Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (48)

Двадесет и трета глава

Тя не виждаше, но усещаше, че се намира в яма. Беше непрогледен мрак. Разбра, че е хваната като в капан и може да си умре тук, ако по някакъв начин не се измъкне. Опита се да се размърда — не успя. Не чувстваше краката си надолу от коленете. С голямо усилие се раздвижи и запълзя напред, като отмерваше разстоянието: един ярд, два ярда^[1]…

Тялото й представляваше купчина болезнена плът, но Стефани превъзмогваше болката. Въпреки всичко разбираше, че се движи напред. Стигна до някакъв отвор. Зад него продължаваше сводеста кухина. Насили се да продължи: пет ярда, седем, сантиметър по сантиметър. Подът почна да се издига и непроницаемата тъмнина вече не беше толкова непрогледна. Нагоре, нагоре — недей да спираш.

Нощта пред нея избледняваше с всеки изминат миг. В тунела проникваха блуждаещи снопове лъчи. Някъде отгоре идваше светлина, живот и надежда. Усещаше вече ръцете и коленете си — при всяко движение я прерязваше болка. Въпреки това се влачеше напред, без да спира: трябва да се измъкна, трябва да се измъкна. Светлината ставаше по-ярка, пулсираше по-силно към нея, обгръщаше я с топлината си, теглеше я напред. С едно последно усилие Стефани изпълзя от гроба.

Първият момент, когато дойде в съзнание, беше толкова ужасен, че тя пожела отново да потъне в мрака. Болката се усещаше вече навсякъде — в главата, гърдите, гърба и стомаха. Устата й бе пълна с пясък. Опита се да отвори очи, но не можа. Изпаднала в паника, помъчи се поне да се ориентира. Лежеше, а изпънатата й ръка с мъка опипваше наоколо. Успя да осъзнае, че се намира върху твърд, мокър пясък. На брега… Сега най-после чу глухия бумтеж на морето зад себе си и бавния, отмерен плисък на вълните, заливащи плажа. Изхвърлена съм, помисли тя неопределено… Изхвърлена…

Дали беше заспала, дали отново бе загубила съзнание, или просто бездействаше, Стефани не знаеше. Но изведнъж ревът на морето се засили зад нея и една вълна се разби в краката й. Връхлетяха я кошмарни спомени: как бе изхвръкнала от моторницата, подхвърлена нагоре и пометена като парцалена кукла от огромните вълни, как потъна и как се бореше за глътка въздух с уста и дробове, пълни със солена вода… Изпаднала в безразсъден ужас, тя дращеше в пясъка, като почти не можеше да помръдне напред. Настигна я още една вълна, после още една. Стефани обезумяла се опита да отлепи тялото си от брега, но по всичко личеше, че ръцете не й се подчиняват.

Последната водна грамада се разби над главата й и я преобърна по гръб. Лежеше безпомощна като бебе, обзета от отчаяние, че не може да се пребори. Морето предявяваше правата си над нея. Не й беше писано да избяга. То си играеше с нея, както котката си играе с жертвата си преди последния смъртоносен удар. Очите и носът й се напълниха с горчивината на солта. Никой не можеше да победи морето.

Но ти го направи. Ти наистина победи морето. Веднъж вече се измъкна… Да, Стефани се настървяваше с внезапен пристъп на гняв — толкова неподправен и силен, че го усети като миг на блаженство и реши — няма да се предаде. Подтиквана от примитивния инстинкт за самосъхранение, заби пети в пясъка и бавно премести тялото си. Само няколко сантиметра. Не беше достатъчно. Отново. Бързо! С върховно усилие, нищожно за такъв резултат, което отне много от скъпоценната й енергия, тя се отблъсна по гръб на брега; краката й с напрежение поемаха тежестта на тялото, подобно на четириного създание, тръгнало да се движи само с два крака. Новодошлата вълна изплющя силно и изкара въздуха от дробовете й. Но главата й остана над водата. Няколко пъти мъчително се премества, докато усети горещия сух пясък под тила си. Тук свършваше морето! Още едно последно конвулсивно усилие, и тя беше спасена, далеч от прегръдката на вълните.

