Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (53)

Двадесет и осма глава

Уискито е добро питие, говореше си сам Денис, докато лежеше проснат на канапето в дневната на Рая. След като потегли виещата линейка, която отнесе Бил, Том и Стефани, а Сара изчезна в градината, всичко наоколо беше утихнало. Тъкмо подходяща атмосфера да се справиш с бутилка отлично малцово уиски. И е вярно, че то удавя мъката, помисли Денис. Чувстваше се много по-добре, отколкото преди, защото сетивата му вече бяха притъпени. Най-хубавата упойка на света. Той се пресегна отново към бутилката.

Долови шум от кола и стъпки, които идваха отвън. Том влезе през стъклената врата откъм терасата.

— Идвам направо от болницата! — започна Макмастър младши.

— Махай се!

— Какво?

— Махай се! — Пияният Денис се надигна от канапето и се отправи към него.

Том с един поглед прецени състоянието му.

— Къде е Сара? — попита той.

— Казах ти да изчезваш. Последното нещо, от което тя има нужда, си ти.

Челюстта на Том се стегна.

— Слушай, каквото и да чувстваш, положението на сестра ти е още по-ужасно.

— Да, и чия е вината?

Том му отправи съкрушен поглед.

— Има ли значение? — изрече. После се обърна, за да си тръгне.

— Остави Сара на мира — извика Денис след него. — Ще се оправи и без теб. Както и всички ние!

Докато вървеше през градината, Том си каза, че единственото разумно нещо от цялата сцена между него и Денис бе, че не се поддаде на импулса да го удари. Положението и бездруго беше достатъчно тежко. Мисълта му се откъсна от последствията на отчаяното разкритие, направено от Бил — имаше за какво да се безпокои, след като откараха смъртно болния човек в реанимацията. А и трябваше да се решават многобройните проблеми, които всяка криза носеше със себе си. Но ето че се налагаше да намери Сара. Един господ знае какво чувстваше тя в момента.

Откри я на височината, загледана към морето. Вятърът духаше силно, а слънцето бледнееше с идването на вечерта. Въздухът беше лепкав и студен. Ала тя, изглежда, нищо не забелязваше. Беше потънала в собствените си мисли и се сепна неприятно от приближаването му. Том веднага установи с болка, че Сара го гледа по-различно; смесица от смущение и какво още — страх? отвращение? — замъгляваше погледа й. Все пак се опита да се покаже естествена.

— Как е баща ти… как е Бил?

Ние дори не можем да разговаряме, помисли Том с внезапен ужас. А на глас рече:

— В реанимацията е. Дадоха му силно успокояващи лекарства, тъй че успях да изляза от болницата.

— Той… каза ли нещо друго?

— Не. Нито пък Стефани. Беше много бледа.

— Мислиш ли, че е истина? Че сме брат и сестра?

— Не знам. Но разбирам, че случилото се не може да се поправи.

— Предполагам… именно това обяснява враждебното им поведение към нас през цялото време — знаели са, че никога не бихме могли… че за нищо на света…

Том копнееше да я вземе в обятията си, ала не смееше да я докосне.

— Сара… просто не знам какво да правя.

— Нищо не можеш да направиш! — пламна тя. — След като не можеш да промениш онова, което вече се е случило.

— Сара, но ние не знаехме! — Том изпитваше още по-силна болка, че красивото чувство между тях се беше превърнало в нещо мръсно и безнравствено само за един неочакван кошмарен миг. — Любихме се и аз не съжалявам! Не знам какво ме кара да мисля тъй, но не съжалявам.

— Не трябваше да стане!

— Не, не е тъй! Поне тогава не съществуваха причините… Единственото нечестно нещо са лъжите, с които ни заблудиха. Все още те обичам, Сара. Нищо не може да го промени.

— Моля те, Том, недей… — простена тя.

— Кажи, че не ме обичаш! — предизвика я Том.

— Всичко е свършено! Тъй трябва да бъде! — извика момичето. — Няма значение какво чувстваме. Не можем да се обичаме — сега или когато и да било.

И тя хукна към къщи. Завари Стефани в антрето. Очите им се срещнаха. Сара се впусна към стълбите да потърси убежище в спалнята си, но гласът на майка й я спря по средата на стъпалата.

— Сара… трябва да поговорим.

Сара се обърна.

— Какво има да си кажем?

Стефани стисна здраво перилата на стълбата.

— Искам да разбереш, че не съм знаела нищо до този момент. Родих дете — много отдавна, дори не бях на твоите години. После ме изпратиха далеч, а бебето трябваше да бъде осиновено. Моят баща ми съобщи, че то било умряло. Това е всичко.

