Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (49)

Двадесет и четвърта глава

Както се беше изтегнала блажено в горещата вана с новия брой на списание „Вог“ и чаша студен джин, Джили не можеше да реши дали да се ядосва, или да бъде доволна от сцената с двамата полицаи. Вбесяваше я наглостта им да се появят тук и да я разпитват, без да имат доказателства. Но без съмнение, тя се беше възползвала по най-добрия начин от посещението — все още виждаше как лицето на Дженингс позеленя, когато го свърза по телефона с Филип. Да, Филип се справи добре, помисли Джили. Показа, че го бива за нещо… Не трябва толкова да бързам да си разчистя сметките и да офейкам. По всичко личи, че за известно време може да имам нужда от закрилата на адвокат като съпруга ми.

Телефонът иззвъня и тя взе слушалката, изваждайки с безразличие ръката си от ваната, като капеше вода навсякъде по килима.

— Ало, кой се обажда?

— Аз съм, Джили, Джейк.

— Не мога да говоря дълго, Филип ще се прибере всеки момент.

— Онова, което ще ти кажа, няма да ти отнеме много време. — Гласът му беше леден.

— Нещо не е наред ли?

— Ти знаеш какво, по дяволите, не е наред!

Джили седна във ваната безкрайно изненадана.

— Не разбирам за какво говориш!

— За Стефани. Твоята сестра. Искам да знам какво ти е известно за този много удобен… нещастен случай с лодката.

— Господи, ти не си по-добър от полицията! Защо трябва да знам нещо за него?

Настъпи пауза.

— Защото не е първият нещастен случай със Стефани, откакто си излязла от затвора. Не те попитах нищо, когато застреляха коня й, защото тогава не ме интересуваше.

— Никога не съм знаела, че подобно нещо ще се случи — запротестира Джили.

— Какво ще кажеш за сегашната история? — Неговият безмилостен разпит я обстрелваше неуморно, по-лошо и от въпросите на полицаите. Той можеше да им даде урок.

— Отделно от времето, което съм прекарала с теб, аз почти не съм напускала апартамента. От всички мъже ти си единственият, който може да потвърди, че съм била в Сидни през цялото време, докато Стефани и Дан са на хиляди мили оттук.

Настъпи тишина. Почувства, че Джейк преценява думите й, за да открие някаква улика за мошеничество или измама. Усещането й за абсурдността на положението се засили. Направи равносметка какво вече беше сторила на Стефани, какво би искала да й се случи и какво ще направи, настъпи ли подходящият момент, и разбра, че е просто нелепо да бъде непрекъснато обвинявана за нещо, с което нямаше нищо общо. Щеше да се изсмее в лицето му, ако безпокойството не я беше обзело. Реши да продължи атаката:

— Помисли за минута, Джейк. Защо ще искам да отстраня Стефани? Каква полза ще извлека? Ще се простя с всяка възможност да получа моя дял от „Харпър Майнинг“ — нали разбираш, че Денис никога няма да даде половината от наследството на леля си Джили? И трябва да запомниш — гласът й стана остър, — че имам други планове за нея. Тъй както и ти. Какво става, Джейк? Да не би председателското място да те е размекнало? Или си толкова завладян от идеята да я чукаш, че не можеш повече да мислиш само за бизнес?

Побесняла от гняв и ревност, Джили все още се владееше и отбеляза със задоволство, че телефонната линия ги разделяше. Не би се осмелила да провокира Джейк по този начин, ако той се намираше в същото помещение. Позна по дишането му, че полага усилие да сдържи яростта си.

— Добре, Джили, ти имаш отговор за всичко — изрече Сандърс накрая. — Но не си мисли, че е свършено с въпросите. Полицията помни дълго. Аз също. Ако някога открия, че си имала нещо общо с тая история, Бог да ми е свидетел, ще ти извия врата! — И той тресна телефонната слушалка.

— По телефона ли говориш, скъпа?

В разгара на конфликта, Джили не бе чула, че Филип е влязъл.

— А, не — бързо отвърна тя, като се опита да импровизира. — Тъкмо се обаждах във връзка с една обява за работа; прочетох я във вестника.

— Работа ли? — Филип се изненада. — Не знаех, че мислиш…

— Не, аз наистина.

Филип коленичи до ваната и взе ръката й, която висеше отпусната до телефона.

— Не трябва да се безпокоиш за работа, скъпа — нежно рече той. — Разполагам с достатъчно средства и за двама ни. Може би си останала без пари? Винаги мога да увелича сумата, която получаваш.