Остана да лежи изтощена върху парещата повърхност. Отново изгуби представа; за колко дълго — не можеше да каже. И пак неохотно се върна към натъртеното си и безполезно тяло. Трябва да бе минало доста време — сега почувства, че слънцето се е издигнало високо, ярка бяла светлина пронизваше клепачите й, под лъчите му тялото й изгаряше. Стефани съзнаваше, че е напълно изложена на този пек и че е беззащитна. Ужасена, се опита да събере мислите си, да установи контрол над себе си като разумно човешко същество, вместо просто да се бори за оцеляването си с инстинкта на ослепяло и онемяло животно. Очите и устните й бяха залепнали. Без да обръща внимание на мъчителното усещане, отвори уста и като се обърна настрана, избута навън втвърдения пясък лека-полека с подутия си език. Щом успя да се избави от него, почувства как слюнката й почна да се отделя и когато се насъбра достатъчно, изплю, доколкото можа, твърдите сухи песъчинки.

След това направи опит да отвори очи. Усещаше клепачите си като залепнали. Дишането й се ускори, наложи си да не изпада в паника при неуспеха на този елементарен рефлекс. Вдигна ръка към лицето си, но пръстите не й се подчиняваха. Стефани в отчаяние я сви в полуюмрук и намери вдлъбнатината на окото си. Неочаквано някъде далеч в съзнанието си дочу познато нежно мъмрене: „Не го търкай — разтривката уврежда очната ябълка!“.

Дан! Къде беше той? Как е?… Орфей, телефонното обаждане на Денис, опитваха се да се доберат до съседния остров, заедно с Дан на лодката, когато тя се взриви във водата… Парченцата от мозайката се подреждаха в картина, за която й беше трудно дори да си помисли. Ами ако той също беше захвърлен някъде, измъчван от болка като нейната, ослепял — а ако бе загинал, мъртъв в студеното безсърдечно море… Обзе я отчаяние и като се предаде, Стефани избухна в ридания.

 

 

Инспектор Дженингс не изгаряше от желание да разпитва Джили отново. Не обичаше, когато го надхитряват, а тя със сигурност го бе сторила — и толкова по-зле, че беше жена. Той с раздразнение хапеше долната си устна, докато Адамс водеше полицейската кола през центъра на Сидни към „Елизабет Бей“. Инспекторът имаше мрачното предчувствие, че тази ужасна жена щеше да се появява ненадейно в живота му много повече, отколкото му се искаше. Подобно нещо обикновено се случваше често. Тъкмо чуеш за някого, и в следващия момент той е на първо място в проклетия списък, пък ти се молиш по-скоро да те пенсионират, а не да се занимаваш с негова милост.

Докато шофираше, Адамс поглеждаше към шефа си крадешком при всяка възможност, когато можеше да отдели поглед от пътя. Този човек на възраст беше открил в лицето на Джили Стюарт сериозен противник. Първия път несъмнено бе проявил издръжливост. „Използвани дамски превръзки!“ Лицето на Адамс придоби характерното изражение за полицаите, когато вътрешно се хилят. Господи, беше готов да се прости с годишната си заплата, само и само да можеше пак да види физиономията на Дженингс, когато при предишния обиск тя бе изрекла гадната си фраза. Адамс толкова често бе разказвал историята в полицейското кафене, че рискуваше номерът му да бъде избран за гвоздей на забавната коледна програма. Да, Джили Стюарт беше жена и половина. Той наистина нямаше търпение отново да се срещне с нея.

Дженингс му хвърли гневен поглед, като да беше прочел мислите му.

— Сержант!

— Да, сър!

— Носиш заповедта, нали?

