрак, Стефани почувства лекота в сърцето си, че разкри дълго пазената тайна, която повече не беше необходимо да таи.

Разказът за събитията в „Харпър Майнинг“ обаче не я затрудни изобщо. Дан стоически понесе новината, че техните усилия да се доберат до телефон за важното заседание на управителния съвет са били напразни. А и не изглеждаше загрижен от всеобхватната заплаха на Джейк Сандърс. Огънят на неговото страдание бе изгорил ревността към Стефани, от която се измъчваше.

— Когато съзнанието ми се проясни и паметта ми се възвърна — рече й той, — разполагах с достатъчно време за размишления. Осъзнах и опасността да разруша всичко между нас. Разбрах, че ако някога имам повторна възможност да прекарам живота си с теб, ще го изживея по много по-добър начин.

След няколко дни Стефани започна да настоява за разрешение да отведе Дан в Рая. Той не бе ранен тежко. Прегледите бяха установили, че ударът в главата не е причинил непоправими травми. Онова, от което се нуждаеше, беше почивка; Стефани убеди лекаря, че Дан би могъл да си почива еднакво добре и в собственото си легло с помощта на квалифицирана сестра и под собствените й грижи през цялото денонощие. Лекарят се оказа разбран и склони. Тъй че със специално оборудван хидроплан, приспособен да поеме носилка, с частен полет след това и с линейка за последния преход Дан пристигна вкъщи.

Стефани бе дала точни нареждания още от Орфей: посрещането трябваше да бъде по възможност най-спокойно, за да се избегнат вълнението и преумората. Но за всички в Рая беше прекалено трудно да сдържат радостта си. За Сара завръщането на Дан от оня свят беше единственият светъл небесен лъч, откакто Том излезе от живота й. Денис пък бе учудващо изненадан да осъзнае сам какво удоволствие му достави новината и реши, че все пак не е бил чак толкова ревнив и нахален заварен син. Колкото до Мейти, то той трябваше да бъде възпрян да не хукне към Сидни и да накупи метри плат за знамена и украса, което щеше да превърне Рая в истински панаир; но нищо не можеше да му попречи да стисне силно ръката на Дан, да се суети нагоре-надолу, да поддържа през цялото време наличността от чай, кафе и сандвичи, които обитателите омитаха възбудени.

Скоро Стефани скръцна със зъби и се разпореди всички до един да напуснат спалнята — време беше Дан да поспи.

— Предписание на лекаря — заяви тя.

— След минутка — обади се Дан, сияещ от задоволство. — Не ти ли е известно, че лекарите и сестрите спазват правилата както вие, обикновените простосмъртни?

Но иначе той едва гледаше.

— Утре сутринта ще напиша нови правила — спусна завесите Стефани и го сложи в леглото.

— Беше прекрасна почивката ни на острова, Стеф, преди да се случи цялата ужасия!

— Очакват ни още много такива дни — отвърна му тя, като го целуваше. — А сега спи.

Внимателно затвори вратата на спалнята и се измъкна на пръсти. Сара я чакаше отвън, прегърна я и й прошепна:

— Добре дошла вкъщи, мамо!

 

 

Този тежък ден се извъртя и един по един стари и млади се запътиха към леглата. Ала из „Елизабет Бей“ някакъв нощен пешеходец обикаляше улиците; крачеше с равномерни стъпки, като че следваше движението на невидима армия. Нито един от неговите колеги или приятели не би познал в този измъчен мъж Филип Стюарт. Докато вървеше, имаше чувството, че го преследва мъчителният разговор при последното стълкновение с Джили; то го бе накарало да избяга от апартамента:

— Къде беше?

— У Стефани.

— Вече звънях там.

— Какво значи това, испанска инквизиция ли?

— Джили, не лъжи, трябва да знам истината.

— Ти просто ми нямаш доверие, нали?

— Послушай ме, Джили, тъй не може да продължава. Видях се с Каси Джоунс.

— И какво от това?

— Тя ми показа документа за прехвърлянето на акциите. Дала си акциите в „Харпър“ — моите акции — на Джейк Сандърс.

— Дори да съм го сторила, какво, по дяволите, ще направиш?

— За бога, Джили, струва ми се, че полудявам. Защо? Защо си го извършила? Трябва да разбера.

— Върви по дяволите, Филип. Да пукнеш дано!

Картините непрекъснато се въртяха из главата му, объркващи и опустошаващи съзнанието. Нямаше пощада отникъде. Беше проиграл всичко. Някой бе направил на пух и прах цялата красива игра. Докато съзнанието на Филип се луташе, тялото му се изпълваше със сила и следваше неумолимо безумния ход без отдих и цел.

 

 

Следващият ден се роди ясен и слънчев, прекрасен есенен ден; обещаваше свежа и златиста утрин. На Стефани й се струваше, че природата отразява като в огледало настроението й. Ако денят удържеше на обещанието си, можеше да изведе Дан навън в градината за около час — тя и Сара щяха да го придържат от двете страни. Стефани лежеше и наблюдаваше слънчевата светлина и причудливите й шарки върху пердетата; лежеше и се наслаждаваше на новото усещане, че има кого да събуди. Тя се обърна да погледне Дан. Почиваше по гръб, с ръце под главата, а погледът му беше отправен към тавана.

— Буден ли си? — попита тя.

— Естествено. Спал съм повече от петнайсет часа, нали.

— А аз с удоволствие бих изкарала още петнайсет. Но трябва да ставам и да поработя!

Настъпи пауза.

— Трябва ли?

Стефани въздъхна.