Може би той все пак има своите положителни страни, помисли Джили самодоволно — храни ме, издържа ме, Филип ми е застраховката и източникът на доходите. Ако можеше и да се люби добре, щеше да бъде идеалният; е, искаше прекалено много да получи от един мъж.

— Колко мило от твоя страна, Фил — погледна го Джили очарователно. — Нямаше да посмея да ти искам; та всичко ми се вижда много по-скъпо след тези седем години… И ако мислиш, че би могъл да увеличиш издръжката ми, не ще се противопоставя.

 

 

В щаба на спасителната служба координаторът трябваше да разреши същата дилема, с която Мардж вече се беше опитала да се справи, а именно как да не подвежда децата на изчезналата с фалшиви надежди, без да ги разруши напълно. Търпеливо им показваше подробни карти на района с разположението на Орфей и съседния остров, към който се бяха отправили Стефани и Дан. Картите бяха набодени с разноцветни карфички.

— Все едно че търсим игла в купа сено — заяви той. — Те биха могли да бъдат практически навсякъде. Тук влияят толкова много фактори — ветровете, приливите. А не знаем също тъй и точното място, където са потънали.

— Защо все пак се е случило всичко това? — настояваше Денис.

Координаторът вдигна рамене.

— Лодката е била в добро състояние, поддържана е добре, тъй че не би трябвало да се взриви. Понякога се случва обаче. Или хората предизвикват нещата.

— Дан не би го направил — запротестира Сара.

Координаторът кимна.

— Дан Маршал разбираше от лодки и добре познаваше този район. Не би поел какъвто и да било глупав риск, което често се случва с другите туристи.

Денис не беше удовлетворен от отговора.

— Какво тогава е станало?

— Най-вероятно са се ударили о нещо във водата. Намират се много плаващи отломки, изкоренени по време на буря дървета и какво ли не! Ако се сблъскаш с нещо такова при пълна скорост…

— Как възнамерявате да продължите? — На Сара не й се искаше да мисли за изчезването на лодката.

— Започнахме с непосредствено претърсване на района и постепенно разширихме радиуса. Вашите родители може да са отнесени от течението на миля или две, но не е изключено и на петдесет. Момчетата почват да работят на развиделяване, само че не могат да направят много, след като се мръкне.

— Все пак те сигурно са открили някаква следа? — Сара втренчи умолително поглед в него.

— Нищо, дори отломка няма. Трябва да призная, че очаквах да открият някакви останки от потъналата лодка, поне парчета дърво. Но приливите се завихрят точно тук… — Координаторът се прозя и се протегна. — Мисля, че трябва да свършваме за днес. Шестнайсет часа са ми предостатъчни. Ще похапна и ще лягам.

— А утре? — настояваше Денис. — Ще продължите ли на разсъмване?

— Ако вие желаете. — Мъжът изглеждаше затруднен. — Но ние изчерпахме повечето от възможностите.

— Ще продължим, докато открием нещо, каквото и да е то — извика Денис като обезумял. — Не ме интересува колко дълго ще продължи, нито колко ще струва.

— За жалост ние разполагаме с ограничени сили, синко. — Координаторът се опита да запази спокойния си тон. — А има и други искания да услужим.

— Ще осигурим нов екип с повече екипировка. Става дума за два човешки живота, а не за време и пари!

— Както кажете!

— Мисля, че трябва да се започне с претърсване на сушата, по-специално на бреговата ивица.

— Запланували сме го.

— Денис. — Сара докосна ръката му. — Не е необходимо да поучаваш хората, след като това е тяхна професия. Правят всичко възможно. Трябва да го оцениш.

— Благодаря, госпожице. — Координаторът леко й се усмихна.

— Искам утре да изляза заедно с един от екипите — заяви Денис предизвикателно, като очакваше да му бъде отказано.

— Няма проблем. Тръгваме на развиделяване.

— Ще бъда готов.

— Хайде, Денис. — Сара го хвана здраво за ръката. — Само се пречкаме тук. Време е да тръгваме.

Денис се обърна към спасителя:

— Съжалявам, ако съм бил малко… Нищо не се знае. До утре.

— Лека нощ.

Координаторът ги наблюдаваше през отворената врата как се отдалечават в кадифената нощ. Той дочу и гласа на Денис, който повтаряше ожесточено на Сара:

— Тя е някъде тук, Сас. Зная го!

 

 

— Господин Макмастър, помолихте ме да ви съобщя, когато господин Сандърс се появи.

— Благодаря, Хилари.

— Отлично.