— Не е всичко! Бил е бил наясно. Защо никой не се осмели да ни каже истината, преди да е станало късно?

— Твърде късно ли е вече? — Гласът на Стефани прозвуча глухо.

Неочаквано Сара се сви, седна на стълбите и избухна в плач.

— Чувствам се толкова омърсена, мамо — хлипаше тя. — Толкова се срамувам от онова, което направихме.

Стефани бавно изкачи стъпалата и взе Сара в прегръдките си.

— Тихо, любов моя — започна да я успокоява тя, — ти не си знаела.

Отвън се чу шумът от колата на Том, която изфуча в здрача. Стефани усети сърцето и главата си като оловни. Не ви ли стигаше да вземете мъжа ми, запита тя злите сили, та трябваше да ограбите и любовта на моето дете? Нямаше какво повече да каже на Сара, нито да я утеши. Седяха заедно, вкопчили се една в друга подобно на оцелели корабокрушенци, без да произнесат и дума.

 

 

Нощният въздух ставаше студен дори в центъра на града. С всеки изминал ден дългото горещо лято се превръщаше все повече в спомен. Джили беше доволна, че си бе купила палто, и тъй като повече нямаше за какво да се мотае пред ярките и примамливи витрини, забърза към хотел „Рийджънт“. Направи равносметка и реши, че не е недоволна от начина, по който се стекоха нещата. Би предпочела сама да хвърли бомбата за потеклото на Том в лицето на Стефани. Щеше да бъде интересно да види физиономията й. И мутрата на Бил, самодоволния стар пръч! Но всичко това беше само глазурата на тортата. Нанесените щети от разкритието бяха твърде значителни. Бил се намираше в реанимацията, Том и Сара бяха разделени по най-мизерния и за двете страни начин, а Стефани беше подложена на нов удар, усложненията от който тя едва сега почваше да осъзнава. Не е лошо, помисли Джили самодоволно, не е лошо.

Удовлетворението от последния развой на нещата донякъде смекчи гнева й, породен от решението на Джейк да направи Каси шеф на „Тара“ вместо нея. Разбира се, той се отплащаше на малката проститутка за предоставени от нея услуги в хоризонтално положение, на Джили й беше съвсем ясно. Но трябваше да има и друга възможност. Джили си беше наумила да превърне „Тара“ в своя играчка. Джоунс би могла да получи нещо друго. Джили очакваше да види Сандърс и да го накара да оцени високо неопровержимите й аргументи.

Джейк отвори вратата на апартамента, като едновременно погледна към часовника си. Поздрави я със студен поглед.

— Не разполагам с много време — отсече. — Ще излизам.

— Къде? — попита Джили ревниво.

Той се засмя и я поведе към дневната.

— Въпреки че не е твоя работа, ще ти кажа, че давам прием за шефовете на боливийски минен консорциум; те току-що пристигнаха в града.

— Какво, в този вид ли ще даваш приема? — Джили погледна към скъпия му копринен китайски халат, екстравагантен модел в червено и златисто.

— Трябва да се напъхам в официалния си вечерен костюм, за да ощастливя всички — изрече Сандърс остро саркастично. — А сега с какво мога да ти бъда полезен?

— За „Тара“ — натърти тя.

— И дума да не става.

— Искам я!

— Вече съм назначил Каси Джоунс.

— Можеш да отмениш назначението!

Джейк въздъхна и заговори много рязко:

— Казах ти и преди, че на първо място съм бизнесмен и това е бизнес решение. Искам за „Тара“ човек, който ще печели, а не да се забавлява и да урежда някакви налудничави сметки за лично отмъщение.

— Ти си полудял!

— А ти си опасна, Джили. Ако знаех само какъв номер си намислила да погодиш на Бил Макмастър, щях да се дистанцирам от твоите щуротии. Мога да получа всичко от „Харпър Майнинг“, от него и Стефани без тези злонамерени трикове. — Джейк хвърли поглед отново към часовника си. — А сега, ако обичаш, да ме извиниш, наистина трябва да се облека. — Той я изгледа с видимо отвращение.

Джили бе поразена. Беше уверена, че Джейк Сандърс ще одобри нейната изобретателност — очакваше да бъде поздравена с шампанско и целувки за победата й над Бил и за внесеното ново объркване в лагера на „Харпър“. Вместо това я отпращаха като прислужница, хваната в прегрешение с касапина в килера! Джили с усилие си наложи да отвърне:

— Мисля си, че след като по този противен начин гледаш на онова, което върша, няма никакъв смисъл да продължаваме нашето… бизнес партньорство. Ти притежаваш сертификатите на няколко акции, които, доколкото си спомням, са мои. Искам си ги обратно.