— Сър…

— Не допускам, че ще ни потрябва — прекъсна го Дженингс. — Налага се само да подушим наоколо, да разберем как стоят нещата.

— Не мисля, че в хладилника й ще открием пластична бомба с надпис „За взривяване на моторници…“, нали?

— Не се прави на остроумен, сержант.

— Съжалявам, сър.

— Какво означава една заповед за обиск? — натъртено обясни Дженингс. — Това, че ако искаме да хвърлим поглед някъде, можем да го направим.

— Разбира се, сър. — Настъпи пауза. — Какво всъщност търсим, сър?

Дженингс въздъхна.

— Понякога се отчайвам от теб, Адамс — рече той уморено. — Отговорът е… всичко. Нищо. Нещо.

— Но ние не сме напълно сигурни, че е налице криминално престъпление, нали, сър? — продължи упорито Адамс.

— Не сме. Така е. Но погледни нещата и по този начин… Госпожа Стефани Маршал язди коня си в парка. Някой се опитва да я застреля. Успява да се отърве. Същата госпожа М. е в морето на моторница. И изчезва… Сега какво ще кажеш, синко? Прекалено много съвпадения.

— Може да изглежда тъй поради нашите подозрителни мозъци, сър.

— Затова ни плащат — отбеляза Дженингс учтиво. — Пипето си ми е част от снаряжението — никога не го оставям вкъщи. Както не бива да го забравя и никой от полицаите, които работят с мен! — добави той с многозначителен поглед.

Щом стигнаха до луксозната жилищна сграда на „Елизабет Бей“, двамата паркираха колата, разбраха се с охраната и се изкачиха с асансьора до апартамента на семейство Стюарт. Джили отвори вратата и нейното въпросително изражение се помрачи, незабавно стана враждебно.

— Госпожа Стюарт?

— Съкрати предисловието, знаеш коя съм.

— Бихме желали да влезем, ако позволите.

— За какво, по дяволите?

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Защо не отидеш на майната си! — Джили побесня. — Как си позволявате все още да ме безпокоите? Съпругът ми е адвокат!

— Госпожо Стюарт. — Адамс можеше да се обзаложи, че Дженингс наистина се забавляваше от начина, по който разговаряше с нея. — Ние знаем, че вашият съпруг е адвокат. Той е първият, който ще ви каже, че имаме пълно право да разпитваме всеки гражданин… и да арестуваме онези, които пречат на служителите на закона да изпълняват задълженията си.

Заплахата увисна във въздуха. Джили неохотно откачи веригата от вратата и я отвори.

— Влезте в дневната — процеди тя с негодувание.

— Събираме сведения във връзка с изчезването на Стефани Харпър, госпожо Стюарт — подхвана Дженингс веднага след като влязоха вътре. — Можете ли да ни разкажете какво сте правили през изминалата седмица?

— Разбира се, че да. Бях тук през цялото време.

— Страхувам се, че ще ни бъдат необходими повече подробности. Нека да почнем с понеделник. Какво…

— Няма да го позволя! — Лицето на Джили пламна, очите й искряха от злоба. — Едва научих за нещастния случай, и…

— Нещастен случай?

— Както и да го наричате! Нямам нищо общо с него. Нищо!

— Госпожо Стюарт. — Дженингс се обърна търпеливо към нея, като че ли говореше на бавноразвиващ се. — Получихте седем години — поправете ме, ако бъркам — за вашето участие в ужасното престъпление срещу Стефани Харпър и за убийството на съпруга й Грег Марсдън. Не е необходимо голямо въображение да се измисли цял списък от причини, поради които бихте желали да я отстраните. А и не можете да се преструвате, че сте неопетнена като Снежанка от приказката, когато става дума да се свети маслото на всеки, който се изпречи на пътя ви.

— Не съм го направила! — изпищя Джили. — Копеле такова! Искате да ме въвлечете в тая каша? Ще се обадя на съпруга си!