— Струва ми се, че се разбрахме на остров Орфей — ще бъдем заедно и по дяволите всичко останало. Но докато бях сама, открих, че не мога просто ей тъй да се откажа от „Харпър Майнинг“. Компанията е част от мен, при това от много отдавна. Не можеш да ме принудиш да избирам между теб и компанията.

— Не съм го искал. — Гласът му беше внимателен. — Просто те помолих за някакъв баланс; ще ми се да разбереш, че притежаваме нещо много по-важно, за да го жертваме заради каквото и да било.

— Тогава трябва да ми позволиш да продължа битката с Джейк Сандърс до края, независимо как ще се обърнат нещата.

— Да ти позволя ли? Мога ли да те спра? — Той я взе в прегръдките си. — Обичам те, Стеф. Ще те подкрепям във всичко, което правиш, и ще ме намериш тук, щом сражението свърши. Как ти се струва изявлението ми?

Тя му се усмихна.

— Прекрасно.

— Но има още нещо…

— Да?

— Бащата на Том.

Стефани се напрегна.

— Искаш да знаеш кой е той?

— Не. Не точно това. Питам се дали заслужава безпокойството ми.

— Не. Впрочем бих ти казала, ако беше тъй.

Те продължиха да се излежават в мълчалива близост и топлина. Но внезапна тръпка на страх мина през сърцето на Стефани.

 

 

Когато вратата на бистрото се отвори и Денис влезе вътре, Анджело се зарадва истински. В ранната вечер клиентелата не беше голяма и те щяха да имат възможност да си поговорят. Италианчето се втурна към приятеля си.

— Денис! Как си, не съм те виждал много отдавна. — Ала докато го прегръщаше, му стана ясно, че „Виторио“ не беше първото заведение, което Денис посещаваше тази вечер.

— Анджело! Ти си приятел. Нали тъй? — Денис говореше трудно, оглеждайки се около себе си.

— Да, разбира се, че съм — отвърна Анджело кротко. — Ела и седни. — После поведе Денис към бара, където можеше да го държи под око.

— Налей ми уиски. Двойно — поръча Денис.

Италианчето неохотно отстъпи.

— Какво става? — попита той.

— Нищо.

— Не изглеждаш много добре.

— Защото не съм пил достатъчно. — Денис гаврътна уискито и удари с чашата по бара: — Още едно!

Анджело го погледна.

— Ей, Денис, то е чудесно за бизнеса, но не мислиш ли, че трябва да намалиш темпото?

— Не.

— Хайде, Денис, нищо не може да бъде чак толкова лошо.

— Не може ли? — истерично кресна Денис. — Какво ще кажеш, ако изгубиш наследството си, всичко, за което някога си работил, само защото майка ти неочаквано си е спомнила, че има още един син преди теб, преди двайсет, трийсет години? Как ще се оправиш? Налей още!

Господи, та той е съвсем пиян, след като може да изплюе такава гадост. Анджело се протегна под бара за специалната бутилка с уиски; баща му го пазеше за подобни случаи, силно разредено с вода, за да навреди по възможност най-малко на някой разгневен пияница. Пияният клиент не е в състояние да направи разлика.

— От заведението — рече той.

Денис отпи и реши да продължи.

— Ти не знаеш, Анджи, а и аз не бих могъл да ти го кажа… — Гласът му заглъхна и той отпусна глава върху ръцете си. — Ето, какво ще речеш, ако научиш, че гаджето ти не е нищо друго, освен една проститутка; докато си влюбен в нея, тя в същото време се чука с мъж, когото мразиш? Помисли по всичко това, а?

Анджело нямаше време да помисли. Силно смутен, видя как в този момент самата Каси влиза в бистрото. Тя не позна Денис, отпуснал се върху бара, и се насочи право към тях.

— Здравей, Анджи. Можеш ли да ми дадеш чаша минерална вода? И маса за вечеря — за сам човек.

Денис бавно се размърда под въздействието на нейния глас.

— Добре, добре, ето я кучката!

Каси подскочи като ужилена. Ала все пак запази самообладание.

— Здравей, Денис — поздрави тя.

— Здравей, драга — отвратен отвърна Денис.

— Защо не отговори, търсих те по телефона? Не отговори и на писмата ми?

— Защото не искам да разговарям с теб. И не вярвам, че си била приключила с Джейк, когато тръгна с мен.

— Това е истината!

— Тогава как ще обясниш, че все още работиш за него? Как си осигури онази сладка работа в „Тара“?

— Денис, опитах се да ти обясня! Трябва да работя. Аз нямам богата мамичка, известно ти е!

— Не, нямаш — дръзко възрази Денис. — Но нямаш и богатия син будала, когото да мамиш повече! Не трябва да смяташ, че съм глупак. — Той се надигна от мястото си. — Върви при Сандърс! Разреши му да те чука! Сигурен съм, че си го бива за тази работа!

Все още ругаейки цинично, Денис си тръгна от бистрото, олюлявайки се. Анджело погледна към Каси, като се питаше отчаяно какво да й каже. Тя хапеше устната си от гняв, но очите й бяха пълни със сълзи. О, Денис, повтаряше си, само да ми бе позволил да ти обясня. Знаех, че греша, като работех за Джейк и фалшифицирах данните в регистъра за акциите. Но искам да поправя нещата. Доверих се на Филип Стюарт и той ще ме посъветва какво да правя. Само ако можеше да ми повярваш, че те обичах… обичам те…

— Маса за сам, нали? Оттук, моля. — Анджело беше измислил най-накрая какво да й каже.