Бил се намести на стола си и изправи рамене. Беше готов да го посрещне. Откакто получи съобщението чрез секретарката на Джейк, че новият председател свиква заседание рано сутринта, враждебността на Бил се засили. Струваше му се, че източник на всички беди напоследък бе единствено Сандърс. Ако не бе хвърлил предизвикателството към „Харпър Майнинг“, Стефани нямаше да е толкова погълната от бизнеса. Дан пък нямаше да се почувства пренебрегнат и ревнив, тъй че нямаше да се наложи да замине на тази почивка, която представляваше бягство. Бягство от всичко… Ако, ако, ако. Бил въздъхна, обзет от чувство на безсилие.

На вратата се почука и секретарката му въведе Джейк.

— Добре — започна той безапелационно, — какво става тук?

— Ако имате предвид защо съм наредил самолетът на компанията да лети на север със Сара и Денис, готов съм да оправдая тая екстравагантност, както я наричате; готов съм да го направя пред управителния съвет, пред акционерите, ако е необходимо, и пред всяко живо същество на острова!

Джейк се втренчи в него.

— Най-после излязохте в открит бой! — подхвърли той иронично. — Но защо не изчакате поне да ви нападнат? Аз съм също толкова заинтересован да се намери живата Стефани, колкото и вие. Мисля, че трябва да разберем какво е направено и да ускорим нещата.

Бил смени тона си:

— Очакваме Сара всеки момент да се обади. Търсенето продължава, но двамата с Денис се опасяват, че след като досега не са намерили нищо, то може да бъде преустановено.

— Точно обратното, ето причината издирването да продължи — отсече Джейк повелително. — Свържи се директно с щаба на спасителната служба. Кажи им, че ще имат на разположение всичко, каквото е необходимо — пари, самолети, подкрепа.

— Разбира се!

Като се намръщи, докато се съсредоточаваше, Бил се доближи до вътрешния телефон и натисна копчето.

— Хилари, свържи ме с кабинета на министър-председателя. Правителството може да се опре на местната власт и да предприеме действия.

— Веднага. Да прехвърля ли разговора в кабинета на госпожа Харпър?

— Не — чу се гласът на Джейк Сандърс в апарата, — ще говоря от моя кабинет. — После той се обърна към Бил: — Информирайте ме за новините от Сара. Трябва да видим какво друго можем да предприемем.

 

 

След като Джейк напусна компанията, Бил срещна Том в коридора.

— Обадиха ли се вече? — попита Том, почти връхлитайки.

— Все още не, щях да ти кажа — отговори му Бил сопнато.

Том тормозеше непрекъснато баща си от момента, в който разбра, че Денис и Сара ще се обадят. Изпитваше силно желание да говори със Сара, но не беше съвсем сигурен как стоят нещата помежду им, за да рискува да я потърси сам.

— Върни се в кабинета си, ще ти позвъня, когато се свържем — рече Бил, но иначе нямаше никакво намерение да го направи.

Не можа да продължи, прекъсна го телефонът. Бил нетърпеливо грабна слушалката и чу гласа на Сара, която му предаде последните новини.

— Значи Денис е излязъл с групата за претърсване на сушата, тъй ли? Браво на него! — Той накратко й предаде нарежданията на Джейк да се засилят спасителните операции и я попита дали има нещо друго, от което да се нуждаят. — Ако има нещо, което можем да направим, ще го сторим, Сара — завърши Макмастър. — Знаеш колко много сме обезпокоени всички. — И като се направи на разсеян, понечи да затвори телефона.

— Татко! — Том побеснял грабна слушалката от него и извика: — Сара! Там ли си все още?

— Чувам те — обади се момичето с ясен глас. — Как си?

— А ти как си? — Том мълчаливо ругаеше баща си, който все още стоеше упорито до него. Можеше ли да говори спокойно със Сара в присъствието му?

— Добре съм. — Тя се поколеба. — Приятно ми е да чуя гласа ти.

— Бих искал да съм там, при теб, за да ти помогна… Неприятно ми е, че си толкова далеч и ти предстоят тези изпитания.

— Денис се опитва да прави всичко, каквото може.

— Може би ще поговорим по-късно — изрече Том плоските изтъркани фрази, от които не се разбираше болезненият му копнеж по нея. — Ако имаш възможност.

Изправен до него, баща му се суетеше, като му даваше знаци да прекрати.

— Научат ли нещо важно, те ще ни се обадят, но не съм много сигурен… — просъска той.

Том задуши раздразнението си:

— Трябва да свършвам вече.

— Тъй ли? — Настъпи кратка пауза. — Тогава дочуване. — И тя замлъкна.