— Добре тогава. — Дженингс кимна. — Той ще ни подкрепи. — И направи знак с палеца си към Адамс. — Ще огледаш наоколо, нали, сержант?

— Добре, сър. — И Адамс се отдалечи.

Джили победоносно подаде телефонната слушалка на Дженингс.

— Съпругът ми иска да говори с вас.

— Инспектор Дженингс? — Приятният, добре балансиран глас на Филип прозвуча от другия край на линията. — Предявявате ли някакви официални обвинения срещу съпругата ми?

— Не става дума за това, нали тъй, сър?

— Добре. Защото в противен случай ще бъдат несъстоятелни.

— Все още не сме стигнали до обвиненията, господин Стюарт. Това е…

— Инспекторе, освен ако не са променили закона, откакто съм завършил, но вие дори не разполагате с доказателства за престъпление.

— Все още — отвърна Дженингс, като не се предаваше. — А досието на госпожа Стюарт…

— … То няма значение, след като има непоклатимо алиби за цялата изминала седмица.

— Алиби ли? — Дженингс с усилие го прекъсна.

— Което можем да потвърдим в детайли, когато пожелаете.

Дженингс се огъна:

— Добре, сър, ние само…

— Още нещо, инспекторе. Пресата е твърде заинтересована от всичко, което става със Стефани Харпър и нейното обкръжение. Страхувам се, че ще ви изработят добре, ако изтече информация, че преследвате сестра й без нито едно доказателство.

Нищо не може да се намери в този апартамент, реши Адамс. Изчистен е като свирка. Сякаш никой не живее тук… Без да си дава зор, той надникна в банята, в спалнята и реши, че е изпълнил задължението си. Беше забил нос в броя на модното списание „Вог“, което намери на нощното шкафче, когато чу инспекторът да му нарежда да прекрати огледа.

— Тя каза ли ви нещо интересно, сър? — попита Адамс, когато се отправиха към кабинета.

— Немного — отвърна Дженингс разсеяно.

— Все пак дяволска жена, сър. — Полицаят не можеше да скрие възторга в гласа си.

— Дори не го мисли, Адамс — рече мъжът на възраст много твърдо. — Ще те изстиска като паста за зъби и ще те захвърли.

Със сигурност тая жена е твърде огнена за теб, старче, помисли си Адамс. Но ако ми се изпречи на пътя в тъмна нощ, ще видим кой от нас ще оцелее!

 

 

Управителката на курортното селище на остров Орфей беше в хотелиерския бизнес отдавна. Тя можеше да си спомни за различни неразбории и произшествия — от изчезването на расов пудел до кавгата за един и същ апартамент между двойка младоженци, дошли да прекарат медения си месец, и гостуващ държавен глава, тъй като резервациите се бяха оказали повече от капацитета на селището. Но никога не й се беше случвала история като сегашната.

Когато докторът телефонира да направи резервация на името на Маршал, тя нямаше и представа, че жената, която пристигна по-късно при него, беше Стефани Харпър. Не разпозна известната наследница и толкова често сниманата бизнесдама в кротката жена с приятна усмивка, която по всичко личеше, че е изцяло погълната от внимание към съпруга си. Но сега с нейното изчезване световните масмедии се извървяха до острова, за да отразят случилото се, а телефонът не спираше ден и нощ да звъни.

Независимо от всичко трябваше да се грижат за гостите, да ги настанят удобно — и особено двамата, които се очакваха да пристигнат всеки момент. Горките деца! Едва ли има нещо по-ужасно от нещастието да загубиш майка си, на колкото и да си години, помисли управителката и в себе си се поправи — не трябваше да го казвам все още… Но като местна жителка, родена в Куинсланд, тя познаваше Големия Бариерен риф. Под неговите възхитителни красоти се криеха опасности, които туристите рядко виждаха; а хората, дето от време на време изчезваха, чисто и просто никога не се връщаха.