— Ще ги получиш по куриер утре сутринта преди девет часа.

И с това всичко свърши. След секунди Джили се озова отвън на улицата, като се бореше с тежестта на чувствата — преобладаващо измежду тях беше нарастващото убеждение, че се държа като глупачка.

 

 

Пред болничната стая на Бил седяха и чакаха заедно Стефани и Рина. Те не разговаряха, но между тях не съществуваше студенина или неловкост — не беше време за враждебни настроения. Бил вече бе преодолял кризата и оставаше да се чака. След като отскочи спешно до Рая да види Сара, Стефани отново се върна в болницата, за да прави компания на Рина; нейното бдение съсипваше нервите й.

Лекарят излезе от реанимацията и се появи в рамката на тежката врата.

— Съпругът ви пита за вас, госпожо Макмастър — съобщи той, — и за вас, госпожо Харпър. Можете да го видите за малко. Предупреждавам ви обаче да бъдете внимателни. Не трябва да се вълнува или напряга. Подобна коронарна история би убила повечето мъже. Той е все още много слаб и всеки стрес може да се окаже фатален.

Те кимнаха смутени.

— Оттук моля.

Едрото костеливо тяло на Бил изглеждаше странно смалено, отпуснато в болничното легло. Като че ли беше останало наполовина от онова, което представляваше, когато Макмастър беше на крака. Напрегна се да проговори още в момента, в който ги видя:

— Стефани… трябва да ти кажа…

— Бил, замълчи. Приказките могат да почакат.

— Не — възпротиви се Бил, като тонът му по нещо напомняше за предишния му властен характер. — Твърде много се е натрупало. — Взе ръката й, а двете жени се настаниха до леглото му.

Стефани го погледна със страх. Не беше сигурна дали иска да научи онова, което той толкова много искаше да й каже.

Бил започна с усилие:

— След като роди детето — Том — и беше изпратена отвъд океана, баща ти настоя да ти кажем, че е умряло. Не искаше да продължиш да мислиш за малкото, както и евентуално да го потърсиш, когато станеш по-възрастна.

— Той искаше от мен да забравя, че някога съм имала дете.

Гласът на Стефани звучеше безчувствено. Бил не можеше да знае колко силна болка изпитваше тя.

— Да — продължи Бил. — Баща ти ме помоли да уредя осиновяването. Не искаше да знае какво е станало с него, нито пък да има нещо общо с цялата история. Не ми даде право на избор. Тъй че аз оставих момчето в сиропиталище с идеята за осиновяване.

— Ние не желаехме това — добави опечалена Рина. — Твърде много се страхувахме Макс да не направи нещо друго.

Всички винаги са се страхували, помисли Стефани.

— Но Рина и аз се почувствахме много виновни от постъпката си. Бебето беше прекрасно — а ние да го изоставим просто ей тъй. Със седмици говорехме само за него. Не можехме да го забравим. Накрая решихме, че не бива да го отстраним по този начин, решихме, че бихме могли да го осиновим самите ние.

— Знам, че казаното сега не променя нещата — рече Рина, а очите й бяха пълни със сълзи, — но тогава вече знаехме, че не можем да имаме собствени деца. Тъй че Бил се върна в сиропиталището…

— … Игуменката даде съгласието си да вземем бебето. Оттам заминахме с кола направо за Пърт, където една братовчедка на Рина беше умряла наскоро; щом се върнахме, казахме на познатите, че е трябвало да вземем момчето й и да го отгледаме като наше собствено. Ето как стана всичко.

— Никога ли не сте мислили да ми кажете? — В гласа на Стефани нямаше упрек.

— Напротив! — Лицето на Бил изразяваше разкаяние. — Но изчаквахме подходящ момент и протакахме, докато стана твърде късно. Толкова се страхувахме да не го загубим, разбира се, и теб!

— Съжаляваме много за грешката, която допуснахме, Стефани — промълви Рина, обляна в сълзи. — Искахме да е за добро, а нещата се обърнаха по ужасен начин. Опитай се да ни простиш. Ще можеш ли?

— Да, ще го направя. Но аз не съм единствената потърпевша в случая. Надявам се само, че Том и Сара ще могат да ни простят.

Стефани не каза, че в сравнение с болката, причинена на нея, по-голямо беше престъплението спрямо съсипания и пропилян живот на младите. Ала разбираше, че не бива да го прави. Стисна ръката на възрастния мъж със симпатия и все пак знаеше както за него, тъй и за себе си, че разбирателството не е опрощаване на греховете.