Като пренебрегна недоволното изражение на сина си, Бил избухна:

— Всички средства на компанията сега са хвърлени там. И небето има лимит. А търсенето ще продължи, докато намерят нещо!

 

 

Стефани разбра, че е спала. Допреди малко слънцето беше точно над нея, проникваше дори през плътно залепените й клепачи. А сега се досещаше, че залязва, и чувстваше последните му лъчи само върху едната част на тялото си, докато по другата усещаше влага и хлад. В устата й все още имаше вкус на пясък. Кожата на тялото й беше изранена и пламтеше. Нерешително се опита да отвори клепачи. Почувства се извън себе си от радост — за нейно огромно облекчение те се раздалечиха. Вероятно сълзите, пролени по Дан, бяха омекотили кората, която ги слепваше.

Стефани повдигна глава и се огледа наоколо. Лежеше по гръб върху пуст бряг, точно на мястото, докъдето стигаха вълните. Очертанията на палмите зад нея подсказваха, че там започва тропическата гора. Отпред беше морето, което със стопяването на дневната светлина бе придобило наситеночервения цвят на нажежен метал. Нямаше представа къде се намира.

Неочаквано усети нещо да пълзи по единия й крак и като погледна надолу, видя, че първият от цяла върволица пясъчни раци се опитваше да се изкачи по стъпалото й; бе препречила с тяло техния път. Побиха я тръпки на отвращение, дръпна се рязко настрана и събори на земята малките паякообразни създания. При движението тя залитна напред, застанала нестабилно на ръце и крака, подобно на бебе; израненото й тяло отказа да изпълни командите на съзнанието й. Точно както в доскорошните си кошмари, Стефани изпита чувството, че е изгубила краката си под коленете. Всеки следващ момент й донасяше допълнителна болка. Беше изпаднала в състоянието на животно, което се бори за оцеляване. Но разбираше добре, че трябва да се махне от брега. Морският риф нощем бе едно от най-жестоките природни бойни полета. Нападайки и връхлитайки, или пълзейки и промъквайки се, хищниците скоро ще се появят и ще дебнат нощната си плячка, а плътта й, омекнала от морската вода, щеше да бъде напълно беззащитна.

Един ярд, два… Тропическата нощ се спусна с присъщата си внезапност върху пълзящото същество, което търсеше да се спаси от тъмнината. Не мислеше и не чуваше нищо друго, нейното съзнание беше заето с една-единствена цел: да намери подслон. Стефани се строполяваше, пълзеше и гърчеше напред към дърветата. Най-накрая се добра до спасителната растителност; после рухна на една страна, изтърколи се в зелената бездна и започна да се заравя все по-дълбоко и по-дълбоко, като отчаяно животно, в каквото се беше превърнала.

 

 

Застанала до прозореца на бунгалото, Сара наблюдаваше вълшебния калейдоскоп на вечерното небе; то променяше почти бялата си светлина в наситен червено-черен мрак. Хората идват от другия край на света и плащат огромни суми, за да видят това чудо, помисли тя. Защо не мога да почувствам красотата, защо не мога да надделея апатичността, която ме измъчва? Щеше да е по-добре, ако Том не се беше включил, докато разговарях с Бил. Фактът, че го чу — така силно го желаеше, без да може да го има — само влоши нещата. Почувства, че никога повече няма да бъде отново щастлива.

Зад нея Денис отново проверяваше щателно съдържанието на хладилното барче в ъгъла на стаята. Сара наблюдаваше как той си налива поредното питие.

— По-спокойно, Денис — рече тя примирено. — Пиенето няма да ти помогне. Последното питие, което си наля, бе достатъчно силно да ти замае главата.

Денис се усмихна бегло и отпи от уискито.

— Ти беше права, Сас. Защо изобщо й казах да идва тук?

— Хайде, стига! Кога ли мама се е вслушвала в съветите на другите?

— Тя се съмняваше дали ще може да оправи нещата с Дан. Помислих, че тъкмо туй желаеше. Затова й предложих.

Сара безнадеждно се опитваше да свали бремето на вината от брат си.

— Решението е било нейно. Чувствала е, че иска да дойде тук при Дан. Направила е собствения си избор — както винаги.

— Много вярно! — Денис се изсмя обезсърчено.

— Никой не е отговорен за онова, което стана. То е нещастен случай. Може да сполети всекиго и по всяко време.

— Само че този път сполетя нея. — Денис повдигна чашата към устните си и безразсъдно гаврътна съдържанието й.

Нещо вътре в Сара се скъса.

— Денис, може да ти звучи идиотско, но ако не спреш да говориш, че всичко е загубено, ще те убия.