Отвън се чу глухото бръмчене на малък самолет. Управителката излезе от приемната в централната сграда, прекоси залесените площи на курорта и се спусна към дългия вълнолом, прострял се навътре в морето. Хидропланът тъкмо се беше приводнил. Тя видя как пилотът скочи навън, помогна на млад мъж и жена да стъпят върху пристана, после взе багажа им.

— Здравейте, позволете да ви подам ръка — поздрави тя, като се забърза да ги посрещне. — Вие трябва да сте госпожица Харпър и господин Харпър. Аз съм управителката тук. Вашите бунгала ви очакват.

— Благодаря — отвърна Сара с благодарност, — госпожо…?

— Наричайте ме Мардж. — По широкото й лице се разля топла усмивка. — Хайде първо да ви настаним, нали?

— Моля, кажете ни какво е направено досега в търсенето — започна Сара настоятелно, докато вървяха към къщичките, пръснати сред тревата, зелена като смарагд.

— Всичко, каквото можеше — изрече Мардж тежко. Не искаше да е пророчица на най-лошото, но след като самата тя не хранеше никаква надежда, че Стефани и Дан са живи, беше твърдо решена да не ги залъгва с лъжи и илюзии. Управителката тайно погледна към слабия мълчалив млад мъж, който вървеше зад нея с куфарите — тъжното му изражение подсказваше, че не се заблуждава в шансовете за оцеляване на майка му.

— Чувстваме се ужасно, че мама е изчезнала много преди да разберем за случилото се, цял ден по-рано — продължи Сара. — Обезпокоихме се, че нещо е станало, но след като не успяхме да се свържем, дори не можахме да вдигнем тревога.

— Не трябва да се измъчвате, че обаждането ви би могло да промени положението — наблегна Мардж ясно. — Разбрах, че нещо не е наред, след като не се завърнаха. Използвах старата радиовръзка, която все още пазим за екстрени случаи, тъй че спасителната група започна да ги търси след час, час и нещо.

— Как върви търсенето? — приближи се Денис до тях.

— Сами ще имате възможност да разговаряте с координатора на групата, веднага след като се приберат; ще бъдат тук, щом се стъмни, значи скоро. Не са открили обаче нищо до този момент. Съжалявам.

Денис се намръщи.

— Но те не могат да изчезнат просто ей тъй!

Мардж се поколеба, разкъсвана между любезността и откровеността. Не, не беше честно да ги подвежда в рая на блажените, реши тя.

— След като знам какво може да се случи, не ми се иска да ви го казвам, но е напълно вероятно.

През останалата част от пътя не разговаряха. Мардж се спря пред едно от бунгалата и отвори вратата:

— Ето го вашето, госпожице. Сложила съм брат ви в съседното. Сигурно ще искате да се настаните и да подредите нещата си сами. Ще ви видя по-късно.

— Кога можем да разговаряме с координатора на спасителната група? — попита Денис направо.

— Те няма да се приберат, преди да падне мракът. Ще го накарам да се свърже с вас при първа възможност, обещавам ви. От каквото имате нужда, ще ми кажете, нали?

Денис разпредели багажа в малките им убежища и приседна до Сара на широките ниски стъпала на нейното бунгало. Пред тях невероятно зелената трева се простираше надолу, докъдето стигаше брегът. Отвъд нея беше спокойната водна шир, проблясваща като сапфир под постепенно изчезващата вечерна светлина. Те се загледаха замислени в разлялото се пространство на Коралово море, неподвижно като езеро. Как беше възможно нещастие да сполети Стефани на този очарователен остров?

Слънцето бавно се скриваше зад високите палми и обагрените в червено дървета, които хвърляха сенките си върху тях двамата. Сара потрепери.

— Ах, Денис — рече тя тъжно, — та те са изчезнали преди повече от трийсет часа! Какво ако спасителите не са…

— Ще ги открият, Сас — възкликна той несдържано, — ще ги открият, трябва да го направят!